Джеймс Патерсън, Маршал Карп
Смърт по сценарий (22)

20.

Хамелеона лежеше с разперени ръце и крака върху смачканите чаршафи. Беше нагласил вентилатора в идеалната позиция и на идеална скорост, така че лекият бриз да докосва нежно голото му тяло.

За миг се взря в тавана, след което затвори очи и се концентрира върху дишането си. Пое дълбоко въздух и издиша бавно, опитваше се да накара мозъка си да спре да мисли за предстоящата сцена. Медитацията не беше сред силните му страни.

Почти беше успял да се отпусне, когато мобилният му телефон завибрира върху нощното шкафче от светла бреза, производство на „Икеа“.

Повдигна се на лакът и се пресегна за апарата. Беше съобщение, което гласеше „6 wuz gr8. Luv“^[1].

Сексът наистина беше страхотен. А когато той, изтощен, се беше претърколил настрана, преди да се отпусне по гръб, тя беше изскочила от леглото и беше зашляпала боса към кухнята. В такъв момент само Лекси можеше да се сети да вземе и телефона със себе си, за да може да му пише съобщения от пет метра.

Точно заради това я обожаваше. Беше по-умна от всяко друго момиче, което някога беше познавал, и въпреки това имаше навика да прави толкова страхотно готини дребни глупости, като например това да му изпраща съобщения от кухнята, за да му каже, че сексът е бил супер.

„И за мен. Къде ми е сладоледът?“ — отговори на съобщението й той.

Няколко секунди по-късно дойде и отговорът: „Греба с всички сили, по-бързо не мога“.

Изправи се удобно в леглото, за да може да я вижда как гребе.

Загребването беше това, което я бе видял да прави още като я срещна за пръв път. Само че тогава не загребваше сладолед. Тя продаваше пуканки в кино „Париж“, едно от последните останали в Ню Йорк старомодни кина с една зала.

 

 

— Сигурно си голям фен на Хилари Суонк — каза тя и не посегна повече към препълнените кутии, а зарови лопатката дълбоко в току-що изпуканите, още топли пуканки.

— Не съвсем — отговори той.

— За трети път тази седмица идваш да гледаш филма — отвърна Лекси. Едва ли е заради пуканките.

Той се засмя.

— Сещаш ли се за онази сцена в началото, където един тип в бара се опитва да я сваля, но тя го отрязва? — попита той. — Е, това съм аз.

— Стига бе — отвърна Лекси. — Играеш във филма, който дават в момента тук, в „Париж“? Ако е така, ще ти дам средна кутия с пуканки, а ще платиш малка.

— Благодаря — отговори той. Не искаше дори и малка кутия. Пуканките бяха гадни, но той продължаваше да ги купува, за да може да си говори с „момичето от пуканките“.

— Може ли един въпрос? — попита тя. — Защо стоиш до края на филма, щом се появяваш само в началото?

— Името ми е във финалните надписи. „Непознатият в бара — Гейб Беноа“. Това съм аз.

— Здрасти, Гейб, радвам се да се запознаем. Аз съм Лекси Картър — „непознатата от щанда за пуканки“.

Той остана да изгледа филма още два пъти, докато смяната на Лекси свърши. След това двамата тръгнаха заедно към „Карнеги Дели“ на Седмо авеню, за да си разделят един от онези прочути огромни нездравословни сандвичи с купчина от телешко месо и пастърма, носещи името на Уди Алън.

— Няма ли да е готино, ако някой ден станеш толкова известен, че нарекат сандвич и на теб? — попита Лекси.

— Имам по-добра идея — отговори той. — Може да нарекат половината сандвич на мен, а другата половина на теб.

Двамата взеха метрото към нейния квартал и отидоха в апартамента й на кафе.

— Излъгах — каза тя, след като затвори вратата зад гърба си. — Всъщност нямам никакво кафе.

— А какво имаш? — попита той.

Тя изхлузи тениската си, съблече джинсите и остана гола пред него.

Господи, беше великолепна! Лекси беше една от онези жени, които изглеждат по-добре съблечени, отколкото с дрехи. Имаше гъста кестенява коса, бездънни сини очи и млечнобяла гладка кожа чак до връхчетата на лакираните с розов лак пръсти на краката.

— Имаш най-невероятното тяло, което някога съм виждал — възхити се той.

— Казваш го само така.

— Не, наистина го мисля.

