Нелсън Демил
Кубинската афера (41)

41.

Сара каза на Пако да ни закара до „Боливуд“, индийски ресторант на Кале 35, който беше избрала заради мястото, не заради кухнята.

Стигнахме и аз дадох на шофьора сто ККВ, които беше заслужил, задето не ни заряза при „Вила Мариста“. А ако се окажеше доносник и ни издадеше на полицията, щяха да ни търсят в „Боливуд“. Избягването на полицията в една полицейска държава си е интелектуално предизвикателство. И малко перверзно забавление.

Пако потегли и аз си погледнах часовника. Имахме десет минути да стигнем до Кале 37 №570. Ако това беше кубинско „Монополи“, току-що бяхме излезли от затвора и се надявах следващата карта, която изтеглим на Кале 37, да гласи: „Идете в Камагуей и вземете шейсет милиона долара“.

Известно време мълчаливо вървяхме по тъмните улици, после Сара каза:

— Предишния път, когато бях тук, пак отидох до „Вила Мариста“… Това е злото сърце на злото чудовище. Светът трябва да научи за него.

— Да. — Но дали на света — или поне на американската общественост и политиците — му дремеше достатъчно, за да се стигне до сериозен срив в дипломатическите преговори? Ако наистина разполагахме с имената на онези седемнайсет души, да, това щеше да е голяма новина. Е, както беше казала Сара, по-късно — още.

Стигнахме на Кале 37 и продължихме към №570 в дъното на слабо осветената пряка. Извадих глока от банана и го пъхнах под тениската си.

Когато наближихме гаража, забелязах движение в сенките под мъждукащата улична лампа и скоро различих мъж, седнал на стол до стоманената врата. Продължихме със същата крачка и отнякъде чух да се носи музика — „Дос Гардениас“.

Спряхме на няколко метра от мъжа, който пушеше пура, пиеше „Буканеро“ и слушаше стар касетофон, оставен на тротоара. Изглеждаше унесен в музиката и Сара го поздрави:

— Buenas noches.

Той завъртя главата си към нас.

— Buenas noches.

Беше стар, беловлас и с набола бяла брада. Носеше потник, мокър от пот или бира. На стената беше подпрян бастун.

Кубинецът смукна от пурата си и ни попита на английски:

— Какво търсите?

— Керамика — отвърна Сара.

Той кимна.

— Дошли сте на правилното място.

Винаги е добре да чуеш такова нещо в чужд град, когато отиваш нощем на адрес, който непознат мъж ти е дал на гробището.

Старецът — явно часови — взе бастуна и три пъти удари по стоманената врата, после пак ни кимна.

— Влизайте. Очакват ви.

Високотехнологична сигурност. Тръгнах пръв и когато минавах край стареца, той ме чукна по корема с бастуна си.

— Това няма да ви трябва. — Имаше предвид пистолета, не чатала ми. Обаче аз си харесвах глока където си е и просто отворих ръждивата врата, която изскърца. Сара ме последва и чух стареца да й казва: — Пуснете резето.

Тя пусна резето, докато аз се взирах в сумрака. Очите ми се приспособиха и видях, че това наистина е гараж или автосервиз. По пода бяха разхвърляни автомобилни части — гърнета, ауспуси, предни капаци и врати — и на работната маса имаше газови горелки. От тавана висеше на вериги двигател, което, кой знае защо, ми напомни за „Тексаското клане“. Ако не си носех глока, това място можеше да е страшничко.

Зърнах движение в дъното и видях, че към нас се приближават двама мъже. Единият ни поздрави на английски:

— Добре дошли в Сервиза на Чико.

Другият мълчеше.

Препречвайки огневата ми линия, Сара отиде при тях, тримата се ръкуваха и заговориха на испански, докато аз прикривах тила й и проверявах тъмните ъгли на просторното помещение. Забелязах няколко мотоциклета, които можеше да са нашият транспорт до Камагуей.

Сара и нейните нови приятели дойдоха при мен и тя ме представи на Чико, мърляв петдесетинагодишен мъж с наскоро обезмаслени ръце, и по-младия Флавио, спретнат, красив и очевидно нервен от нещо. Ставам нервен от нервни хора.

— Имам кола за вас — осведоми ме Чико на почти идеален английски. — Носите ли ми сто и петдесет хиляди песо?

Сетих се, че кубинците обичали остроумните разговори, и го попитах:

— Това оторизирано представителство ли е?

Чико се засмя.

— Той ми каза, че имате чувство за хумор.

— Кой ви го каза?

Без да отговори, кубинецът ни заведе при стар „Буик“ комби. Флавио не дойде с нас.

