Нелсън Демил
Кубинската афера (45)

45.

Беше към два и половина и скоро щяха да станат три часа, откакто бяхме напуснали Хавана. От известно време не бях мяркал друго превозно средство и това почваше да ми се струва подозрително.

Освен това, ако харчех по-малко от четири литра на двайсет и пет километра, горивото теоретично щеше да ни стигне за още няколко часа. Обаче това заключение почиваше на две предположения: че Чико е заредил догоре и че не е заменил стандартния деветдесет и пет литров резервоар с по-малък.

А и без скоростомер или одометър^[1] уравнението съдържаше прекалено много неизвестни. Все пак, въз основа на приблизителната ми скорост от сто километра в час и трите часа път, предполагах, че сме на около триста километра от Хавана. До Кайо Гилермо оставаха още толкова, само че голяма част от това разстояние щеше да е по второкласни пътища, което можеше да ни отнеме над четири часа.

Но главната ми грижа в момента беше да не чуя двигателя да се дави. И после някой катаджия да ни спре, за да види какъв е проблемът.

Осветлението в купето не работеше, затова Сара разглеждаше картата на светлината на иначе безполезния й джиесем.

— Би трябвало да наближаваме Санта Клара — доста голям град.

— Дали ще има денонощни бензиностанции?

— Да. Но… може би не е добре да спираме на бензиностанция в три през нощта.

— Вярно, обаче не съм сигурен колко гориво ни остава.

Тя се замисли.

— Според мен трябва да отбием от магистралата и да продължим призори, когато няма да сме сами на пътя.

Сигурно имахме повече гориво, отколкото предполагах, обаче сега действителният проблем беше да не ни настигне някоя полицейска кола.

— Добре.

По аутопистата нямаше никакви знаци или пък просто не бяха осветени, но ние почнахме да се оглеждаме за изхода за Санта Клара.

Междувременно ропа виехата^[2] в „Мама Инес“ беше само далечен спомен и червата ми куркаха.

— Носиш ли нещо за ядене?

— Взех един шоколад от минибара. Може да си го поделим.

— Ще ти дам сто хиляди песо.

Сара извади от раницата си „Кит Кат“ и ми отчупи половината. Зачудих се кой ще плати сметката ни за минибара в „Парке Сентрал“. Нейсе, нали бяхме оставили там целия си багаж. Само куфарът ми струваше поне петдесет долара.

Докато продължавахме напред, рискувайки да срещнем полицейска кола, определено поставяхме на изпитание късмета си. Бих отбил от пътя веднага, обаче край банкета имаше дълбоки канавки и до следващия изход нямаше къде да мърдаме.

Междувременно се вслушвах за давене на двигателя и поглеждах за фарове в огледалото.

И не щеш ли, на хълма зад нас видях светлини. Сара също ги забеляза в страничното огледало, но не каза нищо.

Деветдесетте коня не можеха да дадат повече от себе си, тъй че продължих със същата скорост и фаровете почнаха да ни настигат. Според Сара повечето катаджии карали джипове „Тойота“, само че не можех да видя каква е колата зад нас.

— Не мога да я определя — каза тя, вторачена в страничното огледало.

Автомобилът се приближаваше в дясната лента и когато стигна на петнайсетина метра, установих, че е малък джип. Напрегнах очи да видя дали на дясната седалка има някой, обаче фаровете ме заслепяваха.

— По колко ченгета пътуват в една кола?

— Обикновено по двама. Но понякога е само един.

Лесно можех да се справя с един човек, само че вторият щеше да е проблем.

Джипът вече беше на по-малко от десет метра зад нас. На пътя имаше още три ленти, а оня продължаваше да кара в нашата.

Нямах представа кой е, но бях сигурен, че ако е ченге, ще ни спре. И не му трябваше друг повод, освен за да провери кой се вози с американска кола в три през нощта.

— Ако е полицай и ни спре, ще поговоря с него и ще предложа да му платя глоба за превишена скорост — оптимистично заяви Сара. — Това обикновено върши работа.

Всъщност аз щях да разговарям с него. Деветмилиметровият „Глок“ говори на всички езици.

— Мак?

— А ако поиска да види багажника?

Тя не отговори.

