Нелсън Демил
Кубинската афера (28)

28.

Закъсняхме за обяда в „Лос Нардос“, ресторантче в края на Стария град. Всички от групата ни вече се бяха настанили и повечето маси бяха заети, обаче Антонио предвидливо ни беше запазил две места на неговата маса и седнахме срещу семейство Невил.

— Тениската ви ми харесва — каза ми хубавицата Синди Невил.

Ама на Ричард не му харесваше. Не му харесвах и аз — откакто беше разбрал, че няма шанс със Сара Ортега. Отгоре на всичко в хотел „Амбос Мундос“ му се наложи да види къде е пил Хемингуей. Денят му минаваше отвратително. Само да знаеше как минава моят ден!

— Ричард не ми позволи да му купя тениска с Хемингуей нито във „Финка Виджия“, нито в „Амбос Мундос“ — каза Синди.

— Ще имате още много възможности — успокоих я аз и я посъветвах: — Направете му изненада.

Невил се намръщи и за да не провалям обяда, му казах:

— Чел съм някои ваши книги.

Все едно му връчвах стек цигари и наградата „Пулицър“.

— Дано са ви харесали.

„На тебе ти харесват, естествено“.

— Естествено, че ми харесаха.

В цената влизаха ледени дайкирита и всички получихме по едно. Антонио предложи наздравица.

— За великия писател Ърнест Хемингуей — истински кубинец по душа и прекрасен народен писател.

Физиономията на Невил стана по-ледена и от дайкирито.

Донесоха менютата и Антонио направи някои предложения на семейство Невил, които имаха вид на потребители на замразени храни, затова екскурзоводът поръча общи ястия за цялата маса.

— Откъде сте? — попита Синди двама ни със Сара.

— От Маями.

— От Кий Уест.

— Ъъъ… и сте…

— Запознахме се тук — осведомих я и поясних: — Установихме, че между нас има много общо. — „И на двамата ни се чука“.

— Това е чудесно. — Тя се обърна към Сара. — На приветствената вечеря споменахте, че сте кубинка.

— Американка от кубински произход.

— Значи тази екскурзия трябва да е много специална за вас.

— Да, така е. А вие защо сте дошли?

— Ричард планира действието в следващия му роман да се развива в Куба.

Антонио погледна Невил.

— Моля ви, включете ме в книгата си — като добрия герой.

Невил със сигурност си мислеше: „Не и след тоста ти, задник такъв“.

— Той вече събра много материал — продължи Синди.

Не успях да се сдържа.

— В Куба човек не бива да задава много въпроси.

— Ричард казва, че ще е страхотна реклама за него, ако го арестуват — сподели с нас госпожа Невил.

— Веднага ще го уредим — увери я Антонио.

Всички хубаво се посмяхме. Голям майтап. Все едно да си правиш шеги с кръвта, докато обядваш с вампир. В прилив на безразсъдство казах на семейство Невил:

— Внимавайте с чиватос.

— С кой?

— Питайте Антонио.

Екскурзоводът ме измери с поглед, после насочи вниманието си към тях.

— Това е… обидна дума… за гражданите, които доброволно участват в революционните комитети за бдителност. В Америка също има такива квартални групи за бдителност. Помагат на полицията в борбата с престъпността. — И прибави: — Те не се занимават с чужденци.

— Значи, ако някой чивато види подозрителен чужденец, няма да съобщи в полицията, така ли? — попита го Сара.

— Ами… като всеки почтен гражданин, ще съобщи, разбира се. В Америка, където имате тероризъм, полицията казва: „Ако забележите нещо, съобщете“. И тук е същото.

— В Америка не донасяме в полицията за политическите възгледи на съседите си — отбеляза Сара.

Е, в Мейн го правеха.

Синди смени темата и ме попита:

— Значи вие сте риболовец, така ли?

— Да.

— Ще идете ли да се срещнете с риболовците, които пристигат за този турнир?

— Не ги познавам.

— Аз бих искал да отида на терминала и да снимам пристигането на яхтите — обади се Невил и погледна Антонио.

— Не бива да се отделяте от групата — напомни му екскурзоводът. — Вашият Държавен департамент не ви позволява да ходите където си поискате в Куба.

