Нелсън Демил
Кубинската афера (40)

40.

Минахме по Кале Обиспо покрай дядовата Последна национална банка, след това и покрай дома на прадедите на Сара — най-вероятно за последен път в живота ни. Минахме и край „Флоридита“, където бяхме взели едно от многобройните си съдбовни — и сигурно глупави — решения, довели ни до този момент.

Нямах усещането, че ни следят, обаче двама полицаи с черни барети пред „Флоридита“ ни измериха с поглед и това ми напомни, че Сара привлича внимание и че аз нося пистолет, който може да ме прати зад решетките за десетина-двайсет годинки.

Сара също осъзна, че сме като златни рибки сред акули.

— Трябва да вземем такси.

— Да. — Забелязах на улицата един син шевролет „Импала“, модел около 1958-ма, и му махнах.

— Искам да ти покажа нещо, преди да напуснем Хавана — каза тя.

Всъщност не исках да видя нищо повече в този град, освен Кале 37 №570, обаче имахме време.

— Добре.

Настанихме се на плюшената задна седалка на голямата стара „Импала“ и Сара размени няколко думи с младия шофьор, Пако, после ми преведе.

— Казах му, че искаме да разгледаме забележителностите. Ще му платим трийсет долара на час.

— Колко взима, за да избяга от полицията?

— Със или без престрелка?

Много смешно. Сара Ортега ми харесваше.

Тя инструктира Пако и излязохме от Стария град, продължихме по Авенида Салвадор Алиенде и се насочихме към Площада на революцията. Почвах да опознавам Хавана, а когато това се случи на някое преебано място, значи е време да си тръгвам. А и имаше толкова много улици, наименувани на революционни дати, че на човек му трябваше календар вместо карта на града.

Така или иначе, минахме край Площада на революцията и се насочихме на юг към летището.

— Къде отиваме?

— Ще видиш.

Продължихме в същата посока и след петнайсет минути навлязохме в квартал Десети октомври, поредната дата, която ще остане напълно неизвестна.

Пако изглеждаше не по-малко озадачен от мен за причината да дойдем в това безлично предградие, но Сара го упътваше по тъмните улици.

— Кале Ла Вибора — по някое време му каза тя и се обърна към мен. — Улицата на пепелянката.

Басирам се, че това го нямаше в програмата на йейлската екскурзия.

Стигнахме до дълга желязна ограда от дясната ни страна и зад нея видях комплекс от жълто-кафяви сгради, заобиколени от палми и морави. Приличаше на университетско градче.

Пако явно позна мястото и въпросително погледна Сара, която му каза:

— Girar a la derecha. — Шофьорът се подчини и зави надясно. — Detente — нареди тя, но тъй като Пако продължаваше, Сара повтори: — Detente!

Таксито спря.

Тя го помоли да ни изчака, взе дамската си чанта и раницата си и слезе. Последвах я и застанахме близо до портала, пред който имаше четирима униформени с автомати. Надписът гласеше „Ministerio del Interior, Dpto. Seguridad del Estado“, което си преведох като „Министерство на вътрешните работи, Отдел «Държавна сигурност»“.

— Какво е това? — попитах.

— Затворът „Вила Мариста“.

Сара пресече Улицата на пепелянката и аз тръгнах след нея към отсрещния тротоар, за да се отдалечим на известно разстояние от охраната.

Пако още чакаше близо до портала, но изведнъж отпраши така, като че ли го издирват за нещо. Стигна до края на улицата, направи обратен завой, спря на стотина метра от нас и угаси фаровете.

Сара се взираше в затвора.

— Защо сме тук? — поинтересувах се аз.

— Исках да го видиш.

— Добре. Видях го. Да си вървим.

Тя остана на мястото си.

— Може да се озовем там — ако изобщо излезем от Министерството на вътрешните работи на Площада на революцията.

— Може да се озовем там и ако тия с калашниците пресекат улицата и ни попитат какво правим тука и какво носим в раниците си.

— Майната им.

Сара пак изпадаше в онова състояние — „майната им“ и „мразя ги“. Лошо.

— Затворът „Вила Мариста“ е бил католическо училище за момчета на Ордена на братята маристи.

А сега беше на братята Кастро.

— Режимът е експроприирал училището, изритал е маристите и учениците и го е превърнал в истински ад.

Какъвто можеше да е било и при католическите братя.

