Силвия Дей
Екстаз (10)

9

Понеделник уж беше ден като всеки друг, а го усещах някак различен. Трябваше да полагам извънредни усилия, за да не мисля за Джакс. Поне докато отидох в офиса.

Стигнах на работа половин час по-рано, но Лей вече бе там. Седеше на бюрото си, облечена с черна пола и блейзър с червени декорации. Беше прибрала косата си нагоре, а очилата й с алени рамки бяха кацнали на финия й нос. Вдигна поглед, когато пристъпих през отворената врата. Стиснала бе начервените си устни до изтъняване.

— Иън се е добрал до Изабел през уикенда и е подписал договор с нея — съобщи шефката ми и свали очилата си.

— Какво? Как е разбрал?

Лей се отпусна в креслото си.

— Добър въпрос.

Стомахът ме сви неприятно.

— Не съм казвала на никого — оправдах се. — Наистина.

Лей кимна мрачно.

— Вярвам ти.

— Изабел би ли те използвала, за да се добере до сделка с Иън?

— Възможно е. — Шефката ми се облегна и ме покани с жест да седна на един от столовете пред бюрото й. — Той е по-известен от мен.

Така беше благодарение на ресторантите с холивудска тема на Пембри. Лей бе измислила цялата концепция, а бившият й партньор бе откраднал идеята. Каква ирония! Чак болезнена.

— Но все пак, едва ли — продължи. — Едно от нещата, с които се харесахме на Изабел, беше, че „Сейвър“ се ръководи от жена. Иън навярно й е направил прекалено хубаво предложение, на което не е могла да устои.

— Чудя се какво ли е било.

— Смятам да разбера. Ще се видя с Изабел на обяд и ще пробвам да изкопча информация от нея.

Седнах и предложих:

— Хубаво ще е да се обадя на Чад. Може да го заведа на обяд някъде.

— Да, мислех да ти кажа същото — съгласи се шефката ми и се вгледа внимателно в мен. — Виждала ли си се с Джаксън Рътлидж през почивните дни?

Поколебах се за част от секундата, преди да отговоря. Чувствах се така, сякаш всеки момент ще щракне капан и аз ще остана в него.

— Да — признах, — но не сме си говорили за работа. Дори и бегло не сме засягали темата.

— Имаш ли му доверие?

— Ами… — Намръщих се. Доверявах му тялото си. Вярвах, че оценява значението на семейството ми в моя живот. Имаше ли и друго? — В какъв смисъл?

Лей се усмихна по начин, който подсказваше, че знае откъде идва неувереността ми.

— Какво смяташ да правиш с него? — попита.

Отпуснах се назад и се замислих сериозно върху проблема. Цял уикенд в съзнанието ми изникваха най-различни формулировки на същия въпрос, но така и не стигнах до конкретен отговор. Какво щях да правя наистина?

Внезапно ми просветна, че никога не съм правила нищо, що се отнася до Джакс. Той решаваше кога започват и свършват взаимоотношенията ни, къде да се срещнем, кога и как да правим секс. Досега само се носех по течението.

Беше крайно време да създам свои собствени правила. Нещо повече от условието Джакс да се сбогува, когато на него му скимне, че сме приключили.

— Още не съм сигурна — признах откровено. Но щях да поработя по въпроса.

* * *

Когато стигнах до бюрото си, позвъних във „Фор Сийзънс“ и оставих съобщение за Чад на рецепцията с молба да ми се обади. Все още беше рано, не исках да рискувам да го събудя. Трябваше ми свеж, отпочинал и съобразителен, за да преговорим съвместния ни бизнес план.

Изабел вече я нямаше. Налагаше се да й намерим заместник. Бързо.

Прехвърлих бележките си, докато размишлявах за всички готвачи, привлекли вниманието ми напоследък. Не бях набелязала много, които специализираха в италианската кухня, най-вече защото с моя произход и опит бе трудно някой да ме впечатли в тази област. Освен това дори да харесаме друг специалист по италианска кухня, щеше да възникне проблем — трудно можехме да завъртим нещата така, че заместникът на Изабел да не изглежда като резервен вариант.

Потупвах брадичката си с химикалката и разсъждавах:

— Американска, европейска…

Лей излезе от кабинета си.

— Азиатска! — възкликнах.

Шефката ми спря и вдигна учудено вежди.

— Моля?