— Благодаря. Повечето мъже предпочитат цици с размери на волейболни топки. Моите са по-скоро като топки за тенис.

— Идеални са — отвърна той.

— Знаеш ли какво казваше майка ми? — усмихна се тя. — „Красивите гърди могат да се поберат в чаши за шампанско.“

Следващата нощ той й донесе подарък — две кристални чаши за шампанско. Оттогава насетне тя ги използваше за всичко — в тях пиеха диетична кола, ядяха бонбони М & М, чоплеха слънчоглед — без значение. Тя му беше казала, че това е най-хубавият подарък, който някога е получавала.

 

 

В момента чашите за шампанско бяха пълни със сладолед. Тя се появи откъм кухнята с чаша, пълна с „Роки Роуд“, във всяка ръка. Подаде му едната и се хвърли на леглото до него.

— Давай! — подкани го след миг. — Разказвай!

Това беше част от сделката им. Когато се прибереше у дома, първото нещо, което трябваше да направи, бе да сподели с нея най-хубавите моменти от деня, а тя жадно поглъщаше всички великолепно ужасяващи подробности. След това започваше задаването на въпроси. С какво беше облечен Рот? Блейзър и жълта риза без вратовръзка. И какво си поръча за закуска в крайна сметка? Плато с пушена сьомга и препечена франзела. Имаше ли други филмови звезди в „Реджънси“? Не, само аз бях там.

Щом въпросите й най-накрая свършиха, двамата се любиха. След това Лекси с удоволствие изслуша оплакванията му и ядосването за всичко, което се беше объркало в плана за деня.

— Имаше двама детективи от отдела за „Специални клиенти“ на полицията — обясни й той. — Доста явно си личеше, че този, който е подменил пълнителя в пистолета, може да е все още в студиото, и човек би предположил, че ще се сетят да ме разпитат. Но не! Те просто си тръгнаха и мен ме разпита някакво младо китайско-японско-корейско ченге.

— Не бъди такъв расист — сгълча го игриво Лекси, — не е хубаво. Наричат се азиатци.

— Мислех, че азиатците са умни. Този тип обаче беше идиот. Задаваше ми въпроси като: „Приближавали ли сте се до масата с реквизита?“. Все едно да кажеш: „Вие ли сложихте истински патрони в пистолета, за да убиете Иън Стюарт?“. Естествено, аз щях да кажа „не“. Мисля, че той просто ми хвърли един поглед и реши, че не си струва да се занимава с мен, все едно не съм достатъчно добър, за да съм убиецът. Сякаш съм просто някакъв статист, който седи на заден план и дърдори глупости по цял ден за надница от двеста двайсет и пет долара. Знаеш ли какво, Лекси? Той е проклетият расист, не аз!

— Няма значение — отвърна тя, — тази вечер ще им покажеш кой е истинската звезда. Направо ще ги разбиеш! Вече съм приготвила облеклото и грима ти.

— Благодаря.

— Гейб… — започна колебливо тя.

От начина, по който изрече името му, той се досети какво ще последва.

— Не — каза той, — и дума да не става. Не и в тази сцена. Прекалено опасно е. Не можеш да дойдеш с мен.

— Моля те — каза тя, — никак не е забавно да седя тук и да се чудя какво става.

— Можеш да го гледаш по телевизията — предложи той. — Просто включи на канал Е! и ще видиш всичко.

— Но аз искам да го гледам с теб.

— Сложи DVD рекордера на запис — отвърна той. — Щом се прибера у дома, може да го гледаме заедно.

Тя наведе глава и се нацупи.

— Няма да е толкова забавно.

Гейб потопи пръст в чашата си за шампанско, гребна малко студен шоколадов сладолед и нежно го размаза по лявото зърно на гърдата й. След това се наведе и изкусително бавно прокара език по него, завършвайки с целувка върху сладкото шоколадово връхче. Засмука го нежно и тя простена.

— Обещавам, че и ти ще участваш в някоя сцена, но тази е прекалено рискована — каза той.

— Обещаваш ли, че ще ме включиш?

— Заклевам се.

— Искаш ли да ти приготвя вечеря, когато се прибереш у дома? — попита тя и го целуна.

— Ще взема пица на връщане — отвърна той. — Ти ще трябва единствено да измиеш чашите за шампанско.

— За какво?

— За шампанско — усмихна се той и целуна и другата й гърда. — Тази нощ ще пием шампанско.