Нелсън Демил
Кубинската афера (11)

11.

Към осем вечерта седях на бара в „При Пепе“, мексикански ресторант в Зона Е на Международното летище Маями, пиех „Корона“ и преглеждах пакета с брошури за йейлската учебна екскурзия. Сигурно трябваше да ги прочета още преди няколко седмици, когато Карлос ми ги даде в стилния си офис в Саут Бийч, ама все си мислех, че това пътуване до Куба няма да го бъде. Е, щеше. Утре заран. И както препоръчваше брошурата със съвети, бях отседнал в хотела на летището, който се намираше в Зона Е, на десетина метра от ресторанта. Йейлската група се събираше в хотелското фоайе в ранни зори — и по-точно в пет и половина сутринта.

Джак ме докара на аерогарата по Презморската магистрала с моя форд „Иконолайн“. Естествено, ванът не покрива представата ми за кола, удовлетворяваща кризата на средната възраст, обаче ако си собственик на чартърна яхта за спортен риболов, имаш нужда от нещо такова. След няколко седмици щях да го сменя с „Порше“ 911.

Така или иначе, по пътя пак инструктирах Джак за неговата роля в кубинското ни приключение и му напомних да вземе още боеприпаси преди да отплава.

Напомних му също да не зарежда догоре в Кайо Гилермо, понеже „Мейн“ трябваше да е колкото може по-лека, ако се наложеше да се изнесем бързо — макар че по-скоро щяхме да имаме нужда от стелт. По-рано през седмицата бях изнесъл на Джак опреснителен курс по корабна електроника и се надявах, че ще намери пътя до Хавана и няма да отпраши за Пуерто Рико. Всъщност обаче едва ли щеше да има проблеми, ако просто следваше останалите яхти от турнира.

Въпреки че не изглеждаше особено въодушевен от кубинската си авантюра, Джак с нетърпение очакваше да получи своя дял от половин милион долара — макар че беше раздвоен относно вероятността да попадне под обстрел, за да заслужи другия половин милион за участие в бойни действия.

— Ще ти платя даже да не те улучат — обещах му.

Той ми предложи да вървя на майната си и се поинтересува как ще натоварим плячката на „Мейн“.

— Още не са ме осведомили.

— Съобщи ми, когато те осведомят.

— Някой ще ти съобщи — когато е нужно.

— А ако планът не ми допадне?

— Сигурен съм, че няма да ти допадне, Джак, какъвто и да е.

— Ей тука вече може да ме убият.

— Или да забогатееш.

— Или нито едното, нито другото. Щото се съмнявам, че ще успееш да се добереш до яхтата с плячката.

— И това ще реши проблема.

Поръчах си нова бира на барманката Тина и се върнах към мислите си. Преди да се отправиш на каквато и да е операция, трябва да видиш какво ти е известно, да определиш какво не ти е известно и да се опиташ да познаеш какво може да се обърка. И накрая, стигането дотам е само половината от купона — трябва ти свободен път за вкъщи.

Припомних си последните няколко седмици след срещата ни с Карлос в Маями. Както беше обещал, той повторно дойде в Кий Уест и ни посети с Джак на „Мейн“. Носеше ни документите и разрешителното за плаването до Куба с другите участници в турнира и водеше със себе си новия помощник-капитан, млад американец от кубински произход на име Фелипе, който изглеждаше компетентен и явно също знаеше, че целта ни не е да ловим риба за мир. Нямах представа колко му плащат, но се надявах да са предвидили и хонорар за участие в бойни действия.

Фелипе и Джак веднага се сприятелиха — стига Фелипе да разбираше, че капитанът е Джак — и се уговориха да излязат на пробно плаване с „Мейн“. Фелипе ми се закле, че бил запознат с бордовата електроника.

Попитах Карлос за тримата, които уж щяха да наемат яхтата ми, и той ме увери, че наистина били опитни риболовци и нямало да събудят подозрения. Освен това тези трима мъже, които адвокатът наричаше просто „амигос“, щели да вземат самолет от Куба за Мексико Сити в последния ден от „Пескандо Пор ла Пас“. Щели да се настанят в хотел в Кайо Гилермо и ако се наложеше „Мейн“ да се измъкне през нощта преди края на турнира, нямаше да са на борда и да усложнят положението, в случай че попаднем в престрелка. Тъй че с Джак щеше да се наложи да се оправяме само с Фелипе, ако всичко се окажеше двойна игра. На яхтата щеше да е и Сара, естествено.