Изправих се и обясних:

— Чад е представител на американската кухня. Инес — на европейската. Според мен трябва да намерим някой, който е специалист в…

— Азиатската — довърши изречението ми Лей и скръсти ръце. — Имаш ли представа колко ще е трудно да съставим меню за дуели в кухнята при такава комбинация?

— Ще е по-лесно, отколкото да убедим някой готвач, че не е последният ни отчаян вариант.

Нацупи устни, но се съгласи:

— Права си. Имаш ли някого предвид?

— Дейвид Лий.

Лей се усмихна едва-едва, а погледът й стана по-топъл и в него се четеше одобрение.

— Добър е, но не съм убедена, че е готов.

Кимнах, бях напълно съгласна с нея:

— Затова мисля да заведа Чад в азиатското бистро, където работи Лий. Ще ги запозная. Ще видя дали ще се харесат. Или не. Чад може да напътства Дейвид.

— Ментор — кимна Лей замислено. — Оставям те да действаш, ще се видим да обсъдим всичко следобед. Не трябва да се мотаем, но все пак имаме време до края на деня, за да решим какво да правим.

Бях благодарна за доверието и решена да го оправдая.

— Благодаря!

Лей се усмихна.

— Харесва ми бързата ти мисъл, Джиана. Впечатлена съм.

Усмихнах се в отговор и се захванах за работа.

 

 

Малко след десет се появи прекрасен букет от лилиуми в красива розова ваза. Дъхът ми спря, когато видях как Лакони се задава по коридора и носи цветята. Знаех, че са от Джакс. Запомнил бе, че са любимите ми.

— Кой ти ги е изпратил, мацка? — поинтересува се рецепционистката, когато остави вазата на бюрото ми. — Изглежда като мъж, който си заслужава да задържиш.

„Ще ми се…“ Прокарах пръсти по картичката, но не исках да я отварям пред никого. Струваше ми се твърде лична.

— Някой с добър вкус — казах разсеяно.

Колежката ме изгледа с присвити очи и се обърна, за да си тръгне.

— Страхотна рокля — добавих, докато се любувах на изчистената й черна дреха, поръбена с турско синьо, което се съчетаваше чудесно с обувките й на токчета.

— И да сменяш темата, няма да ме разсееш достатъчно. Все още искам да разбера кой е изпратил букета — предупреди ме Лакони.

— Ще ти кажа после — обещах.

Тя размаха пръст и се закани:

— Ще ти напомня!

Когато се отдалечи достатъчно, отскубнах картичката от пръчицата, на която бе закрепена, и я отворих.

Вечеря днес?

Директният въпрос беше толкова типичен за Джакс, че не се сдържах и се усмихнах широко. Но този път трябваше да е различно. Преди няколко години се бе промъкнал в живота ми и така удобно се бе настанил, че не можех да се отърва от спомените за него, докато не напуснах Вегас. В същото време аз едва се бях докоснала до неговия живот. Когато решеше да ме зареже отново, щеше да се повтори същото и в Ню Йорк — всичко наоколо щеше да ми напомня за него. А той нямаше да има подобни проблеми с моя призрак.

Трябваше да променя модела. Този път щях да се превърна в натрапчив спомен за Джакс, какъвто бе станал той за мен преди.

Изрових смартфона от чантата си и намерих номера, от който ми се беше обадил онази вечер, когато заведох Чад в салона на Денийз. Написах му съобщение: „Ако сготвиш ти. У вас?“.

След пет минути телефонът извибрира на бюрото ми. „В колко да те взема от работа?“ — гласеше отговорът.

Победоносното чувство, което ме обзе, бе най-хубавата част от деня ми до момента.

„Пет и половина. Между другото, благодаря за цветята. Прекрасни са.“

„Като теб“ — написа ми Джакс.

Бързо отвърнах: „И това го казва най-красивият мъж, когото познавам“.

Последва още една пауза, достатъчно дълга, за да си помисля, че няма да отговори. Но все пак ми изпрати: „Само външно“.

Тези думи останаха задълго в мислите ми.

Когато Чад ми върна обаждането, му предложих да дойде до офиса на „Сейвър“ Стори ми се добра идея да му напомня колко успешен е бизнесът на Лей. Готвачът се появи малко преди обед. Изглеждаше страхотно в светлобежов елегантен панталон и прибрана под колана официална риза, но с разкопчана яка и навити ръкави.

