Силвия Дей
Екстаз (11)

10

Джакс пъхна бельото ми в джоба си, изостави неотворената бутилка вино и се приближи към мен.

Пое лицето ми в длани. Наведе глава и ме целуна нежно. Плъзна ръце по раменете ми, после надолу по гърба и ловко смъкна ципа на роклята ми.

Залових се с възела на вратовръзката му. Позволих на гнева си да се надигне и да се слее с желанието ми, за да избухнат заедно като опустошителна страст. Съсредоточих се върху Джакс. Върху нас. Върху усещането за кожата му под моите пръсти, върху любимия ми аромат, който си беше само негов, върху бесния ритъм на сърцето му и начина, по който се учестяваше дишането му, докато нетърпението и на двама ни растеше.

Не обръщах внимание на подобни детайли, когато спях с други мъже. Затова ми беше още по-трудно да приема мисълта, че може би не ни е писано да сме заедно.

— Тук ли живееше, когато за първи път те заведох в „Роси“? — попитах.

По време на онова пътуване бяхме отседнали в хотел. Ако тогава бе имал апартамент в града, това хвърляше съвсем различна светлина върху ситуацията и чувствата му към мен. Все пак на един мъж едва ли му пука много за приятелката му, ако предпочита да я изчука в хотелска стая, отколкото в собственото си легло.

— Не. Купих този апартамент миналата година. Джия…

Стоеше пред мен с разкопчана риза, под която прекрасно се очертаваше златистото му тяло, твърдо и мускулесто, а в тъмните му очи имаше толкова много топлота и терзание…

Хванах го за ръка и го поведох извън кухнята. Вените ми пулсираха от желание, но и от още нещо. По-диво. И по-порочно.

 

 

Джакс заби нокти в чаршафите и стегна коремните си мускули, когато поех в устата си кадифената главичка на члена му. Беше твърд и напрегнат, и толкова възбуден, че от върха му бликна предеякулационна течност и се разля по езика ми. Стиснах основата му в юмрук и се заех да го изцеждам с ръце и уста, докато се наслаждавах на ругатните и стоновете, които се сипеха от устните му.

— Господи! — изпъшка любовникът ми, когато прокарах езика си по една изпъкнала и пулсираща вена. Дразнех го, като плъзгах леко отворените си устни нагоре и надолу по дължината на пениса му. Държах го на тръни и бавно го водех към ръба и към онзи миг, от който нямаше връщане назад.

— Не си играй с мен, Джия — изръмжа. — Духай ми или ме чукай. Накарай ме да свърша.

Усмихнах се и спрях поглед върху изопнатите мускули на корема му. Кожата му сияеше от фини капчици пот, прекрасното му лице бе зачервено, а зениците му пламтяха. Както бе вперил очи в мен, отново го поех в уста и засмуках толкова дълбоко, че главичката му опря почти в гърлото ми.

— Точно така — промълви Джакс с пресипнал глас, отметна глава и я зарови във възглавницата. — Боже, колко е хубаво. Устата ти…

В този миг го притежавах. Джаксън Рътлидж бе мой.

Зарови пръсти в косата ми и приглади назад влажните кичури, за да се открие лицето ми.

— О, Джия, продължавай в същия дух, скъпа.

Тръпнеше, когато го докосвах с език, а вкусът и страстта му ме опияняваха. Обожавах го. Обожавах да му дарявам такова удоволствие, което разтърсваше неудържимо тялото му.

— Ще свърша много силно… — изпъшка.

Отдръпнах се, изправих приведеното си тяло и се плъзнах до ръба на леглото. Джакс ме изгледа с премрежен поглед:

— Джия. По дяволите! Ела и ме довърши!

— Много е неприятно, когато се трудиш здраво, за да постигнеш нещо… когато вече се вълнуваш и предвкусваш резултата… и внезапно някой ти го отмъкне под носа, нали?