Каква ирония, помислих си, че тъкмо моето правителство, а не кубинското, ограничава свободата на придвижването ни в полицейската държава на Антонио. Обаче ние със Сара скоро щяхме да получим уникалната възможност да изпълним официалната цел на тая екскурзия — да открием Куба сами.

Но Антонио имаше и една добра новина.

— Днес няма групова вечеря и всички сте свободни да отидете на Плаза де Сан Франсиско и да се срещнете с риболовците и екипажите от турнира. — И ме стрелна с поглед.

Не исках да продължаваме на тази тема, затова попитах Невил:

— Откъде взимате идеите си?

Той явно не знаеше.

Антонио също смени темата и се обърна към нас със Сара.

— Липсвахте ни в „Амбос Мундос“.

Оставих я да отговори и тя откровено си призна:

— Показах на Мак къщата на дядо и баба.

Това като че ли го заинтригува.

— Значи знаете къде е?

— Имам нотариален акт, издаден през хиляда осемстотин деветдесет и пета година.

— Е, пазете си го още един век — пошегува се той. — Нищо не се знае.

На Сара не й стана смешно, разбира се.

— Днес къщата е развалина.

— Тя е дом за много хора.

— Не става и за животни.

Антонио я прониза с поглед.

— Откровена сте.

— Американски обичай.

— Да, знам. — След което я попита: — А с какво се е занимавал дядо ви, за да си позволи голяма къща в Хавана?

— Бил е честен бизнесмен. И е имал късмета да избяга в Америка преди да го арестуват безпричинно.

Екскурзоводът не каза нищо.

Щеше ми се Сара да не провокира Антонио, но изгнаническата общност явно притежаваше генетична склонност да дразни комунягите. Всичко ми е ясно, ама е по-безопасно да го правиш в Маями. В това отношение и аз трябваше да си меря приказките.

Семейство Невил очевидно се почувстваха изолирани или неловко и Ричард заяви, че излизал да пуши. Надявах се Антонио да му направи компания, обаче екскурзоводът остана. Синди попита къде е тоалетната и той й обясни.

Останахме трима.

Антонио погледна Сара и я попита:

— Имате ли роднини в Куба?

— Не.

— Може ли да попитам защо идвате за втори път?

— Очевидно първото посещение ми е харесало.

— Чудесно. Куба е като майка, която приветства завръщането на своите синове и дъщери.

— Някои от които са били арестувани по изфабрикувани обвинения.

Той не отговори и Сара го попита:

— Откъде знаете, че съм за втори път в Куба?

— Някой ми го спомена.

— Защо разпитвате за мен?

Екскурзоводът се усмихна.

— Мислех, че сте… необвързана. — Погледна ме. — Поздравявам ви, сеньор.

„И има защо, сеньор“.

Антонио хвърли поглед през рамо към входа, после погледна към тоалетните и си помислих, че се чуди дали му се пуши, или му се пикае, обаче той се наведе към нас и предложи:

— Довечера може да отидем да пием по нещо заедно.

И двамата със Сара запазихме мълчание.

— Днес е свободната ви вечер — продължи кубинецът. — Може да се срещнем в седем в бар „Роландо“ във Ведадо. — Усмихна се. — Без туристи. Без Хемингуей.

Сара ме погледна, после му отговори:

— Благодаря, но имаме други планове.

— Тогава утре. На същото място и по същото време. Ще се извините и ще пропуснете груповата вечеря.

Това вече не звучеше като дружелюбна покана. Помислих си, че следващата му реплика ще е: „Ще се срещнем или в бара, или в полицията“. Антонио обаче ме изненада.

— Ще видите, че си струва времето и усилието. И парите ви.

— Моля?

— Петстотин долара.

— За какво?

Ричард Невил се връщаше от никотиновата си пауза. Синди също се приближаваше към масата.

Когато стигнаха при нас, Антонио каза:

— Както е писал Хемингуей, „кубинците се мамят един друг. Продават се един друг“.

С което може би отговаряше на моя въпрос.

Семейство Невил се настаниха на местата си и Ричард попита:

— Пак ли за Хемингуей?

Никой не отговори и в този момент поднесоха предястията.

— Надявам се, че всички обичате октопод — каза Антонио. Какви ги вършеше тоя, по дяволите?