Джеймс Патерсън, Маршал Карп
Смърт по сценарий (74)

72.

Колите се отдръпваха встрани, за да ни направят път, докато се носехме по Седмо авеню със скорост като за магистрала.

— Благодаря ти — каза Кайли, без да откъсва очи от пътя.

Не отговорих.

— Съжалявам — продължи тя.

— За какво?

— А ти за какво мислиш? Стига, Зак, знам, че Кейтс те е накарала да ме наблюдаваш, а три дни по-късно ти се отмяташ от задължението. Вината е изцяло моя.

— Изборът да не вдигна телефона си беше мой — казах аз.

— Добре. И все пак ти благодаря, наистина. Задължена съм ти. И двамата със Спенс сме ти задължени.

— Супер — отвърнах. — Може би той ще може да ми помогне да си намеря работа в „Силвъркъп“.

Тя се обърна леко и ми се усмихна, като мина на милиметри от едно такси, което не успя достатъчно бързо да се отстрани от пътя й.

В обичайни обстоятелства ни бяха нужни около двайсет минути, за да стигнем до апартамента на Кайли в „Трибека“, но с включени светлини, сирени и най-вече с абсолютно луда жена зад волана успяхме да пристигнем за осем минути и трийсет секунди.

Шевролетът наби спирачки на ъгъла на Вашингтон авеню и Лайт стрийт, пред една елегантна осеметажна сграда от червени тухли, която някога е била фабрика за сапуни „Пеърлайн“. Десетки милиони долари по-късно тя е трансформирана в символ на изключителен шик, характерен за Долен Манхатън. Човек, който преживява с полицейска заплата, не би могъл да си позволи да живее тук. Спенс очевидно носеше добри пари в семейството.

— На седмия стаж — каза Кайли, докато пресичахме тичешком фоайето. Асансьорът беше вече долу, а вратите му зееха широко разтворени, но тя го подмина и се затича нагоре по стълбището.

Последвах я.

— Асансьорът е прекалено бавен. Оттук ще е по-бързо — обясни тя, отговаряйки на очевидния въпрос, който така и не си бях направил труда да задам.

— Имаме ли план? — попитах аз, щом стигнахме до площадката на петия етаж.

— Не. Да. Не знам. По дяволите, Зак, не ни трябва генерален план за всяко нещо! Искам само да вляза, да извадя Спенс от там, да предупредя съседите и да си измъкнем задниците от сградата. Ако се взриви, да се взривява.

Струваше ми се смислено, влизаме, излизаме, бягаме. Елементарно. Нямахме време да обезвреждаме бомбата.

Нахлухме през вратата на стълбището на седмия етаж и свихме вдясно. На етажа имаше само два апартамента. Първият беше този на Кайли.

Тя извади ключа от джоба си и го пъхна в ключалката на апартамент 7А.

Влизаме, излизаме, бягаме — продължавах да си повтарям наум. Елементарно. Но нещо не ми се струваше съвсем наред.

Кайли завъртя ключа и точно в тази част от секундата разбрах. Нищо, излязло от извратения мозък на Гейбриъл Беноа, не беше толкова просто.

Блъснах я с все сила встрани и я повалих на пода.

— Какво, по дяволите, правиш! — изкрещя тя.

— Това е бомба капан — отвърнах аз.

Тя ме зяпна с полуучудено, полуневярващо изражение, защото обезвреждането на бомба капан отнемаше време, което така или иначе изтичаше бързо.

— Откъде знаеш?

— Не знам. Но познавам Беноа. Той ни даде повече от достатъчно време, за да стигнем дотук. Той иска да се втурнем бързо през тази врата.

— Трябва да влезем — настоя тя. — Спенс е вътре.

— Тихо — отвърнах аз, изправих се пред вратата и извиках силно: — Спенс!

Той отговори със серия от приглушени писъци. От кадрите по скайп знаех, че устата му е залепена с тиксо. Той не можеше да изрече и дума, но отчаянието и настойчивостта на всеки негов вик подсказваха, че не търси помощ. Той се опитваше да ни предупреди.

— Спенс, безопасно ли е да отворим вратата? — попитах аз. — Едно изръмжаване е „да“, а две са „не“.

Отговорът се върна веднага. Беше висок и ясен — два заглушени от тиксото, но все пак ясно разграничими гърлени звука. Не!

— Вратата свързана ли е с експлозиви?

Последва единично изпръхтяване. Да!

И последните остатъци увереност и смелост се отдръпнаха от физиономията на Кайли. Тя беше настоявала да дойдем без подкрепление, без екип за обезвреждане на взривове — просто нахлуваме в крепостта и спасяваме положението сами. Сега обаче изглеждаше така, сякаш всяко от решенията й се беше оказало погрешно.

— Зак… — прошепна объркана тя.

Изглеждаше ужасно уязвима и безпомощна, каквато никога не бях я виждал.

Внезапно спасяването на Спенс се бе оказало изцяло моя грижа. Затворих очи и се опитах да си представя всяко едно от квадратчетата на дъската за шах.

— Имаме седемнайсет минути — каза тя.

Няма време за мислене.

— Спенс! — изкрещях отново през вратата. — Мога ли да вляза през прозореца?

Последва едно изръмжаване и след това нищо.

Да.

Това беше отговорът, на който се надявах.

— Точно така — обърнах се към Кайли. — Мога да вляза през прозореца.

Тя ме погледна. В очите й се четеше недоверие, разочарование и още куп други отрицателни емоции.

— Зак — каза тя, — на седмия етаж сме. Как, по дяволите, смяташ да влезеш през прозореца?