Силвия Дей
Екстаз (4)

3

Преди да тръгна към приемната, грабнах от чекмеджето на бюрото дамската си чанта и я стиснах здраво като талисман, който можеше да ми помогне да изчезна от погледа на Джакс, преди да е разбрал коя съм. Стори ми се, че отне цяла вечност да стигна до фоайето на офиса.

Трудно ми бе да преглътна мисълта, че този мъж все още ми въздейства толкова силно. Беше част от живота ми само за кратко. След него бях излизала с други двама и си мислех, че вече съм го преодоляла.

Когато завих зад ъгъла, го заварих да разглежда рафтовете с най-продаваните ни готварски книги. Дъхът ми спря. Високата му, силна фигура сега се открояваше в целия си блясък, подчертана от майсторски ушит по поръчка костюм, с който показваше уважение към Лей. Не можех да не го оценя. Никога не го бях виждала на живо, облечен толкова официално. Все пак се запознахме не къде да е, а в бар — излязла бях със състуденти, а той беше на ергенско парти.

Трябваше да се досетя още тогава, че нещата няма да свършат добре.

Господи, беше великолепен! Тъмната му коса бе късо подстригана отстрани и на тила и малко по-дълга на темето. Очите му бяха толкова наситено кафяви, че изглеждаха почти черни. Погледът под гъстите мигли бе неумолим и пронизващ. Как изобщо съм могла да си помисля, че има меки и топли очи? Заслепили ме бяха сочната, чувствена уста и онази подла трапчинка. Нямаше нищо меко в Джаксън Рътлидж. Беше твърд и жесток, безмилостен човек.

Докато се приближавах към него, той ме огледа от главата до петите бавно и старателно, от което кожата ми настръхна.

Беше известен ценител на женската красота. Казах си, че няма значение коя съм, все щеше да ме изпива с тези очи. Но знаех, че не е така. Тялото ми го помнеше. Помнеше докосванията му, аромата му, усещането за допира на кожата му до моята…

Ако се съдеше по изпепеляващия му поглед, същите спомени пламтяха и у него.

— Здравейте, господин Рътлидж — поздравих го формално, защото още не беше показал по никакъв начин, че ме е разпознал. Изговарях всяка дума внимателно, със сдържан глас, който не беше съвсем моят. Напоследък вече не ми се налагаше да мисля как да скрия бруклинския си акцент, но в присъствието на Джакс губех и ума, и дума.

Бях готова да загубя ума си по него.

— Госпожа Янг ще излезе след няколко минути — продължих, след като спрях нарочно на метър-два от посетителя. — Ще ви придружа до заседателната зала. Желаете ли чаша вода? Кафе? Чай?

Джакс си пое дълбоко въздух и изрече:

— Не, благодаря.

— Тогава ме последвайте, моля. — Тръгнах пред него и се насилих да се усмихна на Лакони, когато минавах покрай бюрото на рецепционистката. Долавях аромата му с леки нотки на бергамот и подправки. Усещах погледа му върху гърба, задника и краката си. Чувствах се ужасно неловко и мислех за всяка крачка, която правя.

Не каза нито дума, а и аз не смеех да проговоря, защото гърлото ми беше толкова пресъхнало, че се страхувах как ще прозвучи гласът ми. Обзе ме страшен копнеж — изпитвах почти отчаяна нужда да го докосна по начина, по който ми бе позволено преди време. Трудно ми беше да повярвам, че този мъж е бил в леглото ми. В мен. Как изобщо съм имала куража да се изправя пред такъв човек?

Олекна ми, когато стигнахме до конферентната зала. Щом натиснах дръжката на вратата, усетих колко приятно хладна е на допир.

Дъхът му се плъзна като лек полъх покрай ухото ми:

— Докога ще се преструваш, че не ме познаваш, Джия?

Притворих клепачи, когато измърка името, с което само той ме наричаше.

Отворих вратата и прекрачих в стаята, но не пуснах дръжката, за да е пределно ясно, че нямам намерение да оставам.

Джакс се приближи и застанахме лице в лице. Извисяваше се малко повече от една глава над мен, въпреки че носех токчета. Държеше ръцете в джобовете си, надвесил лице над моето. Беше в личното ми пространство. Доста интимно. И твърде добре познато.