Посрещнах го на рецепцията и го заведох до бюрото си под претекст, че трябва да си взема дамската чанта. Исках да използвам възможността да го разведа из офиса ни още веднъж.

— Радвам се, че се обади — каза Чад, докато вървеше до мен. — Започвам да се тревожа и да изпитвам съмнения покрай всичко, което се случва тези дни.

— Сигурно е така. Все пак колко пъти трябва да се препънеш, преди да разбереш, че това е знак, нали така?

— Именно — погледна ме и се усмихна с благодарност. — Разбираш ме.

— Естествено. Затова ми се доверяваш и знаеш, че ще те предупредя, ако е дошъл моментът да се откажеш. — Стигнахме до бюрото ми, където спрях и се обърнах към госта си. — Няма да те прецакам, Чад. Обещавам ти.

Готвачът пъхна ръце в джобовете си и призна:

— Чувствам се като между чука и наковалнята в този конфликт между Иън и Лей и ми се струва, че никой, освен теб не отделя внимание на мен. Всеки би могъл да заеме мястото ми.

— Но ти не си кой да е, а един от най-талантливите майстор готвачи в света. Ще направя всичко възможно, за да блеснеш.

Чад се наведе към мен и хвана ръката ми:

— Благодаря.

— Не, аз ти благодаря. Даваш ми шанса да работя върху това и заедно да постигнем много.

Гостът погледна лилиумите на бюрото ми и отбеляза:

— Хубави цветя. От обожател ли са? Да не би да имам конкуренция?

— Нищо сериозно.

— Трудно е човек да има сериозна връзка, когато работи толкова много като нас.

— Така е, нали? — Хванах дръжката на дамската си чанта и затворих чекмеджето. — Омъжена съм за фантастичната си кариера.

Чад кимна.

— Разбирам те отлично. Радвам се, че ще работим заедно през следващите месеци. Стига нещата да се подредят така, както очакваме, разбира се. Може пък да ни остане и малко време да се позабавляваме. Без никакви ангажименти.

Усмихнах се леко.

— Може. Готов ли си?

— Откакто те срещнах, скъпа.

През смях го хванах под ръка и излязохме.

 

 

— „Рътлидж Кепитъл“.

Вдигнах поглед, когато Лей се приближи до бюрото ми. Чаках я да се върне, за да й споделя добрите новини: нещата с Дейвид Лий щяха да се получат. С Чад си бяха паснали веднага. А когато заобиколно подхванах темата за бъдещите ни планове, Дейвид въобще не се посвени. Веднага призна, че се надява и той като Чад да получи подобна възможност.

— Какво за тях? — попитах и се изправих.

— Според Изабел „Рътлидж Кепитъл“ са обещали да направят сериозна инвестиция в „Пембри Венчърс“. Каза, че е говорила лично с Джаксън Рътлидж в неделя и той е потвърдил.

В гърлото ми заседна буца лед.

— Вчера ли?

Джакс бе прекарал този уикенд в живота ми. В мен…

Бавно потънах в стола си.

Лей кимна мрачно.

— Иън е предложил на Изабел невероятно щедро възнаграждение, за да подпише договор. Би било глупаво от нейна страна да откаже. — Шефката ми затвори очи и притисна пръсти в основата на носа си. — Много глупаво е постъпил! И дребнаво. Ходовете на Иън не са особено умни. Нито на Рътлидж.

Тръгнала си бях от леглото на Джаксън и той бе забил нож в гърба ми.

— Можем да привлечем Дейвид Лий — настоях с пресипнал глас. Трябваше да се съсредоточа върху целта. Нещата щяха да се получат, стига да дам всичко от себе си. — Допада му идеята за трио. Няма да му е толкова напечено и ще има време да навлезе спокойно в тези непознати води.

— О, толкова ли е скромен наистина? — попита шефката ми.

— Стратегически ход е. Рано или късно ще реши да продължи самостоятелно, но според мен можем да поработим заедно поне няколко години.

Лей въздъхна тежко.

— Побързах да подпиша с Инес, за да не ме изпревари Иън. Договорът ще е валиден, ако остане уговорката с „Мондего“, но поне засега имаме спасителен пояс.

— Значи сме отново в играта.

Хвърлих поглед към цветята на бюрото ми. Ако Джакс планираше да се разделим тази вечер, очакваше го изненада. Нямаше да му позволя просто така да се намесва в живота ми и да обърква всичко… отново.

