Нелсън Демил
Кубинската афера (42)

42.

Значи Едуардо Валаскес беше нашият човек в Хавана.

Нямах представа къде се е крил, може би в тоалетната, и погледнах Сара, която не ми се стори особено изненадана, че го вижда. Всъщност и аз не бях съвсем изненадан.

Той носеше същото облекло като на яхтата — сандали, черен панталон и бяла гуаябера. Липсваше само златното кръстче, което в Куба щеше да привлича внимание.

Едуардо отиде при Сара и се прегърнаха.

— Добре изглеждаш — каза й той. — Добре ли си?

— Si.

Старецът се обърна към мен.

— Добре ли се грижиш за нея?

— Si.

Той се приближи до буика и постави длан върху калника.

— Красавица. Баща ми имаше „Олдсмобил“.

Ех, доброто старо време! И така, Едуардо се отправяше по пътя на спомените от Сервиза на Чико. Сигурно се беше изплъзнал от Фелипе — или по-скоро просто му беше дал да разбере кой командва. Едуардо беше шефът. А сигурно и мозъкът зад всичко това.

Той вдигна задното стъкло на колата и надникна в багажника.

— Ще свърши работа.

— За какво?

Едуардо не отговори.

Останах с впечатлението, че трябва да си мълча, освен ако не ме питат нещо. Сара също мълчеше. Ставам нетърпелив със старци, особено ако ми преебават плановете и живота. Наближаваше единайсет и към полунощ надървеният Антонио щеше да почука на вратата на Сара, после сигурно щеше да позвъни в стаите ни от рецепцията и накрая щеше да накара управителя да отключи вратата на госпожица Ортега, за да провери дали не й се е случило нещо. След това може би щеше да се обади на своя полицейски команданте. Или пък щеше да чака Сара във фоайето, без да може да повярва, че го е зарязала след всичко, което е направил, за да я измъкне от Куба. Във всеки случай трябваше да заминем преди полицията да ни обяви за издирване.

Едуардо отиде при работната маса на Чико, служеща и за мокър бар, наля си бял ром и ни покани да му направим компания. После извади три пури „Коиба“ в алуминиеви гилзи и даде по една на мен и Сара.

Извади от джоба си запалка „Зипо“ и я вдигна пред себе си в разтворената си длан.

— Това е подарък за вас от сеньор Колби. — Подаде ми я и аз я погледнах. Наистина беше зипото на Джак. „Да тръгна и по долината на смъртната сянка, няма да се уплаша от злото…“

Е, очевидно и Джак като Фелипе не беше успял да попречи на Едуардо да слезе от яхтата. Ставаше ясно също, че Едуардо им е казал за предстоящата си среща с нас. Не се бях зарадвал, че се е промъкнал на „Мейн“, и сега не бях сигурен, че трябва да съм във възторг от откритието, че той е нашият човек в Хавана.

— Може би не точно подарък, по-скоро нещо като талисман за късмет — уточни старецът. — Каза да му я върнете, когато се видите в Кайо Гилермо.

— Ще му я занеса. — „… защото съм най-гадното копеле в долината“.

Едуардо извади пурата си от гилзата, но ние със Сара казахме, че ще запазим нашите за пътуването. Запалих му я със зипото — точно като едно време на моята яхта.

Той издиша облак бял дим.

— Тук имат по-добър вкус.

Всъщност имаха по-добър вкус в Щатите, където тези пури бяха незаконни, ама пък на нас всичко със закона ни беше наред. Във връзка с това реших да го информирам:

— Не бива да се бавим повече.

Старецът зарея поглед в пространството.

— Хавана не изглежда каквато си я спомням… Сега е… порутена. А хората… Къде е някогашната радост?

Приех го като реторичен въпрос, обаче Сара отговори:

— Няма я. Но сърцата на хората пак ще се възродят.

Имах чувството, че и преди са водили такива разговори. Не че ми дремеше, но като всички изгнаници и деца на изгнаници, Сара и Едуардо виждаха в романтична светлина миналото и някогашна Куба, управлявана от едни от най-корумпираните главорези в Западното полукълбо. Сегашният режим отдавна беше изживял времето си, обаче бе нанесъл тежки щети и нямах представа какво очаква този клет остров. И не ми дремеше. Е, може пък и да ми дремеше.