Поинтересувах се и дали Едуардо възнамерява да е на борда на „Мейн“ и Карлос отговори отрицателно, защото възрастният кубинец бил персона нон грата в Куба и щели да го арестуват, ако стъпел на сушата — или ако кубинските власти се качели на борда и проверели документите му. Тъй че, макар да бях останал с впечатлението, че му се иска да дойде с нас, явно нямаше да види родината си този път — а сигурно и до края на живота си.

Освен това информирах Карлос за писмата, които щяха да бъдат отворени, в случай че аз или Джак умрем при съмнителни обстоятелства или изчезнем, и той отговори: „Очаквах да го направите, но можете да ни имате доверие“.

Състоящата се от десет яхти флотилия на „Пескандо Пор ла Пас“ трябваше да отплава от Кий Уест на двайсет и четвърти, събота, два дни след моя полет за Хавана със Сара и йейлската група. Екипажите и риболовците щяха да пренощуват в кубинската столица като жест на добра воля, но адвокатът недвусмислено ме предупреди, че нито аз, нито Сара не бива да се срещаме с никого от „Мейн“. Джак обаче искаше да ме черпи в Хавана, затова си чукнахме среща в прочутия бар на хотел „Насионал“. Карлос не командваше парада все пак.

Освен това Карлос носеше статия за турнира, публикувана в „Маями Хералд“, а и аз бях виждал подобни в „Кий Уест Ситизън“. Напоследък кубинското размразяване беше важна тема и въпреки че повечето материали бяха позитивни, хардлайнерите в кубинската изгнаническа общност категорично се противопоставяха на смекчаването на американската политика, провеждана в продължение на повече от половин век. По същество хората като Карлос, Едуардо и техните амигос искаха Фидел Кастро и брат му Раул да слязат от сцената — за предпочитане с краката напред, — преди да започне каквото и да е нормализиране на отношенията. Самият аз нямах определено мнение по този въпрос, както бях осведомил Карлос в „Зеленият папагал“.

Направих надлежна проверка на Карлос, като прегледах уебсайта му и го гуглирах. Изглеждаше такъв, за какъвто се представяше — любимия адвокат на кубинските антиправителствени организации в Маями, — и изобщо не го криеше в интернет.

Влязох и в служебния уебсайт на Сара Ортега. Тя работеше в малка бутикова архитектурна фирма и имаше талант. Когато забогатеех, може би щях да й възложа да ми построи къща някъде. На страницата й във Фейсбук нямаше много, например изобщо не се споменаваше за гадже. Проверката в Гугъл също не даде резултат.

Що се отнасяше до Едуардо Валаскес, той не съществуваше в Мрежата, но това не беше необичайно за човек на неговата възраст. И с неговото занимание. За него обаче се споменаваше в няколко вестникарски статии за кубинската изгнаническа общност — ако беше същият Едуардо Валаскес, — от които ставаше ясно защо не е добре дошъл в Куба на Кастро.

С две думи, информацията в интернет върши работа, ама трябва да се приема с едно наум, а и човек има нужда от някакъв контекст, за да си разтълкува прочетеното. Във всеки случай, каквото и да струваше, моята надлежна проверка не установи нищо съмнително и ето че сега пиех бира в „При Пепе“.

А относно издирването на сведения за Република Куба, както вече споменах, бях убеден, че това пътуване няма да се осъществи, затова и не отделих много време на „ориентирането в обстановката“, както му викат в армията. Какво ти трябва да знаеш за място, което смърди? Пък и Карлос доста подробно ме бе запознал със ситуацията и ме беше уверил, че Сара Ортега щяла да е основният ми източник на информация за страната и че освен йейлския пакет с брошури и един пътеводител нямало нужда да чета повече. Отбеляза също, че не ме били избрали заради познанията ми за Куба, а заради опита ми с оцеляване във враждебна среда, тоест Сара Ортега имаше мозъка, а Даниъл Маккормик — топките, сиреч куража и хъса. Трябваше да се получи.

Попитах го как двамата със Сара ще пренесем парите на „Мейн“ в Кайо Гилермо и Карлос отговори:

— Планът ще е готов преди да стигнете там.

— А как аз или Сара ще разберем какъв е планът?