Джакс се озъби, подскочи в леглото и ми нареди:

— Връщай се веднага!

Усмихнах се и вдигнах ризата му от пода.

— Струва ми се, че е добре първо да поохладиш страстите.

— А на мен ми се струва, че е добре първо да докараш страхотния си задник обратно в леглото.

Джакс се надигна от чаршафите като оживял мокър сън, изваян от тръпнещи мускули и кожа със златен загар. Членът му стърчеше предизвикателно и бе толкова твърд, че почти не помръдваше, докато любовникът ми се движеше към мен. Съвършените пропорции на божественото му тяло бяха неописуемо мъжествени.

Дяволски трудно бе да се сдържа, идеше ми да се хвърля на леглото и да се оставя да ме чука до припадък.

Пресегна се да ме хване, но бързо отскочих настрани и ме напуши смях.

Тогава на вратата се позвъни.

Той не обърна внимание. Дебнеше ме съсредоточено и решително. Аз се изплъзвах с пристъпвания и подскоци, докато се мъчех да промуша ръце в ръкавите на ризата му. Платът бе попил от аромата на неговото тяло за мое огромно удоволствие.

— Отиди да отвориш — подразних го.

— Джия — отвърна с тих, предупредителен тон, — ако искаш да ти е удобно, докато те чукам, по-добре ела в леглото. Иначе ще те хвана на най-близката равна повърхност.

Отново долетя звън откъм входа, а аз избегнах поредната атака на любовника си и извиках:

— Някой чака пред вратата!

— Да си чака — настоя Джакс, хвана пениса си в ръка и го погали по дължината. — Това не търпи отлагане.

Престорих се, че тръгвам надясно, а после наляво с движения, които бях усвоила на баскетболното игрище. Удивляваше ме, че докато ме преследваше напълно гол, Джакс успяваше да изглежда едновременно изкусителен и застрашителен. Коремът му лъщеше от пот, погледът му бе лаком и горещ, всеки мускул в тялото му бе напрегнат.

Успя да ме залови, преди да прекрача прага на спалнята. Сключи ръце около мен в стоманена хватка и докато дишаше запъхтяно, опираше гърди в гърба ми.

— Джакс…

— Кажи „не“ само ако наистина го мислиш — прошепна дрезгаво. — Иначе трябва да си моя, скъпа.

Нотката на отчаяние в гласа му ме разколеба, отново жадувах да му се отдам. Джакс ме желаеше и това бе едно от нещата в живота ми, от които наистина се опиянявах.

— Джаксън!

И двамата застинахме, когато чухме гласа на Паркър Рътлидж.

— Знам, че си тук — извика по-възрастният мъж. — Трябва да поговорим, сине.

Джакс изпсува. Плъзна ръце под разкопчаната риза и собственически сграбчи гърдите ми. После ме притисна толкова силно в прегръдките си, че краката ми се отлепиха от пода.

— Един момент! — изкрещя и затвори с ритник вратата на спалнята.

Мислех си, че ще ме пусне, но вместо това ме завъртя към себе си и ме целуна така, че ме остави без дъх. С една ръка стискаше кичури от косата ми, а с другата ме бе хванал здраво за дупето.

Когато рязко ме освободи, залитнах, защото краката ми бяха омекнали от дивата и страстна целувка.

Любовникът ми отиде в банята, припряно си наметна черен копринен халат и ядосано пристегна колана.

— Стой тук — нареди.

— Не искаш ли да поздравя баща ти? — попитах с леко напрегнат тон.

Джакс не ме и погледна, когато отвърна:

— Няма да му доставя това удоволствие.

Затръшна вратата зад себе си с малко повече сила, отколкото бе необходимо, а след това до мен долетяха двата мъжки гласа. Този на Джакс не звучеше никак доброжелателно. Нетърпеливо се заобличах. Нямах намерение да се крия в спалнята му като непослушна тийнейджърка.