Едуардо впери очи в пурата си.

— Как върви?

Изпреварих Сара и този път му отговорих аз:

— Имахме известен проблем.

Той кимна.

— Да, чух от сеньор Колби.

Значи сеньор Колби не можеше да си държи устата затворена за нашата среща и разговора ни по време на нея. Само чакай да докопам мършавия ти врат!

Едуардо ме погледна.

— Само че не трябваше да се срещате с него.

— Защо?

— От съображения за сигурност.

— Извинявайте, обаче досега вие сте най-големият проблем за сигурността.

Той не обърна внимание на думите ми и продължи:

— Но се радвам, че ви е дал това. — Старецът потупа издутината на корема ми, което трябваше да е някакъв кубински обичай. — Иначе аз щях да ви го донеса.

— Джак ви спести усилието.

— Значи сте имали проблем с… вашия екскурзовод.

— Приключихме с тоя проблем и вече трябва да тръгваме. — И прибавих: — Предполагам, че ще ни дадете информация за нашия човек в Камагуей.

Едуардо не отговори и това вече почваше да ме дразни.

— Надявам се, не си мислите, че ще дойдете с нас.

— Ще се завърна у дома пеш.

— Ами, на добър час. А ако ви арестува полицията…

— Нося си капсула цианид.

Чудесна новина.

— Никога няма да ме заловят жив.

„Стисни здраво зъби“.

— Ела с нас, моля те — заубеждава го Сара. — Ще се върнем у дома заедно.

— Аз съм си у дома. — Той отново напълни чашата си и дръпна от пурата, след което последователно погледна мен и Сара. Този поглед ми беше познат.

— Добре ли… работите заедно?

„Аха, чукам я“.

— Мак се представя изключително — похвали ме тя.

— Чудесно. Направили сме добър избор. — И Едуардо прибави: — Възхищавам се на американската армия. Отлична подготовка. Хора, на които може да се разчита и които спазват думата си.

— Благодаря.

— Хора като господин Колби. — Той ме погледна в очите. — Господин Колби явно смята, че между вас и Сара има любовна връзка.

„Мерси, Джак. Задник“. Или пък старата лисица само ми хвърляше примамка?

Положението се усложни още повече, понеже Сара се изчерви. Тя изобщо се изчервяваше много лесно.

Едуардо насочи вниманието си към нея.

— Ти имаш връзка в Маями.

„Това не ти е Маями, сеньор“. Не можех да повярвам, че старчето се занимава с това. А бе, ние бяхме бегълци в една полицейска държава, еба ти, рискувахме си живота, а… Обаче, какъвто съм си офицер и джентълмен, му казах:

— Сеньор Валаскес, уверявам ви, че Сара е вярна на… който и да е той.

— Заклевате ли се и двамата?

— Заклевам се.

Тя се поколеба, но после кимна.

— Заклевам се.

Той надали ни повярва, обаче получи желания отговор и вече можехме да поговорим за шейсетте милиона долара.

Едуардо смени темата и попита Сара:

— Знаеш ли как да установиш контакт в Кайо Гилермо?

— Лоби барът на хотел „Мелия“, всяка вечер след седем.

— Точно така. И вашият човек ще каже: „Радвам се да ви видя тук“. — Едуардо, кой знае защо, намръщено се втренчи в нея, като че ли в миналото й се е случвало да забрави парола.

Тя кимна.

— Тримата риболовци ще отседнат в „Мелия“ — продължи старецът. — Фелипе и сеньор Колби ще спят на яхтата. Когато избягате през нощта, риболовците няма да са на борда, а ще спят в леглата си.

Невинни като спящи младенци. Обаче щеше да им се наложи да дават обяснения в полицията за изчезналата им яхта. Дано ги оставеха да вземат самолета за Мексико Сити. Но ако ги хвърлеха в затвора, Едуардо и неговите амигос щяха да получат своя дипломатически скандал и риболовците просто щяха да са косвени жертви. Сеньор Валаскес и неговите амигос играеха грубо. Щях да го имам предвид.

