Нелсън Демил
Кубинската афера (47)

47.

Пресякохме живописното градче Морон и завихме по двулентов път, който минаваше покрай езеро и пресичаше огромно девствено мочурище. Ято розови фламинго се спусна към водата, за да налови обяда си.

По шосето като че ли нямаше никой друг.

— Къде са хората?

Сара откъсна поглед от птиците.

— Повечето хора ходят на курортните острови с кораб или самолет. От Торонто и Лондон има преки пътнически полети за летището на Кайо Коко, както и чартърни полети от цяла Европа.

— Какво привлича туристите?

— Топло е и е евтино.

— Ясно. — Европейците ще отидат и в ада, ако се докопат до евтин туристически пакет.

— А и както знаеш, това е едно от най-добрите места за риболов на света — продължи тя и се усмихна. — Дори в момента там май има риболовен турнир.

— Дано.

— Още са там, Мак. — И прибави: — Някой ден, може би скоро, американците ще заприиждат на тълпи, за да ловят риба.

Не и ако зависеше от Едуардо, Карлос и техните амигос. Ама пък можех — щом пак щеше да ми се налага да работя, за да се издържам — да правя чартъри от Кий Уест до Кайо Гилермо. „Две нации — една ваканция“. Трябваха ми само яхтата и нова самоличност.

Пътят продължаваше през тресавището и в далечината видях синя вода, която според Сара била Бая де Перос, Кучешкия залив, както и ивица суша, стигаща чак до хоризонта.

— Онова там е морската магистрала.

Блатата постепенно отстъпваха мястото си на по-дълбоките води на залива.

— Щом излезем на магистралата, няма да привличаме никакво внимание — увери ме тя.

— Какво ще правим през следващите шест часа?

— Каквото и да правим, не бива да се отдалечаваме от товара си.

— Аз бих се поизкъпал. Наоколо има ли нудистки плажове?

— Какво пишеше в пътеводителя, който трябваше да прочетеш?

— Не стигнах чак дотам, понеже не вярвах, че ще стигнем чак дотук.

— Добре, ще запълня празнотата в знанията ти. Първо, на островите няма много кубинци, освен онези, които през деня работят в курортите, съответно няма и виджилантес. Това не означава, че сред служителите в хотелите и ресторантите няма чиватос, но почти всички чужденци там са европейци, канадци и британци, които режимът не свързва с подозрителни дейности.

Това надали го имаше в пътеводителя. Явно идваше от друга книга.

— Дай пак да се пишем канадци — предложих. Миналия път ми беше помогнало да се изчукам.

— На островите има полицейско присъствие, но ми казаха, че не било масирано и строго.

— Много се радвам. Ама пък в моя пътеводител пишеше, че Кайо Гилермо било входно пристанище, следователно има пристанищна охрана и стражеви катери. Пристигането с кола е лесно. Заминаването с яхта — може би не толкова.

— Довечера ще разберем.

— Съвсем скоро ще разберем и дали флотилията още е тук, или са се прибрали в Кий Уест.

— Тук е.

— Ако не е, има ли резервен план?

— Ще научим, когато се срещнем с нашия човек.

— А ако не се появи?

— Ще се появи. И флотилията още е тук.

— Ще видим. И накрая, но не на последно място, полицията може да ме е свързала с „Голямата риба“ и да ни чака в Кайо Гилермо.

— Не, ще ни чакат при тол кабината на морската магистрала, където трябва да си покажем паспортите.

— Никой не ми е споменавал за тол кабини и паспорти.

— Пишеше го в пътеводителя, който ти даде Карлос.

— Има ли как да заобиколим тол кабината?

— Не. Но можем да заобиколим показването на паспортите си.

— Портфейл ли ще ми трябва, или пистолет?

— Нито едното, нито другото. — Тя извади от джоба си два сини паспорта и ми подаде единия.

Погледнах го и видях, че е канадски. Имаше къде-къде по-автентичен вид от моя паспорт от Републиката на раковината. Разтворих го на първата страница и се уверих, че снимката е същата като в истинския ми паспорт. Само че сега се казвах Джонатан Ричард Милс. Беше издаден в Торонто. Дори не си спомнях да съм бил там.

— Как се сдоби с тези паспорти?

— Чрез приятели.

— Ясно. — Прелистих страниците и видях няколко входни и изходни печата. Нямах представа, че съм бил на лондонското летище „Хийтроу“.

— Тези паспорти ще свършат работа на тол кабината, където само ги преглеждат, но няма да издържат проверка с четец за документи на летище.

— Ние ще се приберем вкъщи с яхта — напомних й и я осведомих: — Сигурно вече са разпратили снимките ни от аерогарата и моята много прилича на тази тук.

— Дано от Министерството на вътрешните работи са забравили тол кабината на морската магистрала за Кайо Коко. А дори да не са, просто се усмихни на човека и му кажи „буенос диас“, докато той проверява канадския ти паспорт и ти взима двете ККВ.