Не знаех дали Антонио е съобщил в полицията за изчезването на Сара, или още виси в лоби бара на „Парке Сентрал“, разкъсван между чувството си за дълг и оная си работа. Дано оная му работа го съветваше да прояви търпение. Обаче в Хавана можеха да се объркат много други неща — Чико и Флавио можеха да ни предадат, Едуардо можеше да пропее в стаята за разпити — и ако полицията издирваше двама американци с „Буик“ комби, тия зад нас можеше да чакат подкрепление или пък пътят пред нас можеше да е блокиран. Затова трябваше да реша проблема незабавно.

— Предполагам, че имат радиостанции.

— Да… но невинаги работят… Разчитат на джиесемите си.

Фаровете се приближиха още повече. Трябваше да форсирам нещата, така че намалих и отбих към банкета.

— Какво правиш?

— Искам да видя какво ще направи той.

— Мак…

Спрях отстрани, извадих глока и свалих прозореца.

— Залегни.

Тя обаче не помръдна.

Фаровете бяха на пет метра и колата спираше на пустата магистрала.

Инстинктът ми подсказваше, че кубинската полиция няма опит със спиране на коли, в които пътуват въоръжени престъпници. Сигурно се приближаваха с небрежна походка, без да вадят пистолета от кобура. В такъв случай щях да се справя с проблема. Но ако търсеха нас, щяха да дойдат с оръжие в ръце.

Автомобилът спря и аварийните му светлини замигаха. Погледнах през рамо и окончателно се уверих, че е джип, обаче заради фаровете не можех да видя нито дали има полицейски обозначения, нито колко души са вътре. Никой не слизаше. Подкрепление ли чакаха?

— Трябва да слезеш и да отидеш при тях — почти шепнешком каза Сара.

Това всъщност ме улесняваше. Пъхнах глока под тениската си и тъкмо се канех да отворя вратата, когато джипът изведнъж се изравни с нас. Докато предното му дясно стъкло се отваряше, светкавично измъкнах пистолета.

Преди да взема решение дали първо да стрелям и после да задавам въпроси, една жена на средна възраст ме попита с британски акцент:

— Всичко наред ли е?

Поех си дълбоко дъх.

— Да. А при вас?

— Ааа… Американци ли сте?

— Канадци сме. — Кимнах към Сара, която седеше със затворени очи и дишаше тежко.

Мъжът зад волана се наведе през жената.

— Пътуваме за Санта Клара. Няма никакви знаци. Май я подминахме.

— Не, по-нататък е.

— Едва ли е на повече от пет-десет километра — успя да каже Сара.

— Благодаря — каза британецът. — Проблем ли имате?

— Просто спряхме за пиш пауза — отговорих.

— Ааа… Добре тогава. Лек път.

— Колата ви е страхотна — каза жената.

И двамата потеглиха да откриват Куба сами.

Сара отвори вратата.

— Къде отиваш?

— Пиш пауза.

— Май ще дойда и аз.

Свършихме си работата и продължихме. Виждах задните фарове на британската двойка и увеличих скоростта.

— Това бяха най-страшните пет минути в живота ми — призна Сара.

Щеше ми се да мога да кажа същото.

— Държа се много хладнокръвно — уверих я.

Тя помълча, после попита:

— Какво щеше да направиш, ако бяха от полицията?

— Щях да ги убия.

Сара нямаше какво да ми отговори.

Запазих дистанция от няколкостотин метра зад британските туристи и забелязах, че релефът става по-хълмист. Извън шосето цареше непрогледен мрак.

Сара извади пурата на Едуардо, запали я със зипото на Джак, дръпна дълбоко и ми я подаде.

Известно време пушихме в мълчание.

— Другия път може да нямаме такъв късмет — каза тя след малко.

— Дай да го избегнем тоя друг път.

Сара разглеждаше картата.

— Вече трябва да наближаваме изхода.

И наистина, видях стоповете на нашите британски приятели, после и десния им мигач.

Последвах ги и завих по означения, но неосветен изход. Отбивката свършваше с Т-образно кръстовище. Знаци нямаше. Британците завиха наляво.

Сара вдигна поглед от картата.

— Санта Клара е наляво. Надясно е пустош.