Той ме погледна.

— Имаме ли вашата дума, че ще продължите операцията дори… със Сара да се случи нещо?

— Ако съм жив и съм в състояние, ще отида на срещата в хотел „Мелия“.

— Добре.

Май само аз от присъстващите разбирах, че трябва вече да се махаме.

— Ако няма нищо друго, ние сме готови за тръгване. Трябва ни информация за нашия човек в Камагуей.

Едуардо за пореден път не ми обърна внимание.

— Мислите ли, че полицията ви е свързала с яхтата?

— Едва ли — отвърна Сара. — Но е възможно да открият нещо, ако се поразровят.

Старецът кимна.

— Това винаги ни е притеснявало.

— Има ли някакъв начин да се свържете с нашия човек в Кайо? — попитах аз.

— Не. Нямам представа кой е той.

„Тогава откъде знаеш, че е «той»?“

— Има ли някакъв начин да се свържете с Фелипе?

— С никого не мога да се свържа. Дори с вас. И когато се разделим, всичко остава в Божиите ръце.

Предпочитам да имам връзка по джиесема. Обаче това беше от ония неуправляеми операции — като ракета, върху която нямаш никакъв контрол, нито връзка с нея след изстрелването й. Щеше да е добре да знам какво се случва в Кайо Гилермо — дали са отменили турнира и флотилията е отплавала, дали ни причаква полицията, — само че нямаше да научим нищо, докато не стигнем в хотел „Мелия“. Ако изобщо стигнехме дотам.

Едуардо се върна на темата за Антонио.

— Господин Колби ми каза, че сте щели да се срещате с този човек — с екскурзовода.

„Божичко, Джак!“ Дали Едуардо не го беше подложил на изтезания? Или го беше напил? Или пък Джак се опитваше да прекрати операцията?

— Какво научихте на срещата?

— Научихме, че сме в черния списък на полицията — отговори Сара. — Но този човек е лъжец и мошеник. Искаше пари.

И малко любов. Ама не си струваше да го споменавам.

Едуардо мълчаливо кимна.

Зачудих се дали старецът не обмисля да прекрати операцията. Със Сара взаимно се бяхме убедили да продължим, обаче Едуардо можеше вече да е на друго мнение. Дори заяви:

— Може би парите не са чак толкова важни.

— За мене са — уверих го аз.

— Има по-важни неща от парите.

— Съгласен съм. И всички те могат да се купят с пари.

Едуардо ме измери с поглед.

— Нашите мотиви са далеч по-възвишени от парите.

— Моите не са.

— Главната цел в живота ни е да съборим режима.

— За това са нужни пари.

— Заведох Мак при „Вила Мариста“ — осведоми го Сара.

Той кимна и отново впери очи в мен.

— Значи разбирате.

Нещо се губеше в превода, макар че може би подсъзнателно разбирах.

Едуардо отново смени темата и попита Сара:

— Видя ли банката на дядо си?

— Да. Показах я на Мак.

Три пъти.

— А дома ви?

— Да.

— И аз отидох да го видя. — Той поклати глава. — Много се натъжих. — Разходката на Едуардо Валаскес из Хавана пък ядосваше мен. Ядосваше ме самото му присъствие тук. Погледнах Сара и си посочих часовника.

Тя кимна.

— Друга наша цел е да върнем откраднатото от комунистите имущество на законните му собственици — каза ми старецът.

— Сара ми спомена за това.

Едуардо отиде при един тезгях, върху който имаше нещо голямо, покрито с платнище. Сара го последва и аз се присъединих към тях.

— Флавио донесе нещо за вас — каза той, дръпна платнището и отви два средно големи корабни сандъка. Точно щяха да се поберат в багажника на буика.

Едуардо лапна пурата си, извади от джоба си ключ, отключи катинара на единия сандък и вдигна капака. Вътре бяха натъпкани документи.

— Това струва стотици милиони долари — осведоми ни той.