— Отдръпни се, моля те — промълвих тихо.

Раздвижи се, но не в посоката, в която очаквах. Извади дясната си ръка от джоба и прокара длан от лакътя до китката ми. Усетих докосването през копринения плат на тъмносинята си блуза и мислено благодарих, че съм с дълги ръкави, които скриват настръхналата ми кожа.

— Колко си променена — продума.

— Разбира се. Толкова, че не ме позна по-рано днес.

— Господи! Мислиш, че не съм разбрал коя си? — Обърна се, но от това не ми стана по-леко. В гръб изглеждаше също толкова великолепно, колкото и в лице. — Не можеш да се скриеш от мен, Джия. Бих те разпознал и с вързани очи.

За миг изненадата и объркването сковаха езика ми. В рамките на няколко секунди бяхме преминали от дистанцирано и делово общуване към пареща интимност.

— Какво търсиш тук, Джакс?

Бившият ми любовник отиде до прозорците и се загледа в нюйоркския пейзаж. Недалеч от сградата зеленееше Сентрал парк, вече изпъстрен с есенно червено и оранжево като ярко цветно петно насред бетонната джунгла.

— Ще направя всичко възможно, за да убедя Лей Янг да си играе с някой друг.

— Няма да стане. В тази сделка има личен елемент.

— В бизнеса не бива да има нищо лично.

Отстъпих към прага, готова да избягам. Заседателната зала беше широка и просторна, външната й стена бе с прозорци от пода до тавана, а от коридора я отделяха прозрачни стъклени прегради. Другите две стени бяха боядисани в успокояващо бледосиньо. Отдясно бе разположен бар, зареден със скъпи питиета, а отляво — огромен екран. Въпреки това Джакс сякаш изпълваше цялото пространство и аз се чувствах като в клетка.

— Нищо лично, така ли? — повторих думите му и си спомних как един ден просто не бе дошъл. Минаха още много дни, а той така и не се появи.

— Между нас нещата бяха много лични — отвърна с дълбок и дрезгав глас. — Преди време.

— Не бяха — възразих. „Поне за теб…“

Обърна се рязко към мен и аз неволно направих крачка назад, въпреки че ни делеше цяла стая.

— Значи не си ми обидена. Чудесно. Защо да не продължим оттам, докъдето бяхме стигнали? Срещата ми с Янг ще мине бързо. Когато приключа, можем да отидем в хотела, където съм отседнал, и да се опознаем наново.

— Майната ти! — процедих през зъби.

Джакс изви устни и на бузата му се открои изкусителната трапчинка. Ах, как го променяше и как прикриваше опасната му природа с илюзията за момчешки чар.

Едновременно мразех и обожавах тази игрива малка вдлъбнатинка.

— Ето те и теб! — възкликна бившият ми любовник с неприкрито победоносен тон. — Почти успя да ме заблудиш, че онази Джия, която познавах, вече я няма.

— Не си играй с мен, Джакс. Под достойнството ти е.

— Искам теб под достойнството си.

Знаех си, че ще каже нещо подобно, ако му дам повод, но все пак исках да го чуя. Трябваше да го изрече на глас. Когато ставаше дума за секс, беше прям, чувствен и първичен като животно. Харесваше ми, защото и аз бях такава с него.

Алчна. Ненаситна. От нищо друго на света не ми ставаше толкова хубаво.

— Излизам с друг — излъгах.

На вид не трепна въобще, но ми се стори, че съм го жегнала.

— С онзи Уилямс ли? — попита с подчертана небрежност.

— Здравейте, господин Рътлидж — поздрави Лей и пристъпи грациозно на убийствените си сандали „Джими Чу“ с висок ток и отворени пети. — Ще приема, че посещението ви е приятна изненада.

— Би могло да бъде. — Джакс насочи цялото си внимание към шефката ми. Почувствах се излишна.

— Оставям ви — обадих се и тръгнах да излизам. Лей потърси очите ми. Разбрах мълчаливото послание. Трябваше да поговорим скоро.

Не погледнах повече към Джакс, но долових същото послание и от него.

 

 

Обадих се на Чад Уилямс още щом преминах през въртящите се врати на входа на сградата.