Отмъщенията бяха работа за кучки. Но и аз можех да стана такава, ако ситуацията го изискваше.

— Добре ли си? — попита Лей, загледана в изражението ми.

— Да — отвърнах спокойно. Усетих как ледът в гърлото ми постепенно ме сковава цялата и изпадам в безчувствено вцепенение. — Трябва да подпишем с Дейвид колкото се може по-скоро.

— Съгласна съм. Ще се погрижа.

— Може би няма да е лошо да заведем Чад на обиколка на „Мондего“ в Атланта. Да му създадем впечатление, че нещата отново се раздвижват.

— Ти поемаш — кимна Лей. Думите й не бяха формулирани като въпрос.

— Мисля, че няколко дни в командировка няма да ми се отразят никак зле.

Шефката ми се подпря на бюрото.

— Далече от Джаксън? — попита.

— Всъщност днес имам уговорка за вечеря с него.

Нещо в тона ми навярно издаде какво кроя, защото Лей се усмихна иронично.

— Сигурно ще е интересно.

— Можеш да се обзаложиш. — Издишах болката, която не се побираше в гърдите ми, и позволих на гнева да се разлее в мен. Тревогата го последва незабавно. — Не ти е неприятно, че се виждам с него, нали?

— Все още помня защо те взех на работа, Джиана — отвърна Лей и се насочи към кабинета си. — Не се притеснявай, аз съм добре, а и ти ще се оправиш.

Щях, наистина. Но имах да свърша още доста работа.

Изтърколи се пет часът, а вълнението ми постепенно нарастваше. Не само защото Чад се бе съгласил да заминем за Атланта на следващия ден и бях готова да се махна от града. Всъщност бях още по-нетърпелива да се изправя срещу Джакс и да вляза в схватка с него. Когато излязох от офиса след работа и го видях да ме чака на тротоара, трябваше да си заповядам да забавя крачка, да се престоря, че всичко е наред и не бързам заникъде.

Облегнал се бе на черен „Макларън“ — разпознах марката, защото един от готвачите на Лей си беше купил такъв, за да отпразнува петгодишнината на първия си ресторант. Джакс бе скръстил ръце пред гърдите си и кръстосал глезени. Позата му бе спокойна и излъчваше сексапил. Слънчевите очила предпазваха очите му от ярките отражения в стъклата на небостъргачите, които се извисяваха около него. Носеше черен свободен панталон, бяла риза и сива вратовръзка. Тъмната му коса бе леко разрошена, сякаш само бе прокарал ръка през нея и с това бе приключил прическата си.

Жените, които минаваха край него, го зяпаха. Извръщаха глава, за да продължат да го гледат, дори да вървяха в друга посока. Мъжете му хвърляха бегли погледи, но леко променяха курса си, инстинктивно разпознали алфа-мъжкар в покой. Джакс винаги въздействаше по подобен начин на хората. Пристъпеше ли в някое пространство, веднага го завладяваше.

Изправих рамене, минах през въртящата се врата и тръгнах право към него. Носех черна права рокля на „Нина Ричи“ — елегантна и класическа дреха, която бях съчетала с обувки „Лубутен“ в телесен цвят с отворени пръсти, подарък от братята ми за последния ми рожден ден.

Изглеждах като жена, в чиято компания би могъл да се появи Джаксън Рътлидж. Още по-хубавото бе, че се чувствах така.

Без да забавям крачка, се приближих към него, сграбчих го за вратовръзката с една ръка и се надигнах на пръсти, за да го целуна. Страстно.

За награда получих дълбок гърлен звук. Джакс изпъна едрото си тяло, обхвана ме, преди да имам време да се отдръпна, плъзна ръце зад тила и около кръста ми и ме притисна към себе си. Целувката се задълбочи и прерасна в пълно сливане на отворените ни усти.

Стояхме насред улицата, край нас минаваха хора и коли, а ние се целувахме така, сякаш бяхме съвсем сами.

— Здравей, красавице! — промълви любовникът ми дрезгаво, когато се дръпнах, за си да поема въздух. Отри буза в моята.

Тогава се освободих от прегръдката му с ловко извъртане и го зашлевих.

Джакс отметна глава от удара и издиша шумно през зъби. Погледна ме с пламнал поглед и потърка челюстта си с длан.