Знаех какви са документите, както и Сара, обаче Едуардо реши, че се налага да ни обясни.

— Нотариални актове… доказващи законните собственици на къщи, плантации, ферми, фабрики, жилищни блокове… банки… всичките национализирани — откраднати — от режима.

— Нали тези неща трябваше да са в пещерата в Камагуей — отбелязах аз.

— Изобщо не са напускали Хавана. — Той погледна Сара. — Дядо ти ги е скрил отделно от парите. — Старецът се усмихна. — Като разумен човек, той е знаел, че не бива да поставяш всичките си активи в една кошница.

Тя кимна.

Едуардо се обърна към мен.

— Почти всички кубинци смятаха, че режимът на Кастро няма да се задържи за повече от година. Че американците няма да допуснат съществуването на комунистическа държава край бреговете им.

Че защо не? Нали си имаме Калифорния и Върмонт?

— Кубинците, които избягаха в Маями, вярваха, че ще се завърнат след година. — Той отново погледна Сара. — Като дядо ти. Затова дал този сандък на един доверен свещеник, който го скрил в гроб под пода на църквата си в Стария град. Където останал до тази сутрин.

Предполагам, че в гроба не е имало място за дванайсетте сандъка с парите. Което малко би улеснило работата ни. Ако на Католическата църква не й бяха потрябвали тия пари, естествено.

Във всеки случай сега трябваше да мъкнем двата сандъка с документи до Камагуей с шейсетгодишно комби. Не че беше голяма работа, ама… А бе защо в тая страна нямаше ФедЕкс?!

Едуардо извади от сандъка един сгънат на три документ. Пожълтялата хартия изглеждаше крехка и беше завързана със зелена панделка. Той я развърза и внимателно разгъна листа на тезгяха.

— А… да. Това е титуло де пропиедад… нотариален акт, който показва, че сеньор Алфредо Хавиер Гомес е законният собственик на жилищен блок на Кале Сан Рафаел във Ведадо.

Късметлия. Макар че сигурно беше умрял. Надявах се, че няма да преглеждаме всичките тия бумаги.

Едуардо сгъна акта, завърза го и го върна в сандъка, после впери очи в купищата документи.

— Кой знае какво има вътре? Исторически документи за дарения на земи. Нотариални актове за цели фабрики, имения, плантации… всички откраднати.

Което идва да покаже колко струва някаква си хартия. Освен ако не е американски съкровищен бон.

— Добре, тогава да…

— Вие! — посочи ме с показалец Едуардо. — Вие със Сара ще пренесете всичко това в Америка с яхтата си.

— Добре.

— Изгнаническите организации пазят списъци на лицата и фамилиите, които имат имотни претенции в Куба. Тези нотариални актове ще бъдат върнати на законните собственици и техните наследници.

Аналогията можеше и да не е съвсем точна, обаче това ми звучеше като да кажеш на хората, че си им намерил военните облигации от Гражданската война.

Все пак надеждата умира последна и Едуардо увери или нас, или себе си:

— Ще дойде ден, когато собствениците и техните наследници ще си върнат имотите. — И ни напомни: — Така се случи след свалянето на комунистите в Източна Европа. И с имотите, откраднати от нацистите. Ще се случи и в Куба.

Възможно. Само че с щатските си долари от пещерата нямаше да изкупя тези актове, даже и с деветдесет процента намаление.

— Добре, хайде да ги натоварим…

Той вдигна очи към мен.

— Ще се наложи със Сара публично да удостоверите как сте се сдобили с тези два сандъка.

Бях се надявал да не се афиширам с моите — и на Джак — три милиона долара.

— Какво искате да кажете?

— Организираме голяма пресконференция в Маями. Имаме добри приятели в тамошните медии.

— Аз съм доста притеснителен…

— На пресконференцията ще присъстват адвокати, представляващи семействата, чиито имоти са откраднати. След като вече имаме законни доказателства за собствеността, ще направим постъпки във федерален съд.