— Каква красавица, а? — заяви Чико с глас на търговец на стари коли от Маями. — Истински бонбон! Оживяла история!

Всъщност приличаше на пълен боклук.

— Това е „Роудмастър“ комби, модел петдесет и трета. Купих го от една дребничка старица в Мирамар, която го е карала само през уикенда, откакто през петдесет и девета арестували мъжа й. — И се засмя.

Май току-що бях попаднал в Зоната на здрача.

— Върви ли това нещо? — поинтересувах се.

— Като кон. Разгледайте я.

Със Сара смъкнахме раниците си и се приближихме до буика, неотдавна пребоядисан в черно, освен оригиналната дървена ламперия, в която спокойно можеше да се въдят термити. Хромираните части, с които бяха прочути буиците, бяха разкривени, обаче прозорците бяха цели, както и фаровете.

— На чие име е регистрирана колата? — попитах.

— На старицата. — И Чико прибави: — Не я издирват.

Не отговорих.

— Това не са ви Щатите, сеньор — увери ме той. — В полицейските коли няма компютри, с които да проверяват номерата. Няма да ви спрат.

Прочути последни думи.

Огледах се.

— Нямате ли нещо по-ново? Например червено „Порше“ кабрио?

— За още сто хиляди песо ще ви дам десетгодишна хонда „Сивик“. Обаче ми казаха, че ви трябвало комби, ван или джип.

— Кой ви каза?…

— Понеже сте щели да пренасяте нещо.

На това комби очевидно не можехме да натоварим дванайсет корабни сандъка.

— Какво да пренасяме?

— Де да знам? — Чико отвори предния капак на буика. — Само погледнете мотора. Знаете ли какво е това?

Надникнах вътре.

— Не. А вие?

— Това е бордови двигател „Пъркинс“, деветдесет коня. След основен ремонт е. — Чико се усмихна. — Взех окачването от една руска военна джипка и ремонтирах кормилната система с части от „Киа“. Скоростната кутия е от петгодишен „Хюндай“, амортисьорите са от пикап „Рено“, дисковите спирачки са от „Мерцедес“. — След което ме информира: — На такива коли им викаме Франкенщайн.

— Понеже убиват хора ли?

Чико се засмя и каза на Сара:

— Много е забавен.

Тя не отговори.

— Как са гумите? — поинтересувах се аз.

— В Куба се намират нови гуми. И четирите са „Гудиър“, внос от Мексико. Струваха ми цяло състояние. Не ги ритайте.

— Резервна?

— Гледайте да не спукате гума.

Той отвори предната лява врата.

— Купето си е оригинално.

— Виждам.

— Съжалявам, вътрешното осветление не работи.

— Няма проблем.

Чико се настани зад волана и натисна спирачките.

— Светят ли стоповете?

— Да.

Той ни показа, че мигачите и предните фарове също работят, после запали мотора, който звучеше добре, макар да не бях убеден, че деветдесетте конски сили могат да помръднат това чудовище.

— Мърка като котенце — надвика двигателя Чико.

— Може ли да я тествам навън?

— Естествено. След като я купите. — Той включи чистачките, наду клаксона и изрева: — Разкарай това магаре от пътя ми!

Чико несъмнено беше побъркан, обаче в Хавана не бях видял по-щастлив човек от него. Предполагам, защото сам си беше началник.

Той угаси мотора и слезе от колата.

— Ключовете са вътре. Резервоарът е пълен догоре, но датчикът показва, че е празен. Уредите не работят, обаче нямате нужда от тях. Радиото бачка, само че лампите му не правят много добър контакт и може да прекъсва при друсане. Просто го чукнете с ръка. Запалката си е наред.

— Къде е климатикът?

— В хондата — засмя се Чико.

Можехме да продължаваме така цяла нощ, ама майтапите и на двама ни почваха да се изчерпват. Погледнах Сара, която кимна.

— Можете ли да смъкнете под сто и петдесет хиляди? — попитах го аз.

— Ако я реставрирам, мога да я продам за петстотин хиляди. В Детройт са произведени само шестстотин такива бебчета. В това състояние ви я давам за сто и петдесет бона. Включително ДДС-то — прибави Чико и се засмя.

— Добре… купуваме я.

— Получавате истинска красавица.

— Аха. — Булката на Франкенщайн.

— Заповядайте в офиса ми.

Със Сара го последвахме до една маса в дъното на помещението. Флавио не се виждаше никакъв.

Чико избута настрани няколко бирени шишета и чаши от кафе.

— Сто и петдесет. Горивото е от мене.

