Джеймс Патерсън, Маршал Карп
Смърт по сценарий (90)

88.

Гейбриъл стоеше на горната палуба и гледаше към червено-оранжевите отблясъци в небето на запад.

— Вълшебен час — прошепна той, използвайки свещения за киното термин за залези, великолепни като този тук.

Никой режисьор не би могъл да си мечтае за по-подходящо осветление, а там, в далечината, се намираше и звездата на цялата сцена. Тя все още беше само неясна сива фигура, но ясно можеше да се различи факелът, издигнат високо в дясната й ръка, с който приветстваше изнурените и бедните, копнеещи за глътка свобода.

— Съжалявам, че ще трябва да те разочаровам, но ще трябва да се пренасочиш към богатите, потисниците и ненаситно алчните — каза той.

Яхтата беше обърнала и току-що минаваше под моста „Веразано Нероус“, който свързваше Бруклин със Стейтън Айланд. Мис Свобода щеше да е готова за звездната си роля само след десетина минути — предостатъчно време да се заложи и последната бомба, да се върне долу при „Зодиака“ и да заснеме финалната сцена на раздяла.

Стоеше опрян на перилата за един последен поглед и се взираше тихо в обагрения от последните слънчеви лъчи хоризонт, когато усети първата сълза да се стича по бузата му.

Не бива да плача. Това не беше по сценарий. Досега всичко вървеше перфектно, всичко се случваше точно според плана, но сълзите го изненадаха.

— По дяволите, Лекси, ще ми съсипеш грима — каза си той, усмихвайки се на топлия вечерен бриз. — Липсваш ми, скъпа. Трябваше да ти позволя да поемеш първостепенна роля. Може би тогава не би тръгнала така на своя глава и… Какво, по дяволите, е това?

Видя другата лодка.

Реката беше препълнена с всякакви плавателни съдове — рибарски лодки, ваканционни корабчета и яхти, но тази лодка се открояваше ясно, защото се носеше точно срещу тях. Човекът зад кормилото вероятно беше някой милионер, който или беше пиян, или глупак, или и двете.

Лодката се приближи още повече. Но управляващият определено не беше пиян. Личеше си, че е професионалист и Гейбриъл го наблюдаваше как извърши маневра и изведнъж подкара успоредно на далеч по-голямата яхта.

Огледа се, за да разбере дали някой друг на кораба ги е забелязал, но бюфетът сигурно вече беше отворил, защото на палубата имаше не повече от петима души и всички те бяха твърде заети със самите себе си, за да забележат каквото и да било в света около тях.

Гейбриъл се загледа как по-малката лодка се изравни успоредно с голямата с почти военна точност и точно тогава, сякаш от нищото, от яхтата се спусна рампа.

Беше на нивото на ватерлинията и след секунди втората лодка спусна своя рампа.

„Невъзможно е“, помисли си Гейбриъл, докато наблюдаваше как детективи Зак Джордан и Кайли Макдоналд прескачат от едната рампа на другата и изчезват в товарния отсек на „Шел Гейм“.

По дяволите, невъзможно е! Тези двамата трябваше отдавна да са мъртви, но не бяха. Идваха за него.

Третото ченге, облечено изцяло в черно и оборудвано със специална жилетка с инструменти, също стъпи на ръба на рампата. Бомбеният отряд е тук, за да ме извади от играта.

Но мъжът в черно нямаше същия късмет. В мига, в който се канеше да скочи, лодката се наклони и той падна от рампата във водата.

Едно ченге по-малко в сметката, но се оказваше, че няма време да заложи бомбата, предвидена като бонус. Така или инак трите заряда в машинното отделение бяха повече от достатъчни.

Гейбриъл нямаше никаква представа как ченгетата са успели да се измъкнат и да го проследят дотук, но сега това нямаше значение. Той хукна по металните стъпала към долната палуба.

— Радвам се да ви видя на борда, детективи — каза на глас той. Сълзите в очите му бяха пресушени от изгарящ гняв. — Ще сте мъртви преди залез.