Марлена де Бласи
Лято в Сицилия (10)

Глава VI

Не си спомням дали беше вечерта същия ден, когато Козимо ми разказа историята си, или една вечер скоро след това, когато бях решила да приема поканата на Тоска да разгледам фреските в променящата се светлина. Знам, че беше петък и че с Фернандо се бяхме разбрали да си тръгнем на следващата сутрин.

Когато влизам в трапезарията в шест часа, тя е там, седнала до угасналото огнище, с отворена на скута й книга. Поздравяваме се, тя продължава да чете и без да говорим повече, аз започвам моята обиколка. Бродя из огромната стая, отметнала назад глава, и се възхищавам на подсилената красота на фреските в по-меката светлина. Оставам там може би двадесет минути и през това време не си казваме нищо повече. Иска ми се да я питам за художниците, за епохите на творбите. За самите алегории. Да питам защо има толкова много празни пространства във фреските. Но оставам безмълвна, усещайки неохотата й да ми стане лектор. Потънала в последното съзерцание, с гръб към Тоска, италиански глас, говорещ на доста несигурен английски, запитва:

— Пиете ли джин? Имам малко хубав „Дженивър“, ако искате да ви приготвя питие. Май вече му е време, нали? Искам да кажа, за вас, англичаните.

Смаяна, аз оставам неподвижна, все още с гръб към Тоска. И към гласа. Не може да бъде тя да е проговорила, но все пак, когато се обръщам към нея и разбирам, че е тя, започвам да се смея.

— Защо не ми казахте, че говорите английски?

— Защо да го правя? — запитва тя с престорено самодоволство. — Говоря и френски, чета на гръцки. Нещо повече, танцувам и пея, свиря на pianoforte. Мога още да ви разказвам за всяко от тези постижения. Но не съм изпитвала, а и сега не изпитвам нужда да ви правя впечатление или да ви помагам със звука на собствения ви език. Ние сме в Сицилия, в края на краищата. Просто исках да пийна джин с тоник и помислих, че може и вие да искате. Това, че ви го предложих на собствения ви език, беше доста неволно. Импулс.

Тя говори великолепно английски. Сицилиански контраалт, пеещ партията на бъркширска матрона, мисля си аз.

— Живели ли сте в Англия?

— Не. Никога. Никога през живота си не съм излизала извън острова.

Казва го без гордост, но и без съжаление и не оставя място за моята реакция. Аз обаче намирам за странно това, че отговаря много повече, отколкото е питал моят въпрос. Тя продължава:

— Като малка учих английски и френски, досега непрекъснато препрочитам английските писатели от XIX век. Не ги харесвам в превод.

— Разбирам. Всъщност не съм англичанка, а американка и предпочитам водка.

— Имам и водка.

Тя става, тръгва с мъжката си походка към един далечен ъгъл на salone, спира пред тесен шкаф, чиято груба дървесина е боядисана в бледо жълто-зелено като сърцевината на целина. Отваря вратичката му и разкрива бар — с огледало, облицован в среднощно синьо кадифе, — който би могъл да съперничи на лоби бара във всеки добър хотел в Манхатън, Виена или Рим. Изважда от малък, емайлиран в черно хладилник една бутилка, на чийто етикет се вижда червен надпис на руски. С тежка ръка сипва от нея във винени чаши от шлифован кристал. Поднася ми едната.

— Нямам лед — казва неизвиняващо се.

— Не я пия с лед — казвам й аз с леден тон.

Тази вечер изтънченото презрение на Тоска леко лъха на подигравка. Стилно високомерие, което поражда моето. Тя се занимава лениво със своя джин с тоник, докато аз стоя зад нея. Обръща се към мен и вдига чашата си.

— За ваше здраве, signora — изрича тя.

Пак тази престорена любезност.

— Alia vostra salute, signora. За ваше здраве, синьора — отвръщам аз.

Едно кубче лед по-малко в гласа ми.