— Отвън изглежда нормално и човек не би могъл да предположи какво става вътре. — Тя все пак реши да ме информира: — Физически и психологически мъчения… които убиват душата преди да изстрелят куршум в тила ти.

Хвърлих поглед към четиримата униформени, които ни зяпаха, после погледнах към шевролета, за да се уверя, че още е там.

— Там се помещава Държавна сигурност и няма престъпници — само политически затворници. Врагове на държавата. Не се допускат посещения и малкото затворници, които излизат оттам, са живи мъртъвци. Пример за онези, които може да посмеят да се опълчат на режима.

Поставих ръка на рамото й.

— Пако ни чака.

Но Сара продължи:

— В началото на шейсетте години Кастро поканил представители на съветския КГБ във „Вила Мариста“ да обучат кубинската политическа полиция на по-фини методи за психологически мъчения и разпити с психоактивни вещества. После кубинските палачи били пратени във Виетнам да практикуват с американски военнопленници в ханойския „Хилтън“ и други северновиетнамски затвори. След това палачите се върнали в Куба.

Спомних си разказа на Карлос за „Вила Мариста“ и се сетих какво ще каже сега Сара.

— Довели със себе си седемнайсет американски военнопленници и тайно ги затворили във „Вила Мариста“, за да ги подложат на експерименти с опиати.

Беше ми трудно да си представя какво е да попаднеш в плен във Виетнам, да те изтезават там и после да продължат в Куба. И тези хора трябва да бяха знаели, че са на по-малко от сто и петдесет километра от Америка. И че никога няма да се завърнат у дома.

— Повечето от онези седемнайсет души умрели или все едно били мъртви — продължи разказа си Сара. — След края на Виетнамската война през хиляда деветстотин седемдесет и трета застреляли оцелелите. Американските военнопленници във Виетнам били върнати в родината, но в Пентагона водят тези седемнайсет войници във „Вила Мариста“ като изчезнали при бойни действия, макар да има убедителни доказателства, че са били пленници в Северен Виетнам — един от тях дори е идентифициран на снимка, представяща Фидел Кастро на посещение в северновиетнамски военнопленнически лагер. И днес знаем от кубински надзиратели, избягали в Съединените щати, че тези изчезнали американски военнопленници са били тук, умрели са или са били убити тук и са погребани в общ гроб някъде във „Вила Мариста“.

Ако действително страдах от посттравматично стресово разстройство, нещо такова можеше да предизвика нов срив. Всъщност изведнъж отново преживях мига, в който… ако едно-две неща се бяха случили по друг начин, щях да попадна в ръцете на талибаните… или щях да си пръсна черепа.

Сара ме погледна.

— Помислих си, че като ветеран, ти би искал да се помолиш за душите на онези седемнайсет американски военнопленници, които са умрели тук, сами, без никой да узнае съдбата им.

Хвана ме за ръка и сведохме глави. В Афганистанската война не бяха изчезнали много наши хора, обаче се замислих за онези близо две хиляди души, които все още се водеха изчезнали във Виетнам, замислих се за Джак, баща ми и другите ми познати, които бяха воювали там. И се помолих за всички тях. Досега никога не го бях правил.

Един от охраната ни извика нещо и направи заплашително движение с автомата си.

— Амин — тихо произнесе Сара. И после: — Майната му. — Извади джиесема от дамската си чанта и ме снима на фона на затвора „Вила Мариста“. — За спомен.

Охранителят не се зарадва особено.

Обърнахме се и тръгнахме към чакащото ни такси.

— Сега разбра ли защо дойдохме тук? — попита ме Сара.

— Да отдадем почит на мъртвите.

Тя не отговори и докато вървяхме, аз си спомних думите й пред Катедрал де Сан Кристобал: „Костите трябва да се завърнат у дома…“ И след идването ми тук осъзнах, че Сара е имала предвид тези кости, а не костите на Христофор Колумб. Отново си спомних и разказа на Карлос за „Вила Мариста“, който тогава бях помислил просто за случайно отклонение. И думите на Сара в леглото: „Ще се зарадваш много на другата причина за идването ни“. И от всичко това заключих, че кубинските изгнанически организации, които се противопоставят на размразяването, се готвят да осигурят широко разпространение на тези непотвърдени истории за изтезаването и убийството на американски военнопленници в Куба и да настоят за връщането на тленните останки — и така да надъхат американската общественост и политици и да провалят водените дипломатически преговори.

— Разбра ли?

— Мисля, че да. Но…

— По-късно — още.

Винаги има още.