Когато бях готова, вече не чувах разговор. Отворих вратата на стаята и отвън ме посрещна тишина.

Пристъпвах внимателно в търсене на обувките си. Когато ги намерих и си ги сложих, вече се чувствах по-подготвена да се изправя пред Паркър… макар че ми се искаше косата ми да е прибрана.

Докато чаках Джакс и баща му да се появят, тръгнах бавно из дневната. Спирах се да разгледам всеки предмет. Исках да открия отпечатъка на любовника, когото си мислех, че познавам. Натъкнах се само на няколко снимки в рамки. Повечето бяха стари портрети на впечатляваща блондинка, която предположих, че е майката на Джаксън.

Сред фотографиите имаше от черно-бели кадри, където жената бе много млада, до по-скорошни цветни. Трансформацията, която можеше да се проследи по снимките, бе разтърсваща. Нежните младежки черти се бяха вкаменили с времето, излъскани до бляскава фасада, а после бяха започнали да повяхват. Красивите устни отначало бяха извити нагоре, но постепенно ъгълчетата им се бяха отпуснали. Един от кадрите, навярно заснет без предупреждение, бе уловил жената, загледана през прозорец. Изражението на хубавото й лице навяваше усещане за самота.

Взех фотографията, за да я погледна по-отблизо, и тогава зад нея забелязах друга рамка, захлупена на рафта с лицето надолу. Вдигнах я и изтръпнах, когато осъзнах, че на снимката сме двамата с Джакс.

Направил я беше Винсент с мобилния си телефон, а след това ми я бе изпратил. Беше от онази вечер, когато за пръв и последен път се събрахме всички на семейна вечеря в „Роси“. Джакс седеше зад мен, а аз се бях облегнала на него. Обгърнал бе талията ми с ръце, а върху тях лежаха отпуснати моите длани. И двамата бяхме засмени. Изпратила бях снимката на Джаксън и я бях сложила като тапет на мобилния си телефон. Държах я там, докато не започна да ми причинява болка всеки път, когато я погледнех.

Върнах рамката на рафта, но я поставих изправена, а до нея — портрета на майка му. Сърцето ми биеше бясно, мислите ми препускаха.

„Къде е Джакс, по дяволите?“

Апартаментът беше призрачно тих. Тръгнах да търся любовника си и докато минавах покрай входната врата, бегло хвърлих поглед към нея. Забелязах малкия видеодисплей, монтиран отстрани на стената, на който се показваше заснетото от охранителната камера. Баща и син стояха във фоайето: Джакс — скръстил ръце пред гърдите си, Паркър — пъхнал своите в джобовете на панталона. Колкото и да си приличаха на външен вид, бяха облечени коренно различно, но Джакс видимо успяваше да удържи фронта.

Загледах се в дистанцията между тях и обърнах внимание на предпазливите погледи, които си разменяха. Взаимоотношенията в тяхното семейство ми бяха чужди — толкова се различаваха от топлотата между моите роднини.

Хората от клана Рътлидж бяха взискателни. Не знаех подробности за начина, по който бе възпитаван Джакс, но беше повече от ясно, че е расъл в среда, в която непрекъснато е бил под напрежение. Дал бе да се разбере, че няма добро мнение за никого от рода Рътлидж, включително и за себе си, ала все пак бе избрал да вземе страната на своето семейство. Постарал се бе да помогне на Иън да саботира сделката с „Мондего“ въпреки твърдението си, че съм единственият човек, за когото му пука.

Беше крайно време да се поразровя за повече информация.

Тръгнах обратно по коридора, без да се смущавам, че ще търся отговори така безсрамно. Джакс ми дължеше обяснение и щях да го получа, дори ако трябваше да си напъхам носа тук-там без разрешение.

