Джеймс Патерсън, Маршал Карп
Смърт по сценарий (58)

56.

Двете ченгета слязоха от колата. Гейб ги изгледа отдалеч. Единият беше млад и едър мъж, другият още по-млад и по-едър мъж.

По-едрият се приближи към него, а второто ченге влезе в сградата.

— Това ли е Скилман авеню 33-87? Или е 33-97? Табелката с адреса на сградата е изтрита — попита той.

— Не съм много сигурен — отвърна Гейб. — Не живея тук.

Второто ченге излезе и също се приближи.

— Това е мястото, Дани. Името на онзи е на звънеца. На петия етаж е — обърна се той към колегата си.

— Изглежда, партньорът ми се е ориентирал — каза първото ченге. — Приятен ден, господине.

— И на вас, господин полицай — отвърна Гейб. Видя ги как се качват в асансьора, след което съвсем спокойно подмина патрулната кола. Видя надписа й, изписан със синьо и бяло върху страничните врати: „19 ГПУ“.

„Нищо чудно, че тези момчета не могат да открият лесно сградата. Те са от 19-о полицейско управление, същото, в което работят Джордан и Макдоналд. Това определено не беше случайна проверка на предсрочно освободен, не бяха тук просто да проверят Мики. Опитват се да го свържат с мен.“

Със или без чантата, претъпкана с С4, сега нямаше как да се прибере у дома.

Тръгна към ъгъла, зави по Скилман авеню и се подпря на един уличен стълб, откъдето можеше да наблюдава сградата на Мики, без самият той да бъде забелязан.

Лекси го очакваше у дома. Обади й се. Никой не отговори на позвъняването. Опита се да я набере на мобилния. Отново не последва отговор. Написа й съобщение. Нищо.

По дяволите! Първо уби Фицхю заради нея, сега е неоткриваема, а за капак ченгетата са дошли за Мики.

Сърцето му биеше учестено. Отново набра номера на Лекси и изчака, докато се включи гласовата й поща. Както обикновено, служебното съобщение звучеше накъсано, приповдигнато и щастливо.

Здравейте, обажда се Лекси. В момента правя някои промени в живота си. Ако не върна обаждането ви, значи вие сте една от промените. Чао!

— Лекси, аз съм. Нещата се объркаха. Пред къщата на Мики съм, но се появиха ченгета. Почти съм сигурен, че са дошли да приберат Мики. В чантата ми има С4 за четиресет и пет хиляди долара, а мамка му, ако знам какво да направя, за да ги спра. Това е всичко. А, и още едно нещо. Къде си, по дяволите? — почти извика той.

Десет минути по-късно ченгетата излязоха от сградата. Мики беше с тях, но без белезници.

Не е арестуван. Само го водят в полицията за разпит. Познавам го Мики, ще се прави на глупав, няма да каже и дума.

Но тогава ще се появи пробационният му и ще му постави ултиматум: „Кажи ми какво знаеш и няма да докладвам, че си нарушил условията, при които си освободен. Ако обаче отричаш и открия, че си бил с Беноа, ще те върна в Рей Брук навреме за вечеря“.

Мики ще изпадне в паника. Той по-скоро би умрял, отколкото да се върне там. Ако пробационният служител го притисне, той ще ме предаде, без да му мигне окото.