Нелсън Демил
Кубинската афера (22)

22.

Излязохме от хотел „Ривиера“ и тръгнахме на изток по Малекон към „Насионал“, който се намираше на около три километра. Нощта беше топла, безветрена и влажна и ярката луна осветяваше водата, което ми напомни за Сара на моята яхта. Същата луна, същата вода, друга планета.

По широкия тротоар край вълнолома течеше истинска човешка река. Цели семейства от по няколко поколения вечеряха на открито. Музиканти свиреха салса и румба и хората танцуваха. Други се разхождаха, пиеха ром и бира, пушеха и се събираха на групи, за да си приказват или да четат поезия.

— Това е дневната и трапезарията на Хавана — информира ме Сара. — И кабарето на бедните. Както и автентичното кубинско преживяване, каквото искаше ти.

— Включително тайната полиция ли?

— Марсело ми каза, че не идвали тук. Хората лесно щели да ги разпознаят. — И прибави: — Но винаги има чиватос.

Имаше и много американци и европейци, така че ние не биехме на очи. Освен това мястото беше подходящо за случайна среща с кубинец, продаващ керамика — а Сара определено се забелязваше лесно с червената си рокля.

— Носиш ли песото? — попитах я.

Тя потупа дамската чанта на рамото си.

Спряхме при една група, която свиреше салса, и вдъхновена от страстната музика, Сара ми връчи чантата си и се присъедини към танцьорите. Наистина го даваше добре. Запретна си роклята и тълпата засвири с уста и заръкопляска. Усетих, че оная ми работа се разшава.

Сара прати въздушна целувка на бандата и продължихме нататък. Върнах й чантата с комплимент.

— Не е зле за архитектка.

— Когато се върнем в Маями, ще те науча на кубински танци.

Щях да вметна „ако“, обаче оптимизмът й ми допадаше.

Спряхме до вълнолома и се загледахме към плажа и Флоридския пролив. Хората ловяха риба или джапаха във водата — може да си мислеха за сто четирийсет и петте километра до Кий Уест.

— Обърни внимание, че няма лодки и яхти — сякаш прочела мислите ми, каза Сара.

— Аха.

— В Куба няма частни плавателни съдове, по обясними причини.

— Би трябвало просто да оставят хората да заминат.

— Понякога ги оставят. Като с Мариелското бягство. Режимът разбира, че от време на време трябва да изпуска парата — това е неофициален начин да се отърват от хората, които може да им създадат проблеми. Но Куба губи мнозина от най-добрите, от най-интелигентните.

— Сигурно има стражеви катери.

— Разбира се. Гуарда фронтера — граничарите. Държат под око риболовния флот и следят за салджии. Но не са в състояние да покрият цялото крайбрежие. Годишно се опитват да избягат по петстотин-шестстотин салджии и залавят по-малко от половината.

Доста добър шанс за успех.

— Граничарите имат ли хеликоптери или хидроплани?

— Да, но не са много.

— Нужен е само един.

— Всичко ще мине добре.

— Хубаво.

Продължихме разходката си, обаче не ни заговори никой освен художници, които продаваха скиците си, или хлапета, които просеха монети.

Мярнах няколко жрици на нощта и Сара също ги забеляза.

— Проституцията е едно от първите неща, които е забранил режимът. И двете страни подлежат на четири години затвор.

— Ще кажа на Тад.

Тя се усмихна и ме хвана под ръка.

— Но ти няма нужда да плащаш за секс.

— Аха. — Ама дотогава не ми се предлагаше нищо безплатно.

— Кубинското общество е много разкрепостено и безразборният секс е масов. Кубинците казват, че сексът бил единственото нещо, което Кастро не давал с купони.

Много смешно. Обаче от всичките тези приказки за секс започвах да се надървям. Пред нас видях „Насионал“ и предложих:

— Хайде да пием по едно за преди лягане.

— Трябва да продължим разходката си.

— Тази вечер никой не продава кубинска керамика.

Тя не отговори.

— Обаче това трябва да се случи скоро. Времето ни ще почне да изтича след два-три дни.

— Ще дойдеш ли с мен в провинция Камагуей, дори нашият човек в Хавана да не се появи?

Всъщност предпочитах тъкмо това — и да не се забъркваме с никакви кубинци. Ако Куба макар и малко приличаше на Афганистан, всеки път щом разчитахме да ни помогнат местни, щяха да ни мамят, да ни устройват засади или най-малкото да ни изнудват за пари.

— Мак?

— Ъъъ… ако откажа, ще заминеш ли без мене?

— Да.

На тази жена определено й стискаше.

— Дай да изчакаме няколко дни и да решим после, ако времето ни почне да изтича и още не сме се срещнали с нашия човек.

— Добре. И нали разбираш, че ако не се срещнем с нашия човек в Хавана, няма да знаем как да се срещнем и с другия в Камагуей и съответно ще останем без транспортно средство и скривалище.

— Мога да паля повечето коли от жиците на контактния ключ, а най-доброто скривалище е под звездите — успокоих я аз.

Сара спря и се завъртя към мен.

— Аз казах на Карлос и Едуардо, че ти си човекът, който ни трябва.

Преди да успея да отговоря, тя ме прегърна през врата и устните ни се впиха едни в други на Малекон.

После Сара ме пусна и продължихме разходката си.

— Това в джоба ти пистолет ли беше? — попита тя.

— Не, моят принос към Карибската криза.

Сара се засмя, после отново стана сериозна.

— Нямаше да е зле да имаме оръжие.

— Ще имаме достатъчно на „Мейн“, ако ни потрябва, за да се измъкнем от Куба.

— Може да ни потрябва много по-скоро.

— Доколкото разбрах, ако те хванат с оръжие в Куба, може да получиш и смъртна присъда.

— Предпочитам да загина в престрелка, отколкото да ме заловят.

— Май наистина е време да пийнем по нещо.

Повървяхме в мълчание, после Сара посочи една модерна шестетажна сграда надясно.

— Това е американското посолство.

Прозорците тъмнееха, освен ъгловия офис на шестия етаж. Някой работеше до късно — може да се опитваше да навакса след петдесетгодишното прекъсване. Целият район наоколо беше осветен с прожектори и видях герба на Съединените щати над входа.

— Още нямаме посланик, но имаме шарже д’афер, Джефри Делорентис, който управлява посолството — осведоми ме Сара. — Неговият шеф Джон Кери, държавният секретар, е възпитаник на Йейл, срещали сме се веднъж. Тъй че, ако се озовем в кубински затвор, мога да изиграя йейлската карта.

Ако съдех по наблюденията си върху нейната група от йейлски питомци, нямаше да се отзове нито Държавният департамент, нито посолството.

Пред сградата имаше площадче, което според Сара се казвало Антиимпериалистически форум.

— Там спонтанно се събират тълпи, за да протестират срещу Америка. Само дето в Куба нищо не е спонтанно.

— Освен танците. — И сексът, който не е с купони.

Е, нямахме особен успех с главната си цел на Малекон, обаче аз имах друга, с която можеше да постигнем по-добър резултат в „Насионал“.