— Ще ви съобщим.

Не си дадох труд да се осведомя как и кога ще направи последното — и двамата бяхме наясно, че е най-добре да не разполагам с тази информация, в случай че кубинската полиция прикрепи електроди към топките ми.

Карлос също ми съобщи:

— Не искаме да имате каквато и да е връзка с „Мейн“, затова нося документи за продажбата на вашата яхта.

— За колко?

— Имам сертифициран чек за точната сума на заема ви, платим на вашата банка.

Е, след като най-после имах възможност да се отърва от това бреме, не бях сигурен, че искам да се разделя с яхтата, обаче Карлос ме успокои:

— В договора е предвидена клауза за обратно изкупуване и когато се приберете от Куба, ще можете да си върнете яхтата на същата цена.

— На по-ниска, ако е надупчена от куршуми.

Той не обърна внимание на забележката ми и продължи:

— Почти няма вероятност кубинските власти да свържат туриста Даниъл Маккормик със собственика на „Мейн“, но ако го направят, може да заподозрат нещо.

— Ясно.

След това Карлос ми даде договора за покупко-продажба, някакви регистрационни документи и чека, платим на моята банка и издаден от „Сънсет Корпорейшън“, каквото и да беше това.

— И за още по-голяма сигурност прекръстих яхтата в документите за турнира — информира ме адвокатът.

— Яхтата си е ваша.

— И ще поръчам да напишат новото име на носа. — Той се усмихна. — „Мейн“ вече се казва „Голямата риба“.

— Харесва ми. — Ама за мене яхтата винаги щеше да си остане „Мейн“. И ако действително се стигнеше до обратно изкупуване, пак щях да напиша на носа „Мейн“, при това със златни букви, и щях да отплавам с нея за Портланд.

Подписах бумагите и продадох „Мейн“ на „Сънсет Корпорейшън“. В следващия си живот искам да съм адвокат от кубински произход в Маями с куфарче, пълно с трикове.

И накрая, Карлос не беше забравил наема за чартъра и ми даде сертифициран чек за трийсет хиляди долара, които си поделихме с Джак. Като прощален подарък Карлос ми връчи и пътеводител за Куба.

Поздравих го с новата му яхта и последните му думи към нас с Джак, преди двамата с Фелипе да напуснат Кий Уест, бяха:

— Vayan con Dios. — „Бог с вас.“

А последните думи на Джак, когато ме оставяше на летището, бяха:

— Ще се видим в Хавана.

И моите към него:

— Гледай да не съсипеш яхтата на Карлос. — Поръчах му и да купи четири бронирани жилетки със съответните размери.

* * *

Докато преглеждах йейлските брошури, работех върху третата си бира и втората купа начос и хвърлях по едно око на телевизора над бара, по който предаваха плейофа между Метс и Къбс. Сред брошурите имаше листовка, озаглавена „Трийсет често задавани въпроса“, и аз прочетох първия: „Всички казват, че е незаконно да се пътува до Куба. Това пътуване законно ли е?“.

„Да“, очаквано гласеше отговорът. Ако беше „Не“, нямаше да има още двайсет и девет въпроса. Обаче за нас двамата със Сара щеше да е законно само донякъде.

Продължих нататък: „Тази програма се различава от по-традиционните пътувания по това, че винаги трябва да е известно къде се намирате“. Даже когато сваляте някоя от жените в групата. Е, не, това не го пишеше. Ама сигурно се подразбираше.

Допих си бирата и си взех начос. Според списъка в пакета групата се състоеше от трийсет души и аз с радост установих, че не познавам никого. Освен Сара Ортега от Маями, естествено, която всъщност седеше на пет-шест метра от мене в компанията на две жени с изключително сериозен и прилежен вид, облечени така, че втори път да не ги погледне човек.

Сара обаче носеше бледосиня рокля с голи рамене, която едва покриваше коленете й, и лоуфъри, които беше изула под масата.

Не се бяхме виждали и чували от нашия романтичен круиз и както го изискваше сценарият, сега не се познавахме. Но при влизането й в „При Пепе“ погледите ни се бяха срещнали и ми се стори, че зървам мимолетна усмивка на устните й. Май и намигане. Реших, че и тя е отседнала в хотела на аерогарата, макар и явно не с гаджето си.