Застанах на прага на кабинета му и пред мен се разкри стая, която повече съответстваше на представата ми как би трябвало да изглежда неговото обкръжение. Въпреки че като цяло пространството имаше съвременно и мъжествено излъчване, неутралните цветове на стените и меденият оттенък на дървените облицовки му придаваха топлота, а на места имаше и акценти в червено и златисто. От всички страни се извисяваха етажерки, отрупани с пъстроцветни томове с твърди корици и популярни романи с прегънати ъгълчета на страниците. На един от рафтовете стоеше моя снимка, но тази бе поставена права. Бях сама. Без Джакс.

Снимката бе правена наскоро. Преди не повече от шест месеца.

Взирах се в нея от другия край на стаята и усетих как дланите ми се изпотяват.

Следил ме бе внимателно.

Въпросите продължаваха да се трупат, но съществуването на тази снимка даваше един пределно ясен отговор. Не можех да преценя дали той ме радваше или нараняваше. Може би изпитвах смесица от двете чувства.

По бюрото на Джакс бяха пръснати листове и отворени папки, но им обърнах гръб. Бях видяла достатъчно.

Тръгнах обратно към дневната, където грабнах дамската си чанта и се насочих към входната врата. Мъжете отвън сякаш се сепнаха, когато я отворих със замах. Спряха да разговарят, а аз им кимнах отсечено и закрачих към асансьора с високо вдигната глава.

— Джия. — Джакс понечи да се приближи. — Не си тръгвай.

— Ще сляза с вас, госпожице Роси — предложи Паркър с прекалено дружелюбна усмивка. — Радвам се да ви видя отново.

— Господин Рътлидж — поздравих кратко.

— Моля ви, наричайте ме Паркър.

— Татко — изръмжа Джакс и направи крачка към нас, — разговорът ни не е приключил.

Баща му го потупа по рамото.

— По-късно ще продължим оттам, докъдето стигнахме, сине.

Джаксън ме погледна.

— Нали щяхме да вечеряме заедно?

— Ще се наложи да го отменим за по-нататък.

— Недей така, Джия.

Усмихнах се мрачно.

— Не се тревожи, ще се върна.

Асансьорът дойде и Паркър ме покани с жест да вляза преди него.

Джакс ме хвана за лакътя:

— Дай ми пет минути.

— Ще ти се обадя по-късно — отвърнах, когато осъзнах, че дори нямам желание да остана. Бях твърде разтърсена и объркана. Имах нужда да се дистанцирам и да си поема въздух.

Любовникът ми стисна зъби.

— Няма проблем, Джаксън — обеща Паркър тихо, — аз ще я изпратя.

Джакс бавно извърна глава към баща си. Чертите му бяха като изсечени от камък.

— Онова, което казах, беше сериозно.

— Винаги си бил сериозен — ухили се възрастният мъж.

Щом вратите на асансьора започнаха да се затварят, влязох в кабината. Паркър ме последва, но аз не свалях очи от Джакс. Макар да бе отпуснал ръце от двете страни на тялото си, дланите му бяха стегнати в юмруци, челюстта му бе напрегната, брадичката — решително вирната. А очите му… онези дълбоки тъмни очи… в тях се четяха същите обещания, които ми бе давал и преди. Но сега им вярвах. Имах доказателства.

Когато асансьорът пое надолу, Паркър се обърна към мен с усмивка.

— Как си, Джиана?

— Можеше да съм и по-добре. А вие?

— При това положение ми е неудобно да кажа, че досега денят ми мина чудесно.

Извих устни с лека ирония.

— Както и денят на вашия приятел Иън.

— А! — В очите му блеснаха весели пламъчета. — Моля те, не обвинявай Джаксън за това.

Свих рамене.

— Просто бизнес, нали?

— Ти си практична жена — една от многото причини, поради които синът ми така е хлътнал по теб. И като стана въпрос… — Възрастният мъж се залюля на пети. — Искам да те опозная по-добре, Джиана. Какво ще кажеш с Джакс да дойдете на вечеря с мен и съпругата ми? Ще бъде малко семейно събиране у дома в Хемптънс. Как ти се струва?

