Нелсън Демил
Кубинската афера (6)

6.

Джак пристигна с пазарска количка и отдалече се провикна:

— Ония бобаджии на борда ли са вече?

Е, даже да бяха, щяха да се обидят и да си тръгнат. Джак Колби не уважава политическата коректност, културното разнообразие, половото равенство и изобщо каквото там е на мода в момента. Обаче няма проблеми с хомо- и транссексуалното население на Кий Уест. „Всеки трябва да се чука“ — гласи неговото кредо.

Двамата разтоварихме количката и видях, че е купил две еднолитрови шишета контрабанден кубински ром — „Рон Каней“ и „Рон Сантяго“. Както и кока-кола, лайм, торба лед и някакви отвратителни снаксове. „Мейн“ не е яхта за партита, обаче през годините съм имал интересни чартъри, например няколко пиянски оргии. Капитанът и помощникът не могат да пият, естествено, но когато корабът е закотвен, могат да се чукат. Тая работа си има хубавите страни.

Прибрахме провизиите в камбуза и Джак се качи горе, седна на единия от рибарските столове, запали цигара и попита:

— Какви са тия типове?

Отворих си кенче кола и се настаних на стола срещу него.

— Оня, с когото се срещнах в „Папагала“, е адвокат от Маями, казва се Карлос. Има още един мъж и една жена.

— Защо се е срещнал с тебе в „Папагала“ само за да обсъждате романтичния круиз?

— Искаше да види прочутия „Зелен папагал“.

— Айде бе. — Джак дръпна от цигарата си. След три години работа с мене знаеше, че задава прекалено много въпроси, но преди да пристигнат кубинците, щях да му разкажа за риболовния турнир. И за другата работа.

Джак Колби беше седемдесетинагодишен, висок, мършав и в доста добра форма. Имаше дълга отметната назад оредяваща кестенява коса и постоянна тридневна брада, а кожата му изглеждаше като нещо, оставено прекалено дълго в тостера. Винаги носеше дънки и маратонки, никога шорти и джапанки, и днес се беше нагласил с любимата си тениска: „Аз убивам хора“.

— Не е зле да си сложиш фирмената тениска на „Мейн“, която ти дадох — посъветвах го.

— Слушам, сър.

Което всъщност означаваше „майната ти“. Понякога ме нарича „капитане“ и никога не съм сигурен дали има предвид някогашното ми военно звание, или сегашната ми длъжност на лицензиран морски капитан. И в двата случая има предвид „задник“.

Джак е бил войник, а колкото и кратко да си служил, военната дисциплина ти остава за цял живот. Както понякога ми напомня той, „Човек е офицер и джентълмен по закон, обаче е задник по собствен избор“.

Освен това армията не насърчава близките отношения между офицери и войници, което също остава за цял живот, обаче между нас с Джак имаше нерушима бойна дружба и въпреки че рядко общувахме, всъщност бяхме приятели.

— Колко ще им вземеш? — попита той.

— Две хиляди.

— Бива.

— Ще си ги поделим.

— Мерси. Дано тая кубинска мацка да е готина.

— Тя е американка от кубински произход. А и какво ти пука? Толкова си дърт, че ти се втвърдяват само артериите.

Джак се засмя.

— Айде бе! Пък на мене ми се струва, че прекалено дълго си се въргалял из окопите с твоите гейски войничета.

Двамата прекарвахме прекалено много време заедно и забелязвах, че когато съм край Джак, псувам по-често от обикновено и се правя на многознайко като него. Дано не ми се лепнеше завинаги. И без това си имах достатъчно проблеми.

Когато навремето дойде да търси работа на „Мейн“ — по тениска с надпис „Раняван ветеран — някои части изискват повторно сглобяване“ — Джак Колби каза, че бил чул за военното ми минало, и вместо препоръка ми връчи своята ДД-214, заповедта за освобождаването му от военна служба, която пазеше на чисто и сигурно място в прозрачен джоб, тъй като беше важен документ, изобилстващ на военни съкращения, характеризиращи службата му. От графа 13 научих, че е освободен през 1969-а, а друга графа ми показа, че е служил една година в чужбина. Сред наградите му имаше Медал за служба във Виетнам, Значка за участие в бойни действия на пехотата, Бронзова звезда и Пурпурно сърце. Като местоживеене при постъпване в армията беше посочен Патърсън, щата Ню Джърси, а като последно поделение — Форт Бенинг в Джорджия. Служебният му номер започваше с РА, „редовна армия“, което означаваше, че е подписал тригодишен договор. Имаше ВС — „военна специалност“ — 11-Б, което означаваше пехотинец, а в графата „гражданска специалност от военен интерес“ пишеше „няма“. Също като мене. Бяха го произвели редник първи клас, което не е много след три години и мандат във Виетнам, затова заключих, че или са го разжалвали, или е имал проблем с командирите си. Или и двете. Но беше получил Бронзова звезда за храброст и Пурпурно сърце, затова го наех.