Сара извади от дамската си чанта пачка банкноти по петстотин песо и двамата с Чико почнаха да броят.

Е, имахме кола, с която се надявах да успеем да стигнем до Камагуей, обаче нямахме име и адрес там и Чико надали можеше да ни ги осигури. Може би Флавио. Нещата не се развиваха както си ги бях представял, ама пък това можеше да се каже за всичко досега — включително изненадващата за мене информация, че ни трябвало комби, за да пренасяме нещо.

Сара и Чико повторно преброиха сто и петдесетте бона, които правеха около шест хиляди щатски долара. Оставаха ни достатъчно, за да платим на нашия човек в Камагуей за камиона, който щеше да ни трябва за пренасянето на корабните сандъци до Кайо Гилермо. Което, след като вече бях видял нелегалния сервиз, повдигаше въпроса защо не са съобщили на Чико, че имаме нужда от камион. Тъй де, тоя човек можеше да ти построи цял тир от кубчета „Лего“. Нещо ми се губеше. Например кой му е казал, че имам чувство за хумор.

Сметката излезе, Чико натъпка парите в джобовете си и всички се ръкувахме.

— Тая кола има ли документи? — полюбопитствах аз.

— Единственият документ е песото, сеньор.

— Ясно. — Нямаше смисъл да питам за застраховка и стикер за технически преглед. Хубавото беше, че не оставяме никакви документни следи. Нямахме си вземане-даване с фирми за автомобили под наем или таксиметрови шофьори, които можеха да донесат за нас в полицията. Тук бяха само Чико и Флавио. И ние им имахме доверие. Струва ми се.

Чико намери три чисти чаши и ни наля по малко бял ром. Чукнахме се.

— Salud!

Той се вторачи в издутината на ризата ми.

— Не знам кои сте, защо ви е кола и къде отивате. И не искам да знам. Обаче ми обещаха, че ще забравите откъде сте взели колата, ако ви спре полиция.

— И аз не знам кой сте, сеньор, но ако вие си мълчите, и ние ще си мълчим.

Чико погледна Сара. Тя му каза нещо на испански и кубинецът кимна.

Той ни пожела buenas noches, отиде при един стар „Харли“, запали го и потегли към изхода. Сякаш по даден знак Флавио изникна от сенките, отвори едното крило на портала и Чико излетя от своя безименен сервиз. Ако изобщо беше негов. Флавио затвори вратата и пусна резето.

Обърнах се към Сара. Откакто бяхме дошли, тя почти не отваряше уста. Бързах да напуснем Хавана, обаче първо ни трябваше информация за нашия човек в Камагуей и предполагах, че ще я получим от Флавио, но той дойде при нас и ни съобщи:

— Изчакайте тук, ще се срещнат с вас.

Нямаше смисъл да питам кой.

— Кога?

— Скоро. И ви желая успех.

Май си тръгваше. Имаше вид на човек, който ужасно се нуждае от нещо за пиене.

— Благодаря за съдействието — каза му Сара.

— Марсело съжалява, че не можеше да дойде лично, но го следят.

— Може би следващия път.

— Праща ви поздрави.

— Предайте и на него.

Флавио ни пожела „приятна вечер“, обърна се и тръгна към вратата.

Пак почвах да се чувствам като външен човек — все едно някоя жена те е поканила на гости при семейството си и всички разговарят за хора, които не познаваш, вместо за лудия чичо на тавана.

— Кой е той? — попитах Сара. — И какво правеше тук?

— Следеше всичко с Чико да мине както трябва. Отскоро е в нашата организация. Полицията не го познава.

— Имаше вид на човек, който ще се пречупи още щом го арестуват.

Тя не отговори.

Погледнах си часовника. Бяхме дошли преди четирийсетина минути. В армията ме бяха учили да напускам мястото на срещата веднага след като съм осъществил контакт с местните. Само че сега чакахме някого. Може би местната полиция.

Междувременно огледах помещението за странични или задни врати, после отидох при портала, отворих го и след като се уверих, че нашият наливащ се с бира часови още е там — от касетофона се носеше приятно солово изпълнение на китара, — отново го затворих и залостих.

Не че резето или старецът щяха да ни спасят от полицията, обаче щяха да ни дадат няколко секунди да реагираме. Върнах се при Сара, която разглеждаше новата ни кола.

— Какво става тук? — попитах я.

— Чакаме някого.

— Кого?

— Не знам.

— А кой е казал на Чико, че ни трябва комби и че съм имал чувство за хумор?

— Едуардо.

Само че не ми отговори Сара. А самият Едуардо.