Оставаме прави, гледаме се и се оценяваме взаимно. Аз потискам едно изсмиване. Към себе си, към нея. Към нас, застанали така в този salone grande на една разкошна вила, построена сред безплодни планини, в центъра на един остров, където само миналото изглежда настояще. Черна права тясна рокля от шантунг, изумруд на гърлото, дълги кафяви пръсти, стиснали столчето на чаша Baccarat, тя отпива и аз мисля, че и на нея й се иска да се смее. На мен, на моите джинси, на тениската, която нося вече трети ден, на огромната ми коса, отново пусната свободно. Връща се към креслото си и ми махва да седна срещу нея.

— Харесва ми да говоря на английски. Не съм го правила от години. Страхувам се, че са ми останали фрази само от Дикенс, сестрите Бронте, които сега само бих могла да повтарям. Не знам дали мога да намеря думи за спонтанен разговор с вас, но мисля, че би ми харесало да опитам.

— Но аз мисля, че ще си заминем утре или вдругиден…

Тя настъпва бързо, решително към темата, която не иска да чува.

— Да, разбира се, права сте. Едва започваме, а пък вече си тръгвате.

И за да докаже отново наклонността си към англосаксонското — или само за да удължи момента — изрича:

— В най-горното чекмедже на тази конзола има брой на „Ню Йорк Таймс Мегазин“. Може би бихте искали да му хвърлите един поглед.

— Благодаря, ще го взема със себе си, ако не възразявате — казвам аз и отивам да взема списанието от високия скрин в стил ампир^[1], който тя ми посочва.

— А, ето го. Хубаво — казвам, но забелязвам колко е избледняло и измачкано.

Поглеждам датата: януари 1969 година. Сега аз се засмивам.

— Но, signora, това е музеен експонат.

— Напротив. Какво смятате, че се е променило за 25 години или повече? Намерих, че списанието е било добре списвано тогава, когато някой го е оставил тук. Мисля, че излага нещата доста добре, занимава се с актуалните събития, които, разбира се, са актуални и днес. Помислете за това. Дори неговият театър и мотивите му да са били разиграни в различна география, все още има война, нали? Все още има алчност, омраза, насилие и страст. Бедността и праведността все още процъфтяват. Както и революцията, арогантността и лъжите. Винаги има извращения и изтезания, разбира се. Това, което особено ми хареса в списанието, беше тънкият лъх на патос и горчивината, пръснати сред низостта и мръсотията. Нали разбирате, „добрите новини“. Затова, ако искам да се информирам за събития оттатък тези планини, чета „Ню Йорк Таймс Мегазин“. Може би го препрочитам на всеки две или три години, просто за да бъда сигурна, че не съм пропуснала нещо. Знае се, че ровя в тази конзола, където държа телевизор „Сони“. Черно-бял, със собствена антена и 22-сантиметров екран, на който, ако ме налегне носталгия, мога да гледам вечерните новини от Рим или Милано. Както бих могла да гледам някой стар филм. Но за разлика от моментите, когато гледам стар филм, новините ме оставят празна, сърдита и трябва отново да си казвам, че човек трябва само веднъж в живота си да си пусне вечерните новини, за да разбере хроничната история на човека. Да разбере колко зъл е светът. Колко зло му е причинено. Не се крия от злото. Със сигурност не го отричам. Само че злото все още трябва да намери пътя си до това място тук. А аз правя всичко възможно, за да го объркам.

Все още права, със списанието в ръка, казвам:

— Тази мисъл ми харесва, signora.

Връщам се към „медийния шкаф“, отварям чекмеджето за архиви и внимателно поставям вътре списанието. Връщам се към стола си срещу нейния.

Разбирам, че нейният инструмент е сарказмът и че посланието й е интуитивно. Миналото е настоящето. Положението на човечеството е все същото. Отровен прочит на същата поговорка на Козимо. Може би предпочитам неговата. Не казваме нищо. Поглеждам я, питайки се защо й се противя. На нейната автентичност. На мъдростта. Тя ме отблъсква. Тя ме очарова. Има толкова много тъга точно под кожата й. Като толкова много от нас може би тя скъпи тъгата си. А презрението, подигравката са граници, които тя издига, за да я пази.