— Ще ми бъде приятно.

Всичко, което ме доближаваше повече до това да разбера Джакс, щеше да ми е приятно.

— Много добре. Ще съобщя на Реджина. — Усмивката му помръкна леко. — Не слушай сина ми, ако се опита да те разубеди. Иска да те пази само за себе си.

— Така ли?

Паркър охладня още повече.

— Настроен е доста закрилнически.

— Наистина ли? А от какво трябва да ме закриля?

— Ние сме мъже, Джиана — отговори бавно и провлачено събеседникът ми. — Невинаги действаме рационално, когато става дума за жени.

Кимнах. Явно Паркър бе поне толкова загадъчен, колкото и синът му. Като че ли мъжете от рода Рътлидж имаха естествена склонност към мистериозно и потайно поведение.

Вратите на асансьора се отвориха на етажа на преддверието. Пристъпихме в старателно реставрираното пространство от предвоенно време. Излъчваше лукс и разкош.

— Чака ме кола — обяви Паркър. — Мога ли да те закарам някъде?

— Благодаря, няма нужда.

Дори не смеех да си представя изражението на възрастния мъж, ако види къде живея. В сравнение с мраморното фоайе, портиера и обслужващия персонал в сградата на Джакс, моето жилище щеше да му се стори… не толкова хубаво. Не се срамувах от мансардата, която споделях с братята си, нито от семейството си. Но все пак си казах, че е по-разумно засега да не събуждам подозрения, че може да съм златотърсачка, поне докато семейство Рътлидж ме опознае по-добре.

— Хубаво, щом не искаш. — Паркър се поколеба, сякаш чакаше да променя решението си. Когато видя, че няма да се случи, продължи: — Ще кажа на Джакс кой ден и час сме избрали за вечерята. Нямам търпение да се видим пак, Джиана.

Замислих се за мъжа на последния етаж, затворен във високата си кула: един почти непознат за мен, който обаче познаваше и тялото, и сърцето ми.

— Аз също — отвърнах.

Чух музиката, която гърмеше откъм мансардата, дори преди товарният асансьор да спре на таванския етаж. Когато се приближих, разпознах класическия риф на „Гънс ен’ Роузес“ — Welcome to the Jungle^[1]. Колко подходящо, като се има предвид каква вечер бях прекарала с двама представители на клана Рътлидж.

Отворих вратата и ме блъсна пълната мощ на озвучителната уредба на Винсент, надута до дупка. Брат ми правеше коремни преси, като се набираше на метален лост, закрепен между два вертикални пръта. Плувнал в пот и стиснал зъби, вдигаше колене към гърдите си, а плочките на корема му изпъкваха и се стягаха при всяко движение. Носеше косата си по-късо подстригана в сравнение с другите ми братя, но прическата чудесно подхождаше на класическите му италиански черти.

В някои книги бях срещала описания, в които лицето на героя се сравнява с изображение, изсечено на римска монета, но можех да гарантирам, че едва ли някой от тях бе способен да се мери с Винсент. Бос и полугол, само по спортни шорти, бе като излязъл от мечтите на всяка жена. За разлика от Нико, Винсент бе сериен сваляч. Не че имаше проблем да се обвърже, но рядко се случваше да се раздели със свободата си за повече от няколко месеца.

— Ей! — възкликна брат ми възмутено, когато намалих звука на уредбата.

— Поддържаш ли още връзка с Диана? — попитах за репортерката, с която ходеше по едно време.

Винсент се пусна, стъпи на дюшемето и грабна кърпата, която бе оставил отстрани до лоста заедно с бутилка вода.

— Да, защо?

— Трябва ми някой, който може да ми даде актуална информация за клана Рътлидж — обясних, след като оставих чантата си на пейката до входната врата и събух обувките си.

Винсент се намръщи, докато триеше косата си с кърпата.

— Онзи е отрепка, не те заслужава.

