Джеймс Патерсън, Маршал Карп
Смърт по сценарий (100)

98.

Реших, че сив панталон, тъмносиньо сако, карирана риза и жълта вратовръзка са също толкова подходящи за опера, колкото и всички останали дрехи в гардероба ми. Взех метрото до „Линкълн Сентър“ и отидох пеш до ресторанта.

Черил вече ме чакаше. Беше облякла черна рокля без ръкави, която разкриваше безупречната й кожа с цвят на карамел, а V-образното й деколте предоставяше точно премерена гледка към гърдите й, способна да побърка всеки мъж.

— Изглеждаш невероятно — казах аз.

— Благодаря. Ти също — отвърна тя.

— Излъга — хванах я аз. — Това определено не е нещо, с което се появяваш на работа. Ако идваше така, много повече ченгета щяха да се редят пред вратата ти за психологически съвет.

Кафенето „Шън Ли“ се оказа идеално за вечеря преди театрално представление. Млади сервитьорки разкарваха от маса на маса колички с хапки дим сум, приготвени на пара. Клиентите сами си избираха няколко, които да споделят, след което количката заминаваше, за да се появи отново, призована сякаш с вълшебна пръчица, точно в момента, когато си готов да поръчаш следващото ястие.

— Кнедлите с морски дарове и пресен лук са направо божествени — каза Черил, придържайки една от хапките с клечките си през масата, за да я пъхне в устата ми. Наложи се да се наведа силно напред, за да не окапя вратовръзката си с вкусния сос.

— Онази възрастна двойка там ни гледа и ни се усмихва каза Черил. — Мисля, че ни намират за очарователни.

— Такива сме си — отвърнах аз.

Сметката пристигна и аз посегнах към нея, но Черил внимателно сложи ръката си върху моята.

— Тази я поемам аз — каза тя.

— Нали плати билетите за опера? — възпротивих се аз.

— Не съм ги плащала. Те бяха подарък.

— Дори и така да е, аз съм старомоден и мисля, че мъжете плащат вечерята — отвърнах аз.

— Баща ми е мъж, той плаща — заяви Черил.

— Мислех, че бащите спират да финансират излизанията на дъщерите си веднага след абитуриентския им бал — усмихнах се аз.

— Той се обзаложи с мен на стотачка, че така и няма да се появиш, за да дойдеш с мен на опера — заяви тя. — Е, той изгуби, затова плаша.

— Баща ти се е обзаложил, че няма да дойда? Как така? — изумих се аз. — Винаги ли обсъждаш плановете си за срещи с родителите си?

— Когато ми се обади в четвъртък вечерта, бях навън на вечеря с баща си — отвърна тя.

— Нали ми каза, че си с ченге?

— Татко е бивше ченге. Не знаеше ли? — попита невинно тя. Поклатих глава. — Е, както и да е. Той е от старата генерация и не мисли, че едно ченге може да стои спокойно и да слуша как някаква жена пищи сърцераздирателно, без да скочи на сцената и да арестува някого. Обясних му, че си доста по-просветен в това отношение, което в крайна сметка му струваше и стоте долара.

— В такъв случай благодари му от мое име за вечерята и му кажи, че съжалявам, задето съм го разочаровал — усмихнах се аз и вдигнах ръка от сметката.

„Травиата“ се оказа буквално хипнотизираща.

— Хареса ли ти наистина? — попита ме Черил, когато излязохме от залата.

— Шегуваш ли се? Това си беше класическа любовна история. Момчето среща момиче, момчето губи момичето, момичето умира от туберкулоза в трето действие — какво по-романтично от това?

Тя ме хвана за ръка, двамата преминахме през площада и спряхме пред една от най-разпознаваемите градски забележителности — фонтана „Ревсън“.

— Обърни се — заповяда ми тя.

Обърнах се и застанах с лице към операта. Отдалеч приличаше на катедрала с кристалните полилеи, осветяващи красивите стенописи вътре, и петте огромни арковидни прозореца, издигащи се от пода до тавана. Фонтанът добавяше допълнителна доза великолепие с разноцветните си светлини и изпипана до съвършенство хореография на спектакъла от водни струи.

— Вземам си думите назад — прошепнах аз, — дори по-романтично е от момиче, което умира от туберкулоза.

— Хората идват от цял свят само за да застанат на мястото, където стоим в момента — каза Черил.

Извърнах се към нея и я прегърнах през кръста.

— Може да се окаже, че това е най-хубавото място в цял Ню Йорк за първа целувка — казах аз.

Тя се доближи до мен и прошепна:

— Може и да си прав.

Устните ни се срещнаха и се докоснаха нежно, докато водата танцуваше около нас, покривайки ни с облак ситни капчици.

— Живея съвсем наблизо, в Горен Уест Сайд — каза Черил. — Можем да стигнем пеша.

— Искаш ли полицейски ескорт? — попитах я аз.

— Определено. Някои от тези, ходещите на опера, ми се струват подозрителни.

Тръгнахме към центъра по посока на „Линкълн Тауърс“, обширен жилищен комплекс от шестетажни блокове, разположен на Уест Енд авеню — поредния квартал, в който по-голямата част от ченгетата не можеха да си позволят да живеят.

— Аз взех апартамента, Фред получи останалото — каза тя, предусещайки въпроса, който се въртеше в главата ми.

Останахме в сенките, далеч от ярките светлини във фоайето на сградата. Отново обвих ръце около нея. Беше красива по един екзотичен начин, кожата й бе мека и топла, нежните нотки от парфюма й събуждаха всеки мъжки хормон в кръвта ми.

Целунахме се. Втората ни целувка беше по-дълга, по-сладка и дори още по-наелектризираща от първата.

— Благодаря ти за прекрасната вечер — каза тя.

— И аз ти благодаря, освен за частта, в която не ме остави да платя вечерята.

— Е, ще те оставя утре сутрин да се погрижиш за закуската — каза тя.

— Утре? Сигурна ли си, че искаш да се замъкнеш до Ийст Сайд и да закусваш с банда ченгета в „Закусвалнята на Гери“ в неделя сутринта?

— Не — отвърна тя и ме хвана за ръка, повеждайки ме към фоайето на сградата. — Имам по-добра идея.

Оказа се права. Идеята й бе много, много по-добра. Но това е друга история.