— Ясно. — Карлос щеше да си има работа през следващите десет години. — Звучи добре. Обаче ще пропусна пресконференцията…

— Това е важна история. Вълнуваща история. Как със Сара сте заминали за Куба…

— Един момент, амиго. Никой не ме предупреди за това.

— Ще станете известен.

— Искам само да стана богат.

— Ще изглеждате добре по телевизията. Вие сте красива двойка.

За това нямаше спор. Само че си представих как на пресконференцията ме застрелва ревнивото й кубинско гадже. Пак се обърнах към нея и тя извърна очи. Връзката ни май не отиваше на добре.

Едуардо буквално трепереше от вълнение.

— Ще разкажем историята за „Пескандо Пор ла Пас“, „Мейн“, „Голямата риба“…

— Басирам се, че режимът няма да поднови разрешението за този турнир. — И ще забрани йейлските учебни екскурзии.

— Разговарях с Джак за това и той се съгласи да даде интервюта.

Сериозно? Е, Джак беше пропуснал своите три минути слава, слизайки на брега в Хавана с очакването да го посрещнат с духова музика и телевизионни камери, а пък го бяха сюрпризирали с антиамериканска демонстрация. Зачудих се и кога Едуардо е разговарял с Джак за това. След моята среща с него ли? Или преди нея? Джак не ми бе споменал нищо подобно в „Насионал“.

Нещо повече, тези документи нямаха отношение толкова към връщането на национализираните имоти, колкото към предизвикването на правни проблеми, които можеха да провалят водените в момента дипломатически преговори. Нямаше нужда да го споменавам — и тримата го разбирахме.

Междувременно все още се намирах в Сервиза на Чико заедно със Сара, Едуардо, два сандъка нотариални актове и новия ми буик. И ми предстоеше дълъг път до Камагуей и Кайо Гилермо.

— Дайте ми информацията за нашия човек в Камагуей — за пореден път настоях аз, като вперих поглед в Едуардо. — Веднага, por favor.

— Надявам се, че ще се съгласите да участвате в тази история.

— Дадено. Да вървим.

— Като американец, който не е свързан с изгнаническите организации, вие ще внушавате доверие.

— Не забравяйте и колко съм фотогеничен.

— И също сте ветеран, раняван в бойни действия. Офицер, получил много отличия.

Не бях сигурен какво общо има това.

— Вижте, Едуардо, със или без моето участие в пресконференцията това, с което разполагате тук — посочих сандъците, — само говори за себе си. Не преигравайте.

Той не отговори и аз продължих:

— Основната ми грижа са шейсетте милиона долара. Първо, да ги открием, второ, да ги изнесем от Куба, трето, да получа своя дял и четвърто, всички да си държим езика зад зъбите за тях, иначе американските власти може да ни ги отнемат и да ги блокират, докато преговорите се точат през следващите петдесет години.

Едуардо отново не ми отговори и аз погледнах Сара, която проявяваше неприсъща мълчаливост по време на неговите монолози.

— Съгласна ли си?

Явно не беше. Обърнах се към Едуардо.

— Какво става?

Старецът като никога ми отговори по същество.

— Няма да ходите в Камагуей.

Бях ли го предвидил?

— И защо?

— Защото е опасно.

— И вчера беше опасно. И миналата седмица.

— Днес може да е по-опасно. Или утре.

— Но не сте сигурен. Ние със Сара решаваме.

— Аз решавам. И както самият вие казахте, парите може да компрометират усилията ни да дадем гласност на това. — Той посочи сандъците. — Те ще ни отдалечат от главната ни цел.

А бе, дванайсет сандъка, натъпкани с шейсет милиона долара, май щяха да са по-интересни за американската общественост, отколкото някакви безполезни бумаги.

— Тъкмо затова трябва да си мълчим за парите…

— И както ви е известно — казали сте го на господин Колби, — има вероятност кубинското правителство да отмени риболовния турнир и да нареди на яхтите да отплават.

Дали Джак беше забравил да ми спомене нещо?

— Така че времето е от значение.

Отново погледнах Сара. Аргументите на Едуардо за прекратяване на операцията очевидно бяха по-убедителни от онези, които вече бяхме обсъждали с нея. Въпреки че бяха същите аргументи. Честно казано обаче, ситуацията се беше променила.