* * *

Все още мълчим, когато три вдовици влизат, за да сложат масата за вечеря, и Тоска, разсеяна от присъствието им, може би смутена от него, започва да си играе с чашата си, приглажда съвършената си корона от плитки. Усмихва се нервно. Аз ставам, оставям недовършеното си питие на една малка масичка и й благодаря. Казвам й, че трябва да свърша нещо преди вечеря. Сякаш не ме е чула, тя запитва, отново минавайки на английски:

— Донесли ли сте си някакви други дрехи? Искам да кажа, нещо елегантно.

— Една хубава рокля. От сив тюл — отвръщам, почудена защо се интересува от гардероба ми.

Сякаш „хубав сив тюл“ не означава за нея елегантно, тя казва:

— Може би имам нещо, което Агата ще може да приспособи за вас. Всъщност мисля, че имам. Понякога каним външни гости на вечеря и всички се обличаме малко по-официално.

— Както казах, струва ми се, че ще заминем утре. Тя пак не чува това, което не иска да чуе.

— Нали разбирате, тук не идват често нови хора, които да представим. Agata, vieni qua, tesoro. Агата, ела тук, съкровище.

Агата доприпква, спира само колкото да приеме заповедите: да погледне какво е останало в сандъците в старата гардеробна. И ме отвежда със себе си.

Сандъци? Гардеробна? Следвам Агата по три етажа от широкото, износено каменно стълбище. Най-горе тръгваме по коридор с мирис на мухъл, за да влезем в една стая, цялата в гардероби, шкафове и сандъци, тук-там гарнирани с капани за мишки, онези с пружините, в които още има примамка. Миризмата на разлагащ се гризач маскира мухъла. Задкулисие на някакъв разпадащ се театър. Агата се навежда и почва да рови в един голям сандък. Виждам само благоденстващия й гръб, облечен в черна коприна, и я чувам как мърмори и се моли на Мадоната. Вдига някаква рокля или пеньоар в нещо като сребристокафяв цвят и заявява, че това е quella giusta. Точно която трябва.

— Spogliati. Съблечи се — заповядва тя.

Само след миг, облечена в нещо, което сигурно е било красива предвоенна рокля за следобеден чай, се виждам как Агата ме върти насам-натам. Корсажът е прекалено стегнат, а полата прекалено дълга, но Агата започва безжалостно да боде, подгъвайки криво-ляво полата, като я драпира тук-там, казва ми да я държа точно на мястото, където е положила материята в ръцете ми. Отдръпва се, за да види ефекта.

— Non e male. Не е зле — казва тя. — Potrebbe essere molto carino. Може да стане много добре.

Така внезапно е изтръгната от дългия си покой, че когато се измъквам от нея, виждам две огромни зейнали дупки в красивата стара рокля за следобеден чай — там, където ръцете ми са я държали. Този път Агата призовава Santa Rosalia.

— Toglilo adesso e dammelo. Сега я свали и ми я дай — е следващата команда.

Все още закопчавайки джинсите и приглаждайки косата си, аз тичам, за да настигна Агата, която е пъхнала под мишница раненото сребристокафяво нещо, но тя изчезва в един или друг коридор и когато се връщам в трапезарията, Тоска вече я няма там сред вдовиците, които подготвят масите.

По-късно, докато се обличаме за вечерята, разказвам на Фернандо за моята визита, с цел да видя фреските, за мислите на Тоска по повод актуалните световни събития. Казвам му, че ми е говорила на английски.

— След всички тези дни — колко вече, близо две седмици сме тук — какво мислиш за Тоска? С какво впечатление ще си заминем утре? — поисквам да разбера.

Кръстосвам тънките велурени връвчици на новите си черни сандали около глезените и прасците си. Извадила съм сивата тюлена рокля с богата пола, която кътах навита в торбата с бельото си още от Венеция. Един шал. Въпросът на Тоска за дрехите ми ме беше вдъхновил.

— Първо, не мисля, че ще си заминем утре, в края на краищата. Когато отидох преди малко да уредя сметките ни, тя ми напомни, че Ferragosto^[2] не е най-подходящото време да тръгваме на път. Разбира се, права е. Накъдето и да поемем, ще се озовем сред тълпи вилнеещи отпускари. Казва, че след няколко дни, може би след седмица, пътищата ще бъдат по-чисти. Дори смята, че времето вероятно ще омекне.

