Луи Жаколио
Принцът пират (11)

XI
ЧЕРВЕНООКИЯ И ВЕЛЗЕВУЛ. СТОКХОЛМСКИЯТ ЗАТВОР. ЛЪЖЛИВИЯТ ПАСТОР. ПРЕОБЛИЧАНЕ. ДВАДЕСЕТ И ВТОРО БЯГСТВО

Докато двата кораба се носеха спокойно по водите на Розолфския фиорд, Инголф, както си спомня читателят, повика Надод в каютата си. Без да предполага, че предприетата експедиция се приближава към целта си, той искаше да предупреди Надод, че поради поканата, отправена от Едмунд и Олаф, корабът им малко ще се забави. Инголф познаваше сприхавия характер на Червеноокия и междувременно обмисляше с какви по-солидни мотиви да оправдае постъпката си.

От своя страна Надод, който още не се бе опомнил от изненадата, че спасители на „Ралф“ са синовете на ненавистния му враг, на когото цял живот е мислил как да си отмъсти, с тревога се питаше дали Инголф ще се съгласи да му помогне. Като имаше предвид рицарските качества на капитана, той започваше да се съмнява; а без неговата помощ едва ли можеше да направи нещо. Нито един матрос от „Ралф“ не ще тръгне пряко волята на капитана си. Ако имаше време, Надод можеше да разчита да привлече екипажа на своя страна с примамката за несметните богатства, които щяха да дойдат в резултат на отмъщението, ала тъкмо в липсата на време беше бедата. Сега трябваше да се действа бързо, иначе всичко щеше да пропадне. Надод знаеше от опит, че почне ли да кове интриги против Инголф, онзи при най-малкото подозрение ще го застреля като куче…

Когато пратеният от Инголф матрос му съобщи да се яви в капитанската каюта, тревогата на Червеноокия още повече се засили: не беше готов с плана си за действие. За да спечели време, Надод отпрати матроса, като му заръча да предаде на капитана, че го моли да отложи разговора за вечерта, и добави също, че и той самият много държи да се срещне с него, тъй като имал да му съобщи особено важни неща.

Нищо неподозиращият Инголф отговори чрез куриера си, че му е все едно кога ще разговарят, след което Надод се успокои и се изтегна в койката, за да може на спокойствие да обмисли плана си от всички страни. Беше готов да стигне до крайност, само и само да не изпусне предоставящата му се възможност за отмъщение. Дори му мина през ума и мисълта да поеме командването на кораба в свои ръце, като отстрани Инголф, но веднага съобрази, че без значителна част от екипажа това не би било възможно, а никой от екипажа не би се подчинил на другиго освен на Инголф… Най-накрая Надод реши да говори с Инголф направо с надеждата, че водачът на пиратите няма да устои пред примамливата съблазън да постигне главната си цел с един удар.

Време е да разкрием обстоятелствата, които до такава степен бяха сближили Надод и Инголф.

Ясно е вече, че Надод Червеноокия не е никой друг освен бившия розолфски крепостен, избягал от замъка, след като изтърпя жестокото си наказание. Животът, който той започнал да води след бягството си, го довел до затвора, където довършил разбойническото си образование, а когато излязъл оттам, се превърнал в страшилище за цял Стокхолм. Събрал банда от мошеници и започнал умело да ръководи престъпните им действия. След време един от подчинените му, подкупен от полицията, го предал и той отново бил заловен и осъден на каторжен труд. Когато разгалили огромните му плещи, за да му сложат затворническото клеймо, той се отскубнал и така побягнал, че едва успели с помощта на цял взвод войници да го хванат и усмирят.

Оттогава обезобразеният Надод се заклел непримиримо да мрази обществото и отново се прославил с такива престъпни подвизи, че ако не бяха официалните съдебни документи, които да свидетелстват, читателят трудно би повярвал на всичко това.

Двадесет и два пъти Надод бягал от шведските затвори. Той не успявал дълго да се укрива поради издаващата го външност. Затова пък се специализирал в бягствата въпреки всички предохранителни мерки, вземани от управата на затворите.

Отначало той вършел само грабежи. Но с течение на времето натрупал злоба към съдиите, които непрекъснато му издавали присъди, и дал обет да си отмъсти. И наистина в една прекрасна утрин Стокхолм осъмнал с потресаваща вест: Надод избягал от затвора и петимата съдии, участвали в разглеждането на последното му дело, били намерени заклани в леглата си.

От този ден никой повече не видял Надод, ала зловещата му ръка се чувствала във всяка дръзка кражба, грабеж или убийство. Напразни били усилията на европейските полицейски служби да заловят злосторника.

Замисляйки последното си бягство, Надод се престорил, че е получил парализа на цялата лява половина на тялото си, и останал да лежи, без да помръдне ни ръка, ни крак цял един месец. Той така майсторски изиграл ролята си, че докторът на болницата се подвел и заключил: втори такъв удар ще избави обществото от опасния враг. В навечерието на бягството Надод изглеждал много зле; извикали пастор за него. Между пастора и уж умиращия се разиграла интересна сцена.

— Защо дойдохте да смутите последните ми минути? — едва разбираемо прошепнал Надод.

— За да се разкаеш, сине мой — ласкаво отвърнал пасторът. — Искреното разкаяние изкупва всички грехове.

— Казвам ви да излезете оттук — разгневил се болният. — Аз не съм ви викал. Защо сте дошли?

Тогава пасторът поискал разрешение да остане насаме с умиращия. Доложили на управата на затвора и след като получили съгласие, стражите, които денонощно се сменяли и не напускали килията на Надод, този път излезли за малко.

— Сине мой, защо отказваш да се разкаеш? — попитал пасторът, когато останали на четири очи с Надод.

— Слушайте, казах ви да се махате! — упорствал закоравелият злодей, излязъл вече от кожата си.

— По-тихо, Надод, по-тихо! — повишил тон пасторът. — Тук няма шпиони, тъй че престани да се преструваш.

— Ти всъщност кой си? — извикал удивеният разбойник.

— Това няма значение — отговорил мнимият пастор. — Пратиха ме при тебе.

— Кой те прати?

— Не знам.

— Значи си шпионин.

— Ти си кръгъл глупак!

Надод кипнал от яд.

— Хайде, хайде, не се гневи — продължил непознатият. — Ако смяташ, че съм шпионин, защо през цялото време си мърдаше ръката, която уж е парализирана?

— Вярно — смутен си признал Надод.

— Ако бях шпионин, нямаше да седна да разговарям с теб и щях да си тръгна. Но аз съм дошъл, за да изпълня даденото ми нареждане.

И непознатият измъкнал изпод расото си пакет и рекъл:

— Скрий това под постелята си. Тук има всичко необходимо, за да избягаш. Слушай сега какво ще ти кажа. На „Морските разбойници“ им трябва кален човек като теб. Искаш ли да поемеш водачеството на хора, които ще изпълняват всяка твоя заповед, ще са готови на всякакви изпитания, без да издават събратята си, и с усмивка ще се качват на ешафода?

— О! С такива хора мога да обърна целия свят!

— В такъв случай, щом излезеш на свобода, замини веднага за Англия, в град Чичестър, и потърси нотариуса Пегам. Кажи му: „Аз съм този, когото чакат…“

После, без да промени тона си, мнимият пастор добавил:

— Мир на душата ти, сине мой!

Бандитът кимнал с глава. В това време вратата се отворила и влезлият надзирател заявил, че времето за свиждане е изтекло. Пасторът станал и се простил с умиращия.

— Няма да изкара нощта — тихо добавил той на вратата и съкрушено въздъхнал.