— Здрасти — казах, когато чух плавния и мързелив южняшки акцент. — Обажда се Джиана.

— Надявах се да ми звъннеш.

— Имаш ли планове за вечеря?

— Ами… мога да ги отменя.

Усмихнах се, въпреки че почувствах лека вина спрямо човека, когото щяха да пренебрегнат заради мен. Все пак беше приятно да погъделичкат егото ми. Самоувереността ми бе леко наранена след срещата с Джакс.

Не можех да забравя как се държеше с мен преди години. Беше палав, закачлив, любвеобилен. Ако затворех очи, лесно можех да си представя как се приближава зад гърба ми, отмята косата от рамото ми и впива красивите си устни в шията ми; да чуя как стенеше името ми, когато беше в мен, сякаш удоволствието бе непоносимо силно.

— Джиана? Там ли си?

— Да, извинявай. — Започнах да вадя фибите, които прибираха изправената ми коса в стегнат и гладък кок. — Знам един симпатичен италиански ресторант. Уютен. Непретенциозен. С отлична кухня.

— Имаме уговорка.

— Ще се обадя на шофьора. Мога да те взема след около петнайсет минути. Как ти звучи?

— Ще те чакам.

 

 

Чад държеше на думата си. Стоеше на тротоара, когато автомобилът спря до него. Облечен бе със свободни черни дънки, ботуши и тъмнозелена блуза с дълъг ръкав и копчета, която чудесно подчертаваше цвета на очите му. Беше съвършеният кавалер.

Тръгна към колата, но отскочи назад и изруга, защото пред него профуча куриер на колело.

— Боже мой! — промърмори, когато се настани на задната седалка до мен. Шофьорът потегли и се включи в натовареното движение в час пик, а Чад ме огледа. — Харесвам те с пусната коса. Отива ти.

— Благодаря.

Отнело ми бе известно време да свикна да я прибирам. Беше толкова гъста и тежка, че ми докарваше главоболия… като това, което ме мъчеше в момента.

— Така — започнах. — Трябва да ти призная…

— Надявам се, че е нещо греховно.

— Хм, не. Ще те заведа в ресторанта на родителите си.

Чад повдигна вежди:

— Ще ме представиш на вашите?

— Да. Имат ресторант. Все ще се намери маса за нас, макар че нямаме резервация. Това би било невъзможно в четвъртък вечер, ако не им бях дъщеря. А и няма да ни пришпорват да си ходим бързо.

— Смяташ да ме задържиш за известно време, а? — подхвърли закачливо.

— Бих искала. Според мен ще се сработим доста добре.

Чад кимна и продължи по-сериозно:

— Стейси знае, че вашето предложение е тъкмо онова, от което се нуждаем, но… спи с Иън и това ще прецака всичко.

— Предположих.

Иън Пембри бе елегантен и изискан петдесетгодишен мъж със сребристосива коса и поразителни сини очи. Не беше красавец в общоприетия смисъл, но чарът и банковата му сметка убеждаваха много жени да забравят за недостатъците му. Пред Стейси стоеше голямо предизвикателство. След раздялата с Лей никоя любовница не се бе задържала дълго край Иън.

— Какво ви предлага, за да останете с него?

„И каква е ролята на Джакс?“ Дали срещата с мен въобще му се бе отразила някак?

— Иън твърди, че може да направи нещо подобно на това, което представихте вие като идея, но още по-добро, защото Лей нямала необходимите връзки. Затова се опитвала да му открадне най-добрите готвачи.

— Нали знаеш, че това са глупости?

— Знам — усмихна се. — Не би работила за нея, ако тя не беше на топ ниво.

— Освен това веригата „Мондего“ е само от петзвездни хотели и казина — напомних му. — И те не биха работили със случаен човек. Това е възможност, която се появява веднъж в живота, Чад. Не позволявай на Стейси да ти я отнеме.

— По дяволите! — изруга спътникът ми и се отпусна върху подглавника на седалката. — Струва ми се, че няма да ни се получи, ако се разделим. Затова ми се стори много подходяща идеята за дуелите в кухнята.

— Със сигурност е подходяща. Но можеш да се справиш и сам.

Чад ме огледа изпитателно.