— Няма да споря. — Проснах се на канапето и се втренчих в откритите тръби и гредите по тавана. — Но това не означава, че не може да се промени.

— Забрави тази работа. Намери си мъж, който е достатъчно умен да осъзнае от самото начало какво получава в твое лице.

Хвърлих поглед към брат си, докато той гълташе жадно цялото съдържание на бутилката с вода.

— Искаш да кажеш, че никога не си оплесквал нещата с някое момиче и не си се надявал на втори шанс?

— Не е същото. Ти си от фамилията Роси. Няма друго извинение онзи да оплеска нещата, освен че е глупак — отвърна Винсент.

— Ще я попиташ ли?

— Добре, де. — Брат ми се обърна и тръгна към кухнята, после добави: — Но само защото се надявам да изрови нещо, което ще ти докаже, че не си струва да се занимаваш с него.

— Благодаря ти.

— Не си мисли, че ще се разминеш с едно „благодаря“. — Винсент метна кърпата на рамо и си изми ръцете. Кухнята ни беше най-завършената част от апартамента. Обзаведена бе с чисто нови уреди от неръждаема стомана, просторен плот, на който би работил с удоволствие всеки майстор готвач, високи вградени фурни и голям остров с мивка. — Ей там чака цял кош с пране.

Надигнах се от дивана.

— Майтап ли си правиш?

— Не. Най-добре побързай — ухили се Винсент, — защото ми свършиха тениските с логото на „Роси“, а смяната ми започва след два часа.

 

 

Тъкмо бях затворила вратите на шкафа, в който бяха вградени пералнята и сушилнята, когато чух звъна на мобилния си телефон. Изтичах в спалнята, но вече бях пропуснала обаждането. Нямаше значение обаче, защото телефонът веднага зазвъня отново.

Беше Джакс.

Поех си дълбоко въздух, натиснах бутона със зелената слушалка и казах:

— Здрасти.

— Обеща да ми се обадиш — започна обвинително.

— Ти също — отвърнах. — Минаха години, докато се наканиш.

— Господи! — изсумтя той рязко. — Защо си тръгна?

— Беше време. Баща ти ни покани на вечеря.

— Няма да отидем.

Свих рамене.

— Ще ида без теб тогава.

— Ще идеш без мен, значи? По дяволите, Джия! Плуваш сред акули, а се държиш, сякаш си на почивка.

— Определено се натъквам на неща, за които не съм знаела. Като онези снимки в рамки в апартамента ти, например. Откога ме следиш? Доста е зловещо, между другото.

Джакс изруга.

— Чукаш се с Рътлидж. Постоянното наблюдение и липсата на лично пространство са част от живота ни.

— Не се чуках с теб по времето, когато е направена снимката в кабинета ти.

— Влизала си в кабинета ми? Какво ти става, Джия?

Мрачно се усмихнах на неволното му признание, че има и други кадри, които не съм намерила. Заканих се:

— Ще бъда част от живота ти във всяко едно отношение. Свиквай.

Джакс не проговори в продължение на цяла минута, а след това попита тихо:

— Какво смяташ, че правиш?

— Опитвам се да приема мисълта, че си влюбен в мен, Джакс. — Чух как дъхът му секна за миг и ме обля тържествуващо чувство на задоволство. — Въпреки това се измъкна и ме изостави. Сега пък саботираш работата ми и собствените си шансове да ме спечелиш отново.

— Джия…

— Взела съм те на прицел, Джаксън Рътлидж — продължих с тих, настойчив и леко заплашителен тон. — Ще те разгадая.

— Като отворена книга съм — отвърна любовникът ми.

— Не, ти си като шантав филм в главата ми. — Подминах куфара, който ме чакаше на леглото, и седнах пред компютъра. Раздвижих мишката, за да го събудя. — Потайните ти дни са преброени.

Затворих телефона, изключих звука му и се заех с проучването си.