Джеймс Патерсън, Маршал Карп
Смърт по сценарий (80)

78.

— О, господи! — извика Кайли и коленичи в краката на Спенс.

— Имаше автомат за забиване на пирони — каза Спенс.

— Трябва да те освободим — каза тя и сложи ръка върху левия му крак.

Спенс рязко отдръпна горната част на тялото си и изкрещя от болка.

— Недей! Не ме пипай! Моля те! — каза той.

— Спенс, трябва да извадим пироните.

— Няма време — отвърна той, дишайки рязко и накъсано от болката и страха. — Измъквайте се оттук.

Случващото се в действителност беше неразбираемо, но Спенс, изглежда, бе готов да го приеме. Ние двамата с Кайли обаче не бяхме.

— Спенс — попитах аз, — къде отиде Беноа, след като пусна брояча?

— В кухнята — отвърна той, насилвайки устните си да произнесат думите на срички, накъсани от борбата му да си поеме дъх.

И двамата с Кайли едновременно се спуснахме към кухнята.

Чувствах се като в дежавю. Само допреди няколко минути бях отварял шкафове и чекмеджета в апартамента на Дино, а сега двамата с Кайли правехме същото в нейната кухня.

— Аз ще проверя в горните, ти виж долу — настоя Кайли.

Клекнах долу и започнах да отварям долния ред от кухненските шкафове.

— Чисто! Чисто! Чисто! Чисто! — повтаряше тя след всяка отворена вратичка, зад която не намираше нещо необичайно.

Тогава го видях. Челото ми беше на нивото на плота и с периферното си зрение мярнах проблясваща червена светлинка. Беше същата, каквато бях видял, когато Беноа стартира таймера с обратно отброяване. Идваше през стъклото на една елегантна мини фурничка с корпус от неръждаема стомана.

— Кайли, намерих я! — казах аз и се изправих.

— Имаме само две минути. Можеш ли да я обезвредиш? — попита тя.

— Може би… ако имахме два дни. Може би малко преувеличих опита си с бомбите — предположих аз. — Дори не мога да рискувам да отворя вратата на фурната, това може да я задейства. Трябва да се отървем от него… от цялото това нещо.

— Ами, можем да го хвърлим през прозореца — предложи Кайли. — Един господ знае колко народ може да избием.

— Имате ли сейф в апартамента? Той може да поеме част от взрива — казах аз, но тя поклати глава.

— Ами мазето? Долу е като бункер — предложи тя.

— Нямаме достатъчно време. Дори и да успеем да слезем с асансьора, никога няма да успеем да се измъкнем.

— Не ни трябва асансьорът! Вземи това нещо и тръгвай след мен! — извика тя.

Мини фурничката не беше вградена и беше с размерите на малка микровълнова печка. Не беше включена в контакта. Взех я в ръце и последвах Кайли.

— Шахтата за отпадъци — поясни тя и се впусна навън през входната врата.

Помещението на инсинератора се намираше точно до асансьора. Влязохме вътре и Кайли отвори вратата на улея за спускане на торбите с отпадъци.

Още в мига, в който го направи, осъзнахме грешката си. Вратата към улея беше прикрепена с панти в долната си част и се издаваше напред под шейсетградусов ъгъл. Пластмасовите торби с отпадъци лесно можеха да бъдат напъхани вътре, но не и фурничка от неръждаема стомана.

— Дръпни вратата силно — казах аз. — Откъсни я от стената.

— Няма да стане. Бомбата е прекалено голяма, за да се провре в отвора.

Загледах се в примигващата червена светлинка. Имахме деветдесет секунди.