— Бъди честна с мен, Джиана. Би казала всичко, само и само да спечелиш тази сделка, нали?

Спомних си думите на Джакс, че в бизнеса не бива да има нищо лично. Но аз винаги приемах нещата лично. Защото ми пукаше.

— Имам определени мотиви — признах, а Джакс вече се бе превърнал в един от тях. Хвърлила бях толкова труд и не можех да позволя той просто да се появи, да размаха парите си и да провали всичко. — Но няма да те прецакам. За мен и Лей е най-добре, ако постигнеш успех. Обещавам ти, че няма да изчезна, щом изсъхне мастилото върху договора.

— А и аз вече ще знам как да те намеря чрез вашите — добави успокоен.

— Над трийсет години са все на същото място.

— Май няма по-добра гаранция от това.

Роднините ми ни посрещнаха в „Роси“ с почести, все едно бяхме кралски особи. От разказите ми явно се бяха досетили кой е Чад. Настаниха ни на закътана маса и всички се изредиха да се представят на госта, като щедро го обсипваха с гостоприемството на семейство Роси.

Оставих кавалера си да седне на меката седалка на сепарето, от която имаше поглед към целия ресторант, а аз заех стола срещу него. Исках да му дам възможност да усети атмосферата, да види израженията на доволните клиенти, които се наслаждаваха на вкусната храна. Исках да му припомня защо му бе допаднало онова, което ние от „Сейвър“ му предлагахме.

След като вдигна наздравица, Чад потвърди:

— Права си. Страхотно място.

— Никога не бих те излъгала.

Разсмя се, а смехът му бе малко див и много свободен. Като него самия. Чад ме привличаше, чувствах се комфортно с него, ала емоциите, които будеше у мен Джакс, бяха съвсем различни. Щом го зърнех, в ума и тялото ми се задействаха експлозии. Но пък никой, освен него не можеше да причини подобна реакция.

— Много хитро от твоя страна, че ме доведе тук — отбеляза Чад и прокара пръст по ръба на винената чаша. Предполагах, че повече обича бира, но така и не си поиска. — Показваш ми, че ресторантьорският бизнес е в кръвта ти. Не си просто наемна работничка на Лей.

— Наскоро отворихме още един „Роси“ в Ъпър Садъл Ривър.

— Къде се намира това?

— В Ню Джърси. Страшно шикозно местенце. Ръководи го брат ми Нико. Наскоро се навършиха три месеца от откриването.

— А защо не свържеш роднините си с „Мондего“?

— Няма да им хареса. Те искат друго — общност. Да са близки с клиентите си. Никога не са мечтали за франчайз.

Чад ме изгледа с интерес:

— Говориш така, сякаш твоите мечти са различни от техните.

Облегнах се назад.

— Прав си. Искам да помогна на близките си да постигнат онова, за което мечтаят, но моите собствени желания са други.

— Какви например?

— Още не съм сигурна.

„Макар да си мислех, че съм разбрала. Преди време…“

— Ще разбера, когато ги сбъдна.

— Бих могъл да ти правя компания, за да не ти е скучно дотогава — предложи дръзко Чад.

Усмихнах се:

— Не е лоша идея.

Може би тъкмо от това се нуждаех. Отдавна се бях разделила с последния си приятел. Потопила се бях изцяло в работата си и не си оставях много време за срещи. Не се залъгвах, че изведнъж като с магическа пръчка ще си изградя имунитет срещу Джакс, ако си легна с друг мъж, но пък едва ли щеше да навреди. Навярно щеше да ми се отрази добре в напрегнатото ми ежедневие, а и Джакс нямаше да се задържи задълго в Ню Йорк. Поделяше времето си между Вашингтон и Северна Вирджиния, където работеше и живееше. Скоро все някой от клана Рътлидж щеше да го повика. Джакс беше посредникът в семейството.

Наведох се към Чад, готова да посрещна възможностите.

Той се усмихна по един много мъжкарски начин — леко победоносно, като мъж, който знае, че е свалил мацката. Посегна към ръката ми и някак небрежно отправи поглед над рамото ми. Но изведнъж застина и смръщи вежди.

— Мамка му — промърмори.

Дори преди да се обърна, знаех кого е видял.