— Предполагам, че това не е намек за склонността ти към по-груба игра в леглото.

— Прееба ме, Джакс. Веднага след като ме наеба буквално. Първо взе ли си душ? Или все още миришеше на мен, когато набра телефона?

— Влизай в колата, Джия.

— Мръсник такъв!

Потиснах тлеещия гняв, който изпитвах към него. Към себе си. Към цялата ситуация. Но най-вече към него.

— Винаги съм бил — съгласи се той мрачно. Поизправи се и отвори вратата, като първо я дръпна към себе си, а после я избута нагоре. — Отне ти доста време, за да го разбереш.

В продължение на няколко секунди само стоях и го гледах. Той също ме наблюдаваше, но проклетите слънчеви очила скриваха очите му, а устата му бе упорито стисната.

— Хайде сега, не губи увереност — подразни ме тихо.

Мислите ми запрепускаха. Защо искаше да тръгна с него? Защо ми пращаше цветя и ме канеше на вечеря?

— Да не би да се надяваш на едно последно чукане?

— Нямам намерение да те разкарвам. Искам те. Нищо ново.

Поведението му бе толкова безцеремонно, че заскърцах със зъби. Сякаш ме предизвикваше да поема инициативата и да се разделя с него.

Наместих се на седалката и закопчах колана.

Джакс се приведе, мушна глава в купето и ме погледна над очилата си.

— Само да знаеш, че шамарът беше излишен. Бях в нокдаун още на целувката.

Изправи се и затвори вратата.

Усмихнах се мрачно. Джаксън Рътлидж щеше да понаучи някои нови неща за играта с мен — и в бизнеса, и в спалнята.

 

 

Джакс паркира в подземния гараж на сградата, където живееше, и веднага излязоха да ни посрещнат двама души от персонала. Докато единият мъж с папийонка ми помагаше да сляза от колата, за пореден път изпитах шок от финансовата пропаст, която ни делеше с Джакс. Богатството му не ме притесняваше, но неравенството помежду ни явно бе по-сериозен проблем за него.

Настроението ми не се оправи от тази мисъл.

Джакс ми подаде ръка, преплете пръсти с моите и ме поведе към асансьора. Почти очаквах да се качим на самолет за Вирджиния или Вашингтон, но внезапно осъзнах, че любовникът ми навярно живее и в Ню Йорк от време на време. Разбира се, логично бе да има жилище в града, който беше финансов център на страната.

Вратите на асансьора се затвориха зад нас и Джакс веднага ме дръпна към себе си. Позволих му. Облегна се на месинговата решетка, която опасваше стените, разкрачи се и ме намести да застана между краката му, докато плъзгаше ръце по гърба ми.

Отдавна никой не ме бе държал толкова интимно и нежно.

„Бил е в Ню Йорк през цялото това време…“ — помислих си.

Затворих очи и попих със сетивата си топлината на тялото му, аромата на кожата му, лекия полъх на дъха му край слепоочието ми. Твърде дълго си бях забранявала да се отдам на мъжки ласки.

— Как мина денят ти? — промълви Джакс.

— Бях много заета. А твоят?

— През цялото време си мислех за теб.

Стиснах клепачи и яростно се вкопчих в гнева си. Оказа се по-трудно от очакваното.

Той опря буза в слепоочието ми.

— Извинявай, Джия.

— За какво? Че помогна на Пембри да прецака сделката, по която работех?

Джакс въздъхна.

— Знаеше какво ще се случи. Говорихме по въпроса.

— Това не те оправдава. Не приемам извинението ти.

— Не те виня, но ще намериш начин да се справиш. Ще преодолееш с лекота тази дребна пречка.

Погледнах го право в очите.

— Адски си прав.

Сигналът на асансьора оповести, че сме пристигнали на желания етаж. Когато се извърнах, пред мен се разкриха малко фоайе и двойна врата. Тогава осъзнах, че Джакс живее в мезонет. Ето защо асансьорът не бе спрял никъде по пътя от подземния паркинг до последния етаж.

След като отново ме хвана за ръка, Джакс ме поведе по мраморните плочки, изпъстрени със златни жилки, и отключи вратата, като постави длан върху сензор, монтиран на стената.

— Гаджетата ти сигурно се кефят на тези джаджи в стил Джеймс Бонд — отбелязах, когато дебелата врата от орехово дърво се отвори автоматично. Успях да изрека думите небрежно, но ме загриза ревност, когато си го представих с други жени.

