Джеймс Патерсън, Маршал Карп
Смърт по сценарий (3)

1.

Събудих се изпълнен с гняв. Наоколо беше съвсем тъмно, ако не броим светещите цифри 03:14 на дигиталния часовник. Щеше ми се да поспя още три часа, но единственото приспивателно в апартамента беше зареденият пистолет върху нощното шкафче, който с удоволствие бих използвал срещу тъпото копеле, вкарало партньора ми в болница.

Светнах лампата. Под шкафчето имаше навита на руло лилава постелка за йога и реших, че тридесетина минути сукхасана и „протягащо се куче“ ще отпуснат мускулите ми и ще ме освободят от стреса.

Наистина свършиха работа.

Към 04:15 вече бях взел душ, бях напълно облечен и пиех чаша зелен чай. Не е любимата ми напитка, но Ерика, инструкторът ми по йога, се кълне, че зеленият чай щял да прочисти чакрите и да помогне на тялото ми да се справи с физическото и психическо напрежение. Бях й обещал, че ще го изпробвам за месец. Правех го само насаме. Ако някой в работата ми надушеше аромат на чаени листенца, щяха да ме скъсат от майтап.

Аз съм детектив първа степен Зак Джордан от Нюйоркското полицейско управление.

В Ню Йорк Сити има тридесет и пет хиляди ченгета и аз съм един от седемдесет и петимата щастливци, назначени в Екипа за разследване на престъпления срещу публични личности.

Екипът беше създаден по идея на кмета. Той е сериозен бизнесмен, който вярва, че управлението на града е като управлението на самолетна компания — винаги гледаш да угаждаш на клиентите с платинени карти. В Ню Йорк това са свръхбогатите, изключително влиятелните и невероятно известните.

Налага се всеки ден да служа и да защитавам милиардери от „Уолстрийт“, спортни звезди с договори за седемцифрени суми, силните на деня и звездите от шоубизнеса. Последната група ни създава най-много работа, вероятно защото повечето от тях са толкова желани, че ги притесняват преследвачи; толкова богати, че непрекъснато ги обират; и толкова ненавиждани, че стават жертва на убийства.

Естествено, от името „Екип за разследване на престъпления срещу публични личности“ става ясно, че имаме специален отдел, посветен на нуждите на каймака на градското общество. Това си е вярно, но не е политически коректно, затова кметът беше помолил (да се разбира „наредил“) името да не се афишира.

Наричат ни отдел „Специални клиенти“ и за ченге от Ню Йорк това е възможно най-страхотната работа.

Чаят ми изстиваше, затова му сложих захар и пъхнах чашата в микровълновата фурна. Тридесет секунди по-късно беше по-горещ и по-сладък, но все още имаше вкус просто на чай. Включих компютъра и си проверих пощата. Имаше съобщение от Омар, което гласеше само: Хей, Зак, днес е ГОЛЕМИЯТ ДЕН. Гледай да не строшиш някой крак. LOL^[1]. Омар.

Натиснах бутона за отговор и написах: „Радвам се, че поне един от нас намира това за забавно“.

Омар Шанкс е или по-скоро беше мой партньор до миналата седмица, когато отборът по софтбол на Полицейското управление игра ежегодния благотворителен мач с пожарникарите и някакъв глупак от пожарната направи плонж към втора база, за да пресече атака, но се натресе в краката на Омар, счупи му глезена на левия крак и му разкъса сухожилието. Според докторите Омар ще е вън от играта поне още четири месеца, затова тази сутрин аз ще се сдобивам с нов партньор.

Казва се Кайли Макдоналд. Между мен и нея има нещо, което мнозина от останалите партньори в полицията нямат — минало. Не ми се ще да се връщам към спомени и да навлизам в подробности, но ще го разкажа накратко.

Беше първият ми ден в Академията. Оглеждах останалите курсисти, когато изведнъж в стаята влезе тя — висока, златокоса богиня, сякаш излязла от песен на „Бийч Бойс“. На стената висеше дефибрилатор и бях почти сигурен, че ще се наложи да го използват върху мен. Беше прекалено красива, за да е ченге. Щеше да й отива много повече да е жена на ченге, и по-точно — моята жена.

Поне половин дузина от момчетата в този момент си мислеха същото и само след секунди тя се озова сред море от тестостерон. Нарочно не й обърнах внимание, следвайки теорията, че момичетата като Кайли предпочитат момчета, които не им падат в краката и не се лигавят пред тях. Приложението на тактиката ми отне цяла седмица, но накрая проработи.

— Казвам се Кайли Макдоналд — представи ми се тя един ден след часовете. — Май не сме се срещали.

— Да, нарочно те отбягвам — измърморих аз.

— Какво? Защо?

— Заради блузата.

— Каква блуза?

— Онази, която носеше в първия ден, с логото на „Метс“.

— Нека да позная — каза тя. — Фен си на „Янките“, нали?

— Страшен фен съм им, сега и завинаги — отвърнах аз.

— Жалко, не знаех — добави тя. — Заради теб щях да облека тениската си с „Янките“.

— Сериозно се съмнявам, че имаш тяхна тениска.

— На бас за пет долара, че имам!

— Става.

Тя извади мобилния си телефон и поразрови из снимките в него. Накрая намери тази, която търсеше, и ми я показа.

На снимката до Кайли стоеше някакъв дразнещо привлекателен тип, който я беше прегърнал през кръста. Той носеше шапка на „Метс“, а Кайли наистина беше облякла тениска с голям надпис „Янките“ отпред, а с по-дребен шрифт точно под него беше допълнено „да го духат“.

— Плащай — заяви тя.

Красива и умна, как бих могъл да не се влюбя в нея? Дадох й петте долара. Случилото се след това е дълга история, в която има смях, сълзи, щастие и разбито сърце. Както споменах, това е история от миналото, което ми се ще да запазя за друг път. Мога обаче да кажа как свърши всичко: с голяма пищна сватба на Кайли и Спенс Харингтън, онзи тип от снимката в телефона.

Всичко това се случи преди почти десет години, а сега Кайли и аз трябваше да започнем работа като партньори. Никога не е лесно да се сработиш с нов партньор. Нещата стават още по-сложни, ако си отчаяно влюбен в него.

И това, ако вече не сте се досетили, е причината да се събудя посред нощ.

Излях изпитата до половината чаша зелен чай в мивката. По дяволите чакрите ми! Трябваше ми кафе.