Хвърлих пурата през прозореца, завих надясно по тесен път и бавно се заизкачвах по някакво нанагорнище. Наляво видях малко езеро, но даже наоколо да имаше къщи, не забелязах нито една.

— Районът на Санта Клара някога е бил известен с тютюна си — каза Сара. — Мисля, че повечето ферми са изоставени и може да намерим някоя празна къща или плевник.

— Добре.

Фаровете осветяваха изровения път, обаче блясъкът им ограничаваше нощното ми зрение, затова ги угасих и на лунната светлина видях голо поле, заобиколено от ниски хълмове.

Сара отново се консултира с картата.

— По този път няма нищо чак до някакво място на име Освалдо Херера на десет километра оттук.

— Ясно. — Бавно продължих с угасени фарове, като се оглеждах за убежище — точно както правех с хъмвито си в Преебистан.

Изминахме няколкостотин метра и когато се изкачихме на следващото възвишение, Сара забеляза голяма сграда пред нас.

Когато я наближихме, видяхме, че е дървена постройка с частично съборен покрив. Към нея водеше черен път и аз завих по него, после влязох през липсващата врата. Угасих мотора и потънахме в пълна тишина.

Сара слезе, като остави вратата си отворена, и аз я последвах. През дупките в покрива се виждаше небето, на стените нямаше прозорци. Усетих слаб мирис на тютюн.

— Тук се е сушал тютюнът — поясни Сара.

— В екскурзионната програма за днес нямаше ли посещение на тютюнево стопанство?

— Да.

Съвпадение? Или страхотна космическа шега?

— Отбележи си, че сме го посетили.

Докато тя оглеждаше новата ни квартира, аз разузнах терена. Никъде не се виждаха светлини и бях почти сигурен, че никой не ни е забелязал да идваме и съответно няма да се обади в полицията. Утре сутрин обаче можеше да се появят хора, затова призори трябваше да се върнем на магистралата.

Върнах се при входа и погледът ми попадна върху следите от гумите на буика. Потърсих някакви нападали листа да ги прикрия, но не намерих. Нейсе, луната скоро щеше да залезе и мракът щеше да ги скрие още по-добре.

Сара се подаде навън и прошепна:

— Какво правиш?

— Старая се да си заслужа парите.

— Ела вътре. — Тя ме хвана под ръка и ме поведе в сушилнята.

Минаваше три и до разсъмване оставаха по-малко от четири часа.

— Хайде да поспим — каза Сара. — Отпред ли искаш, или отзад?

Явно никога не беше лагерувала в зона на бойни действия.

— Ще остана на пост през следващите два часа, после ще те събудя да ме смениш и ще ти дам пистолета. Ще ме събудиш призори и ще тръгнем веднага щом се развидели достатъчно, за да не включваме фаровете.

Тя помълча, после кимна.

— Добре. Може ли да получа целувка?

Обикновено не се целувам с часовите, които пращам на пост, обаче този път направих изключение и се целунахме за лека нощ. Сара се качи на задната седалка на буика и безшумно затвори вратата.

Седнах на пръстения под, облегнах се на задния калник на колата с лице към входа и извадих глока.

Е, бях преживял тежък ден и още по-тежка нощ и трябваше да съм уморен, а сигурно и бях, обаче всичките ми сетива бяха нащрек. Спомнях си това състояние от Преебистан.

Луната залязваше и небето потъмняваше. Нямаше и вятър. Наоколо крякаха дървесни жаби и в далечината пееше нощна птица.

Вторачих се през зеещия вход в мрака, търсех движение, вслушвах се за мотор или стъпки. Или за звука на прекалено пълната тишина.

Винаги е добре да си представяш завръщането у дома. Така и направих. Ако оцелеехме тази нощ и утре заран стигнехме в Кайо Гилермо, без да ни спре полиция, оставаше само да се качим на яхтата и си бяхме вкъщи.

 

 

Изтече час, после втори и хоризонтът на изток изсветля, а след това над един далечен хълм надникнаха слънчевите лъчи и се протегнаха към пустото поле.

Сара слезе от комбито.

— Нали щеше да ме събуждаш?

— Исках да видя изгрева.

Тя кимна.

— Следващият ни изгрев ще е в морето. Ще го гледаме заедно.

— Непременно. — Изправих се. — Време е да потегляме.