Изглежда, в ресторанта имаше още хора от йейлската група, отседнали в същия хотел, и някои от тях очевидно се познаваха, а други просто се бяха приближили до някоя от масите и бяха попитали седящите там дали са от екскурзията до Куба, както беше направила Сара, преди да се настани при двете жени. Питомците на Йейл са като вампирите — познават се един друг и на тъмно. От друга страна, питомците на Боудън се познават един друг в бара — те са ония, дето лежат на пода.

Както и да е, откъснах очи от Сара, която и без това не гледаше към мене, и се върнах към брошурите. „Всеки ден е организиран така, че да осигури пълноценно общуване с кубинския народ“.

Което ми напомни за една от информативните тениски на Джак: „Постъпи в армията, виж света, срещни се с нови хора и ги убий“.

Продължих да чета: „Моля, имайте предвид, че Асоциацията на възпитаниците на Йейл възнамерява изрично да спазва всички изисквания на разрешението за екскурзията. Участниците трябва да се включват във всички групови дейности. Всеки участник е длъжен да пази екземпляр от Окончателната програма, който може да бъде изискан от Службата за контрол на чуждестранните активи през следващите пет години“.

Не бях чувал за тази държавна служба, ама звучеше сериозно. Аз не пазя никакви бумаги повече от пет минути, ако мога да го избегна, но може би трябваше да нося тази Окончателна програма с мене, в случай че се озовях в кубински затвор и допуснеха някой от новооткритото американско посолство да ме посети в килията.

— Носите ли си екземпляра от йейлската Окончателна програма, господин Маккормик?

— Не, сър. Изгубих го, докато ме гонеше полицията.

— Ами, тогава не мога да ви помогна. Преебали сте се.

Без да ме пита, Тина смени празното ми шише с нова студена бира.

— Нещо смешно ли?

— Просто си мисля за екскурзията.

— Закъде пътуваш?

— За Куба.

— Защо ти е да ходиш в Куба?

— Северна Корея вече я продадоха.

— Сериозно?

Тя беше десетина години по-възрастна от мене, не изглеждаше никак зле и си мислех, че ако флиртувам с нея, Сара ще забележи, ще изревнува и ще дойде да седне на бара. Ей такива глупости си фантазира човек, когато е обърнал някоя и друга биричка.

— Там ли си отседнал? — Тина кимна към хотелското фоайе.

— Аха.

Погледите ни се срещнаха и тя ме попита:

— Как са стаите?

„Ами, мога да ти опиша стаята си или да ти я покажа, ако вече не си виждала няколко“.

— И в по-лоши съм спал.

Тя се усмихна.

— И аз. — И прибави: — Бирата е от мене.

Един сервитьор й донесе поръчки за напитки и Тина отиде да ги изпълни.

Хм, чукането с барманка може и да не беше добро начало на това пътуване — или на свалките ми със Сара Ортега. Хрумна ми, че Сара, която живееше в Маями, няма нужда да отсяда в хотела на летището и следователно е тук, за да се увери, че съм на линия. А не за да пием по нещо заедно. Може би по-късно.

Джак вика, че жените били като рейсовете от градския транспорт — след десет минути се появявала друга. Само че не като Сара Ортега. Подобно на жените от армията, с които съм излизал, Сара беше готова да даде живота си за нещо, в което вярва. И някак си бе успяла да ме уговори и аз да си сложа главата в торбата. Парите бяха сериозен мотив, естествено, но и не исках да я оставя да замине за Куба сама или с някой по-некадърен, а тя вярваше, че съм способен да се справя. Имал съм топки, нали така каза.

Мъжете са егоистични идиоти, податливи на женско ласкателство, обаче това си го знаем всички. И даже в Куба между нас със Сара да не се получеше нищо, завинаги щяха да ни останат спомените от Хавана. Освен ако не ни убиеха.

Пак насочих вниманието си към трийсетте въпроса. Номер четири ме информира, че трябвало да предам половината от визата си при пристигането си в Куба и било важно да не изгубя другата половина, иначе съм щял да имам проблем при напускането на страната.

Е, ако всичко минеше добре, другата половина нямаше да ми трябва, а ако минеше зле, тя нямаше да ме измъкне от Куба.