Предположих, че Карлос е знаел, че Джак е бивш военен, когато е търсил идиоти за пътуването до Куба. Освен това се чудех дали моят помощник-капитан ще е склонен към авантюри на стари години. Според адвоката от Маями Джак нямало да рискува живота си, което можеше и да е вярно по отношение на риболовния турнир, но не и на отплаването от Куба с шейсет милиона долара на борда, ако ни подгонеше кубинската брегова охрана. Ако изобщо оцелеехме дотогава.

Е, щяхме да видим какво ще кажат Карлос и неговите клиенти. Ако не друго, поне имах богат опит в изчисляването на шанса за оцеляване и както казвахме в армията, всеки шанс, по-голям от петдесет на петдесет, е прекалено добър, за да е истина. И най-ясното указание за действителната опасност бяха парите. Не ми предлагаха два милиона долара, за да вляза в Кубинската национална банка със заявка за изтегляне на шейсет милиона.

— За какво си се замислил, капитане?

— За кубинското размразяване.

— Всичките са комуняги, еба ти. — Джак цитира надписа на една от тениските си: — „Убий комуняга в името на Христа.“

— Бил ли си в Куба?

— Не, по дяволите. Кофти място.

— Може да е интересно.

— Да. И във Виетнам беше интересно. — Той се сети за нещо. — Ей, видях една страхотна тениска на Дювал. — Усмихна се. — „Гуантанамо — елате заради слънцето, останете заради уотърбординга“. — И се разсмя.

Джак черпеше все повече житейска информация от тениските. Предполагам, че ако няма кола, човек не може да събира автомобилни стикери. Обаче Джак май имаше известно право — Книгата на живота представлява сбор от майтапчийски тениски.

Не знаех много за живота му след армията и преди да се появи на яхтата ми, но ми беше казвал, че след като се уволнил, останал в Кълъмбъс, щата Джорджия, заради някакво местно момиче, чийто съпруг загинал във Виетнам. Оженили се, а после сигурно се бяха разделили, понеже тук живееше сам, макар да не ми бе споменавал за развод. Може и да беше починала.

Що се отнася до собствения ми любовен живот, веднъж бях сгоден за една Маги Флеминг от Портланд, с която, така да се каже, бяхме израснали заедно и майка ми одобряваше нейното семейство, а това беше по-важно, отколкото да одобрява самата нея. После отново се бяхме срещнали по време на една от отпуските ми в армията.

Накратко, по време на двата ми мандата в Афганистан и службата ми в Щатите не се виждахме често, а след това връзката ни се усложни още повече заради престоите ми в болницата. Главата ми също не беше наред и когато си преебан, и ти преебаваш. Тъкмо това и направих, затова заминах за Кий Уест, където никой не забелязва такива неща. Развалянето на годежа разочарова майка ми, но баща ми не каза нищо. Що се отнасяше до Кий Уест, и двамата смятаха, че скоро ще се върна в Портланд.

Самият Портланд е приятно градче с около шейсет и пет хиляди жители, старомодно, а напоследък модерно и туристическо, с много нови шикозни барове и ресторанти. В някои отношения ми прилича на Кий Уест, главно защото е пристанищен град, въпреки че никой там не плува гол, особено през зимата. В семейния ни дом, голяма стара викторианска къща, витаят… не, не духове, а спомени. Портланд обаче беше хубаво място за едно момче. И е хубаво място, където да остарееш. Само че за някои хора са проблем годините между тия два периода в живота.

Но ако ударех големите пари от тая сделка, може би пак щях да опитам. Маги беше омъжена, родителите ми още си бяха побъркани и брат ми вече живееше в Бостън, ама се виждах в едно от ония стари капитански имения, загледан в морето… Всъщност ми липсваха зимните бури.

Допих си кока-колата, изправих се и се вторачих в дългия кей, но не видях клиентите си. Имаше вероятност да са поговорили и да са решили, че капитан Маккормик не е техният човек. Което щеше да ме изпълни с облекчение. Или с разочарование, особено ако тая седмица не се появеше никой друг с оферта за два милиона долара.

— Къде са тия бобаджии? — поинтересува се моят помощник-капитан.

— Джак, според мене „бобаджии“ са мексиканците.

— Все са една стока, еба ти — всичките викат „маняна, маняна“^[1].