— Добре. — Вперих очи в самотната тол кабина, разположена в средата на пътя, така че да обслужва и двете посоки. — Тука надали има електронно таксуване. А ти как се казваш?

Сара ми подаде своя паспорт.

— Ана Тереса Милс. Женени сме.

— Че кога сме успели?

— Това обяснява латиноамериканската ми външност, ако някой се замисли за лицето, отговарящо на името.

— Ясно. — Явно се беше сетил и някой в Щатите. — Знаеш ли испански?

— Un poco.

— Така ще минем ли метър?

— Ако не успееш да минеш през тол кабината, Мак, ще трябва да обърнем.

Не бях подозирал, че архитектите са толкова хладнокръвни и спокойни. Обаче после си спомних, че я е инструктирал — или обучавал — бивш агент от ЦРУ… пък може и да не беше бивш.

Докато се приближавахме към тол кабината, от един страничен път пред нас излезе пикап. В каросерията се возеха десетина мъже и жени, които пушеха и се смееха.

— Работници на островите — поясни Сара.

Почувствах се като у дома.

Човекът в кабината махна на шофьора да продължи, обаче аз знаех, че ще трябва да спра.

— Не му давай паспортите — предупреди ме Сара. — Нека сам ги поиска.

Спрях до тол кабината, усмихнах се, подадох две ККВ и поздравих униформения служител:

— Buenos dias.

— Buenos dias, senor… у senorita. — Той се поколеба. — Pasaporte, por favor.

Протегнах му двата паспорта. Той ги прелисти, после ме погледна, после наклони глава, за да погледне Ана Тереса, която се беше навела към прозореца и му се усмихваше.

Той каза нещо на испански и ми върна паспортите. Адиос.

Продължих по морската магистрала.

— Добре че не поиска да види какво има в багажника.

— Това не е гранична проверка. — И прибави: — Казаха ми, че ще е лесно.

Не се поинтересувах кой й го е казал.

— Като си тръгваме, ще си спестим тол таксата — отбелязах.

Двете ленти на магистралата не бяха много по-широки от една стандартна и отстрани нямаше мантинели. Основата на пътя беше изградена от купчини камъни. Разминахме се с един камион и трябваше да се свием толкова плътно встрани, че някой от нас спокойно можеше да се озове във водите на Кучешкия залив. Само някоя злополука ни трябваше.

— Колко е дълга тази магистрала?

— Нали ти казах, петнайсет километра. Наслаждавай се на гледката — посъветва ме Сара.

Продължих още по-бавно. Пътят ми напомняше за Презморската магистрала, откъдето бях потеглил на тази ваканция. Над нас се носеха чайки и пеликани, в залива гъмжеше от водни птици.

— Ще ми се някой ден да се върна тук — каза Сара.

А на мене ми се щеше довечера да се махна оттук.

Магистралата представляваше почти права линия и в далечината се появи брегът на Кайо Коко.

Замислих се за служителя в тол кабината и това ме подсети за униформения на паспортния контрол на летище „Хосе Марти“ — оня, дето се беше обадил по телефона да спрат Сара.

— Полицията може да ни чака в отсрещния край.

— Вече нищо не можем да направим.

— Да. — Не можеше да става и дума да правим обратен завой.

Един самолет бавно захождаше за кацане към аерогарата на острова и когато се снижи, видях на опашката му кленовото листо на Еър Канада. И това ме накара да осъзная, че за останалата част от света Куба е просто туристическа дестинация. За нас тя представляваше наследство от Студената война, място, където американците бяха обичани или мразени, в зависимост от това на кого се натъкнеш.

Когато наближихме края на магистралата, видях край брега мангрови блата. Пътят завиваше наляво и можех ясно да огледам шосето, навлизащо навътре в сушата. Струваше ми се, че е чисто.

— Всичко май е наред.

Сара, която досега беше запазила хладнокръвие, дълбоко въздъхна. И после — като гръм от ясносиньото кубинско небе — ме попита:

— Какво искаше да кажеш с това „Обади ми се. Или се отбий в «Зеленият папагал»“?

Ами, сигурно бях искал да кажа, че всеки си тръгва по своя път. Фройдистка грешка?

— Мак?

— Просто тъпа шега.

— Не беше смешно.

— Имаш право. — Това ли я беше измъчвало през цялото време? Тъй де, имахме си по-неотложни проблеми.

— Ако се измъкнем оттук живи…

Например този проблем.

— … нищо няма да е способно да наруши връзката между нас.

Гаджето й дали имаше пистолет?

— Вярваш ли в това?

— Да. — И също я осведомих: — Цял живот ще пазя връзките с бойните си другари. — Само че не бях правил секс с тях.

— Обичаш ли ме?

— Да.

— Трябваше да го чуя… в случай че… се разделим.

— А ти?

— Няма нужда да питаш.

Хванахме се за ръце и излязохме от морската магистрала на остров Кайо Коко, където продължихме по тесен сенчест път.

— Завий наляво за Кайо Гилермо.

Следваща спирка — Кий Уест, щата Флорида, САЩ.