Не съм голям фен на груповите екскурзии — бил съм на две такива в Афганистан. Обаче бях съгласен, че това е подходящо прикритие — до момента, в който ние със Сара се отделим от групата. Тогава щяха да вдигнат аларма. Но ако в душата им имаше и капка романтика, кубинските ченгета щяха да си помислят, че страхотната мацка Сара Ортега и загорелият Даниъл Маккормик са се измъкнали, за да се уединят. И по думите на Карлос, това щеше да е прикритието ни, ако ни спре полиция в провинцията. И полицията наистина можеше да се върже — тъй де, макар и комуняги, те си бяха латиноамериканци, нали? Само че ако носехме шейсет милиона долара, щеше да се наложи да даваме допълнителни обяснения. И тогава нямаше да е излишно да съм въоръжен.

Отново се заех с брошурите и прочетох, че в Куба било незаконно да използваш щатски долари. Затова нашата група щяла да отиде в хаванска банка и да обмени доларите си за нещо, наречено ККВ, кубинска конвертируема валута, с каквато можели да плащат чужденците.

Карлос ме предупреди да нося най-малко три хиляди щатски долара, две от които получих от него за баса. Никога не отказвай пари — даже след като си ги отказал.

Също във връзка с валутните правила американците в Куба нямали право да използват кубинско песо при никакви трансакции и не можели да купят песо в кубинска банка. За съжаление, беше ми казал Карлос, нашите хора там искали да им се плаща в песо, понеже не им било разрешено да притежават и харчат щатски долари и ККВ. Затова Сара щяла да носи триста хиляди кубински песо — възлизащи на около хиляда и двеста долара — скрити в себе си и да ги даде на нашите хора в Куба, задето рискуват да ги арестуват и хвърлят в затвора. Парите ми се сториха малко, обаче се равнявали на кубинска заплата за петдесет години. Не биваше да отстъпвам от петте милиона. Долара, не песо.

Върнах се към брошурата, в която пишеше, че в Куба почти нямало интернет, а мобилният ми телефон сигурно нямало да хваща сигнал. Това вече го знаех от Карлос, който излишно ме беше предупредил, че със Сара трудно ще поддържаме връзка. Проблем можеше да възникне например и ако се наложеше да се обадим по спешност в американското посолство. Но както се научаваш в армията, в битка влизаш с каквото снаряжение разполагаш, а не с каквото ти се иска.

Разбира се, ние със Сара можехме да носим сателитни телефони, обаче според Карлос това страшно щяло да алармира кубинските власти и ако ни спрели, със същия успех можело да имаме служебни карти от ЦРУ.

Отпих голяма глътка бира и усетих как алкохолът се пропива в мозъка ми, което понякога ме прави по-честен със себе си. Подсъзнателно разбирах, че тази кубинска авантюра не е толкова заради парите, колкото заради нуждата на Мак от действие, от приключения, което беше свързано с непоносимостта ми към работата от девет до пет. Тъкмо затова бях напуснал Уолстрийт и се бях озовал в Афганистан за никакви пари. И после на една малка яхта в големия океан — въпреки че морските приключения никога не са ми вдигали адреналина така, както бойните действия. И за да съм откровен, може да имаше и някаква връзка с ролята на баща ми. Ама тоя анализ щеше да остане за друг път.

Във всеки случай сега разполагах с елегантно решение както на финансовите ми проблеми, така и на скуката от кризата на средната възраст. Куба. А ако слушах Сара, Карлос и Едуардо, щях да извърша благородно дело, като нанеса удар срещу един потиснически режим и поправя една отдавнашна несправедливост. Обаче знаех, че на първо място върша нещо за самия себе си. И за Джак. И съответно за всички като нас, чийто живот е осакатен от война.

Като стана дума за това, подобно на повечето ветерани, аз признавах, че службата ме е направила по-добър човек. В документите за освобождаването ми от военна служба пишеше „почетно“, което беше вярно. Не беше вярно обаче, че освен военната специалност, пехотен командир, нямам гражданска специалност от военен интерес. Оказваше се, че имам. Погледнах към масата на Сара. Нямаше я.

Помолих Тина за още една бира, но тя ми даде бележка, написана върху хартиена салфетка. Текстът гласеше: „Идете да се наспите. Утре е тежък ден. Подпис: С.“

Или, както казвах на хората си в навечерието на опасна операция: „Утре ще е най-дългият или най-късият ден в живота ви. От вас зависи“. И естествено, от врага, боговете на войната и съдбата.