— И из тия краища на никого не му дреме за часа, включително на тебе, гринго.

Той се разхили.

Мирогледът и предразсъдъците на Джак бяха обусловени поколенчески, струва ми се, и той в някои отношения ми приличаше на баща ми, който е израснал в съвсем друга страна. Джак Колби и Уебстър Маккормик бяха непознаваеми за мене, понеже преебаните им глави бяха преебани в една преебана война, различна от моята преебана война. Освен това имах впечатлението, че и двамата много биха искали да се върнат в оная друга страна. Моето поколение не изпитва носталгия към миналото, което вече е било преебано, когато сме се родили. Във всеки случай, както веднъж ми каза баща ми в рядък философски изблик, „Спомените за миналото винаги са за настоящето“.

Що се отнасяше до бъдещето, и то не изглеждаше особено розово. Обаче можеше да изглежда по-добре с някой и друг милион в банката.

Забелязах клиентите в началото на дългия кей. Карлос, един по-възрастен мъж и млада жена.

— Групата ни пристига.

Джак се завъртя на стола си.

— Ей! Тая наистина е готина!

— Обърни се към мене — и ме изслушай.

Той насочи вниманието си към мен.

— Какво има?

— Карлос, адвокатът, ми предложи да наеме „Мейн“ за трийсет бона, за да участваме в „Пескандо Пор ла Пас“.

— А стига бе! Значи отплаваме за Куба, така ли?

— Още не съм приел.

— Защо?

— Първо исках да разговарям с тебе.

— Сериозно? Ами, приемам.

— Ти ще си шкипер на „Мейн“.

— Аз ли?

— Да. Ще отплаваш за Хавана, където ще направиш посещение на добра воля, оттам за Кайо Гилермо, където ще се проведе турнирът, и после обратно насам. С трима риболовци на борда и…

— Тия тримата ли?

— Не. Просто млъкни и ме изслушай. Те ще осигурят помощник-капитан. Круизът е десетдневен. Ще ти дам половината.

— Сериозно? Приемам. Ама ти защо няма да дойдеш?

— Аз ще летя за Хавана със самолет. После ще се срещнем, сигурно на Кайо Гилермо.

— Защо?

— Защото ще имам работа в Куба.

— Каква?

— Няма нужда да знаеш. Но ще се върнем заедно на Кий Уест.

Джак ме зяпна.

— Да не си се побъркал?!

Не казах нищо, макар да знаех отговора.

Джак се изправи и доближи лицето си към моето.

— Слушай, синко, късметът ти се е изчерпал, когато са те ранили. В банковата ти сметка не е останал повече. Ако се забъркаш с тия луди анти…

— Аз си решавам, Джак. Ти само трябва да участваш в риболовния турнир.

— Сериозно? Ама ако нещо се издъни, ще трябва да бягам от кубинската брегова охрана с шайка нелегални емигранти на борда.

— Няма да превозваме хора от Куба.

— Тогава какво ще правиш там, докато аз ловя риба?

— Още не знам.

Той сложи ръка на рамото ми и ми даде следния бащински съвет:

— Ако приемеш, ще ти откъсна главата и ще ти се изсера върху шията.

— Трябва да чуя какво ще ми кажат.

— Напротив, не трябва. И аз се отказвам.

— Добре… обаче става дума за много пари. Повече от трийсет хиляди.

— Сериозно? Пари ли ти трябват? Тогава потопи тая яхта, еба ти, и си вземи застраховката.

— Пропуснах последната вноска.

— Тогава обери банка. По-безопасно е. И ако те хванат, тука няма да те изтезават.

Карлос и другите двама се приближаваха. Жената носеше бели дънки и синя тениска с яка и имаше дълга тъмна коса, увенчана с бейзболна шапка. Изглеждаше на моя възраст, около трийсет и пет, и крачеше грациозно.

— Мак? Чуваш ли ме?

— Да… виж, Джак, предлагат ми… ни… два милиона.

— Два… какво?!

— Казах, че ще ги изслушам и тогава ще взема решение.

— Сериозно? Ако ги изслушаш и после откажеш, ще знаеш прекалено много и може да те… — Той прекара показалец през гърлото си. — Comprende?

— Твоят дял е половин милион.

Джак млъкна, нещо необичайно за него, после каза:

— Гледай да ги слушаш добре. Щото аз не искам да чуя нищо.

— И те не искат да чуеш нищо.

Клиентите ни стигнаха до яхтата и Карлос ме погледна и каза:

— Красива яхта.

С Джак едновременно се пресегнахме да помогнем на привлекателната млада дама да се качи на борда. Имаше прелестни ръце. Представих си ни заедно в Хавана.