Влизам, накуцвайки, в банята с един крак, обут в сандал, и сядам на ръба на ваната зад Фернандо, докато той се бръсне.

— Толкова лесно ли те е убедила да останем още една седмица? Само със сведение за пътното движение и прогноза за времето? Толкова лесна плячка си!

— Не е така. Едва ли е имала намерение да ме убеждава в нещо. Даде ми допълнителна информация, която ме накара да променя намеренията си. И защо си се облякла така официално тази вечер?

— Тоска! Искаше да разбере дали съм си донесла елегантни дрехи. Реших да демонстрирам колекцията си.

„Толкова лесно ли те е убедила“, имитира ме той.

* * *

В следващите един-два дни виждам Тоска само да хвърчи насам-натам из вилата и градините или пък я зървам на обяд и вечеря. Тя изобщо не коментира състоянието на сребристокафявата рокля за следобеден чай или пък дали и кога ще дойдат на вечеря поканените гости. Любопитството ми по двата въпроса не заспива. Една вечер, когато влизаме в трапезарията, Агата се втурва да ни заведе далеч от обичайните ни места на масата и ни слага да седнем при Тоска и Козимо. Почти веднага Тоска се обръща към мен на английски:

— Хубав ли беше денят ви? Утре ще бъде малко по-хладно.

Пробва светски разговор. Пита ме дали тази форма или тази граматика е правилна. Козимо е привлякъл вниманието на Фернандо и аз съм оставена на благоволението на Тоска.

— Бих искала да ви разкажа една история, Шу — изрича тя. — О, не искам да кажа точно сега, разбира се. Но скоро. Дълга история, нали разбирате. Няма да мога да ви я разкажа цялата наведнъж. Възможно е да отнеме няколко дни. Една седмица. Не знам. Но смятам, че историята си струва. Никога не съм се опитвала да я разкажа отначало докрай, но искам да я разкажа на вас и искам да я разкажа на английски. Вероятно вярвам, че ако я разкажа на език, който не е моят роден език, все още ще ми изглежда така, сякаш всъщност не съм я разказала. Намирате ли някакъв смисъл в това?

Знае, че намирам.

— Знам, че Козимо ви разказва разни истории там в градината всеки ден и…

Усмихва се. Вдига ръце в неуверен жест.

— Може би е просто желание да говоря на английски, докато имам възможност. Не, не е това. Не е само това. Мисля, че е, защото не сте оттук. Да, искам да видя как ще подейства историята ми на човек от друго място. Искам да я разкажа на вас, да я оставя при вас, предполагам, понеже знам, че ще си отидете. Като знам, че не е много вероятно да се върнете тук при нас, и тъй като предпочитам да пътувам на кон, също толкова малко вероятно е някога да се срещнем отново на ваша територия…

Тоска навива салфетката си на стегнат цилиндър в пространството до своята чиния, после я разгъва и я приглажда отново на масата. Повтаря това няколко пъти, после започва да я навива от един ъгъл, като събира останалите ъгли и ги придърпва към центъра, за да направи един вид торбичка. Джоб. Място, където да прибере историята си? Поглеждам я и разбирам защо преди няколко дни е попарила решението на Фернандо да заминем. Независимо от ордите туристи и бъркотията по пътищата — било е, защото Тоска не е била готова да ни пусне да си отидем. Спомням си първите впечатления на Фернандо от живота във вилата:

Имам странното усещане, че всички тук са били някакви други, преди да пристигнат тук. Нали разбираш, като острова, където всички лоши момчета се превръщат в магарета…

Защо Тоска иска да останем? Възможно ли е наистина да е заради историята, която иска да ни разкаже? И ако е така, защо иска да ми я каже? О, чух причините й — аз съм човек от външния свят, никога повече няма да се видим, историята ще бъде разказана, но ще си остане такава, сякаш не е била разказвана. И все пак! Това нейно желание може би ще се разпадне като старата тафта на сребристокафявата рокля. Но може би няма.

 

 

На следващия следобед не Козимо, а Тоска ме чака на масата под магнолията.