— Не можем да рискуваме да изгубим тези документи по време на опасното пътуване до пещерата — прибави старецът.

— Добре… само че аз току-що изгубих три милиона долара.

— Ще ви възмездим.

— Как?

— С петдесетте хиляди долара, които ви обещахме, в случай че операцията бъде прекратена. И със собствеността на вашата яхта, с изплатен заем.

При други обстоятелства щях да се пазаря с него, обаче той в известен смисъл беше мъртвец. Както може би и аз.

Едуардо също ме информира:

— Господин Колби знае, че ще бъде възмезден за изгубеното време и за неговото съдействие в даването на публичност на тази велика правна и морал на победа над режима.

С Джак трябваше да си поприказваме. Обърнах се към Сара.

— Знаеше ли, че няма да ходим в Камагуей?

— Ъъъ… знаех, че съществува такава възможност.

— Благодаря, че я сподели с мене.

Тя ме погледна в очите.

— Мак… така е по-добре. По-безопасно е. Пътят до Кайо е по-малко от осем часа и ще пренасяме само два сандъка. Утре вечер ще се срещнем с нашия човек в „Мелия“, ще се качим на „Мейн“ и ще отплаваме за Кий Уест.

Чудесно. И без това какво щях да правя с три милиона долара?

— Сара не знаеше какво ще се случи — намеси се Едуардо. — Всичко зависеше от това дали ще разполагаме със сандъците преди да заминете за Камагуей. Сандъците са при нас, така че няма да ходите за парите в Камагуей. — И прибави: — Парите са лежали там петдесет години. И ще ни почакат да се върнем за тях.

Да бе. Нямах търпение пак да повторим всичко. „Всъщност повече не ме бройте в отбора“.

— Вие си решавате — заявих.

— Така е. — Едуардо се обърна към Сара. — Картата.

Тя отиде при раниците ни и извади двете копия на картата. Дано не беше забелязала, че си нося само един чифт чисто бельо.

Сара донесе картите и Едуардо каза:

— Виждам, че си направила копие.

— За Мак.

— Има ли още копия?

— Пазя дядовия оригинал в Маями.

Старецът кимна и ме погледна.

— Запалката, моля.

Запалих зипото и Сара поднесе двата листа към пламъка, погледа ги как горят и ги пусна на пода. Миришеха на горящи пари.

— Забравете за съществуването на тази карта — предупреди ме Едуардо.

— Няма да споменавам за нея на пресконференцията. — Вперих очи в него, после в Сара. — Готови ли сме вече да се махаме оттук?

Явно не бяхме.

Сара постави длан върху ръката ми, после се усети, че на Едуардо няма да му хареса, и я отдръпна.

— Нали ме питаше дали в тази операция има нещо повече от парите.

— Да… къде съм те питал за това? — А, да бе, в кревата.

— Е, има.

— Да. Нотариалните актове. Пресконференцията… — Спомних си какво беше казал Едуардо, научавайки от Сара, че сме ходили при „Вила Мариста“. „Значи разбирате“. И беше споменал за военната ми служба. И сега осъзнах, че на тази пресконференция капитан Даниъл Маккормик ще повдигне въпроса за изчезналите американски военнопленници. Надявах се Сара да излезе добре на снимката.

Тя погледна Едуардо и кимна към затворения сандък. Бях решил, че също е пълен с нотариални актове, обаче старецът се поколеба и Сара каза:

— Той трябва да ги види сега.

Едуардо кимна, извади друг ключ и отключи катинара на втория сандък.

Сара посегна към сандъка.

— Нещо, което ще те зарадва повече от парите. — Тя вдигна капака. — Костите се завръщат у дома.

В сандъка лежаха грижливо подредени черепи, чиито празни орбити се взираха във вечността, взираха се в мене, и аз разбрах, че тези тленни останки идват от „Вила Мариста“ и че истината за случилото се със седемнайсетте изчезнали американски военнопленници се крие в тяхната ДНК.