— А на теб как ти се струват? — погледна ме домакинът през рамо.

— А, аз съм обикновено момиче.

Обхванах с поглед дневната, която бе разположена на няколко стъпала по-ниско от входа. Снежнобял мокет, черни кожени столове с хромирани крака и сапфиреносин килим. Стерилна и подчертано мъжествена ергенска бърлога.

Намръщих се.

— Това не си ти.

Вратата се затвори зад нас.

— Не съм ли?

Очаквах топли цветове, разнообразие от текстури, пъстри модернистични картини — обзавеждане и декорации, които отразяваха същността на бликащия от енергия, леко грубоват и понякога особен мъж, когото обичах.

Щом направих още няколко крачки и навлязох по-навътре в стаята, усетих как ме залива огромно разочарование. „Толкова грешно ли съм го преценила?“ — запитах се.

— Искаш ли нещо за пиене? — изрече тихо Джакс, като се приближи зад мен. Беше толкова близо, че чувствах топлината, която се излъчваше от тялото му.

— Определено.

Намигна ми с трапчинката си.

— Нали няма да го плиснеш в лицето ми?

— Признавам си, че се изкушавам — отвърнах язвително.

Джакс положи длани върху раменете ми и промълви:

— Помниш ли онази нощ в „Палмс“?

Стиснах ръце в юмруци.

— Удар под кръста, Джаксън.

Никога нямаше да забравя откритата тераса на петдесет и петия етаж. Джакс ме беше гушнал откъм гърба, а аз държах чаша бяло вино, от която се редувахме да отпиваме. Градът и пустинята се бяха ширнали пред нас и неоновото сияние на светлините се стопяваше в мастиления мрак отвъд очертанията на Лас Вегас.

„Каква гледка! — бях си помислила тогава, отпусната в прегръдките му и по-щастлива от всякога. Излизах със съвършения мъж, до когото настръхвах от наслада нощем и се усмихвах радостно денем. — Той ще промени живота ми. Ще промени и мен самата, ще ме направи по-добра.“

Сега тази представа ми изглеждаше смехотворна. Промените бяха моя лична отговорност. Страхотният мъж беше просто бонус.

Опитах се да се измъкна, но Джакс ме държеше здраво.

— Съжалявам — промълви отново.

Задърпах се малко по-силно и той отпусна хватката си. Извърнах се и го погледнах в очите.

— Тогава защо го направи?

— Защо правя нещата, които правя? — отвърна дрезгаво, а погледът му бе мрачен и твърд. — Защото съм от клана Рътлидж. Ние прецакваме хората, Джия. Просто сме така устроени.

— Измъкваш се — троснах му се.

— Не, това е самата истина.

Отдалечих се от него и зашарих с поглед наоколо.

— Ако искаш да си тръгнеш — обади се тихо зад гърба ми, — няма да те спирам. Но предпочитам да останеш.

Спрях. Обърнах се с лице към любовника си. Ненавиждах безизразните му черти, които не можех да разгадая.

— Точно това искаш, нали? Искаш аз да сложа край. Дразниш ме, за да се ядосам и да си отида. Раздялата ни няма да е кротка, даже със сигурност ще има драма, но поне ще стане бързо и ще е окончателна. Точно по твой вкус.

— Не това ми е по вкуса, Джия, но не съм подходящ за теб.

Подмина ме и отиде в кухнята.

Хвърлих чантата си върху едно от креслата.

— Е, май ми е приятно да ме наказват — изрекох.

Джакс извади бутилка бяло вино от хладилника и я сложи на плота. Кухнята беше безлична също като дневната. Шкафчетата и работните повърхности бяха черни, а върху тях се виждаше само кафемашина за една чаша кафе — единствено по нея се познаваше, че тук живее някой. Израснала бях в семейство, където кухнята бе сърцето на дома, и тази ми се струваше потискаща.

Любовникът ми ме гледаше, докато си събувах обувките.

Понечих да пусна косата си и го предупредих:

— Ще отвърна на ножа в гърба и ще кача мизата с една нощ гневен секс.

Когато спуснах ръка под роклята си, за да се освободя от бельото, той отвори устни едва и прошепна:

— Джия…

— Ще играя с теб. — Замерих го с бикините и се усмихнах напрегнато, когато ги улови. — И ще те победя.