Нелсън Демил
Кубинската афера (39)

39.

По пътя от гробището към „Парке Сентрал“ Тад ни напомни, че следобедът ни е свободен — за пълноценни индивидуални културни преживявания — до лекцията на професор Нейлбъф в пет часа. В шест и половина — вечеря в „Мама Инес“.

— Главният готвач Еразмо е готвил за Фидел Кастро и Уго Чавес — осведоми ни той. — И също за Джейн Фонда, Джак Никълсън и Джими Картър.

Всичките тези бяха получили пенсионерско намаление.

Е, дългоочакваната ни среща с нашия човек в Хавана се оказа по-безинтересна от срещата на Сара с Марсело на Малекон. Мъжът просто пъхна в ръката й рекламна листовка на нощен клуб на име „Кабаре Лас Вегас“. Иначе хвърляш такива неща в първото срещнато кошче, обаче той беше казал вълшебните думи, затова на път за рейса Сара я проучи и после ми я подаде.

Имаше написан с молив адрес: Кале 37, №570, Ведадо. И час: 22:00.

Тя ми обясни, че там сме щели да се срещнем с нашия човек в Хавана, който щял да ни предаде инструкции за срещата ни с нашия човек в Камагуей и да ни осигури транспорт.

Или да ни продаде грънци.

— На Ла Милагроса ли трябва да благодарим за това навременно чудо? — попитах.

— Вече й благодарих.

— Чудесно.

Запомнихме адреса наизуст, след което Сара направи листовката на конфети и ги изхвърли в една канализационна шахта. Докато се качвахме в рейса, Антонио ни каза:

— Ще се срещнем в дъното на фоайето.

Списъкът ми с покани за танци почваше да се попълва.

Автобусът спря пред хотел „Парке Сентрал“ и Алисън ни предупреди:

— Облеклото за „Мама Инес“ е неофициално.

Което беше добре, понеже известно време щяхме да живеем и спим с едни и същи дрехи.

Със Сара слязохме от рейса и се насочихме към дъното на фоайето, където ни чакаше Антонио. Тад ни забеляза и се поколеба, преди да се качи в асансьора. Бях сигурен, че това е последната му екскурзия в Куба. Както и моята.

Антонио погледна Сара.

— Благодаря за плика. — Потупа страничния джоб на тесния си черен панталон. — И имам добра новина за вас. Снощи се обадих на когото трябва и утре сутрин в седем ще ви очакват на круизния терминал „Сиера Маестра“. — Огледа се предпазливо и продължи заговорнически: — Мъж на име Рамон ще ви посрещне на входа, ще ви преведе през паспортната проверка и ще ви качи на британския круизен кораб „Бреймар“, който в девет отплава за Бриджтаун на Барбадос. — Впери очи в нас. — Искате да заминете с него, нали? — И насочи вниманието си към Сара.

Тя кимна.

— Да.

— Добре. На борда ще ви дадат билетите и ще платите с кредитна карта. — Усмихна се. — Аз съм вашият туристически агент. И вашият ангел пазител, който ще даде на Рамон хиляда долара, за да плати на хората, които ще ви преведат през охраната.

Имаше само един възможен отговор на цялото това будалкане.

— Muchas gracias.

— De nada. — Той продължи: — Пътуването до Бриджтаун е двудневно и когато стигнете там — пак се усмихна, — можете да продължите карибската си ваканция на Барбадос.

Нищо не можеше да се сравнява с моята кубинска ваканция.

— Утре сутрин оставете съобщение на Тад и Алисън, че не се чувствате добре и ще си останете в стаите — посъветва ни той.

— Знаем.

— Освен това не бива да ви виждат да напускате хотела с багажа си, затова го оставете в стаите си, все едно излизате на утринна разходка.

— Добра идея.

— Ще си купите каквото ви е нужно на кораба.

Всъщност щяхме да заминем за провинция Камагуей, за да търсим едни шейсет милиона долара. И на Антонио щеше да му се наложи да обяснява на приятелчетата си в полицията, че двамата американос са изчезнали през нощта. Можеше да му теглят един бой.

— Рамон знае как изглеждате. Самият той е нисък, шейсетинагодишен и ще носи зелената униформа на охранителите.

Обаче всъщност беше таен агент на Министерството на вътрешните работи и имаше нашите снимки от летището.

— Трябват ви само паспортите и изходните ви визи. Имате ли въпроси?

— Не.

Антонио ни погледна и неискрено каза:

— Съжалявам за всичко това, но сте жертва на исторически събития — шахматна партия, която се играе в Хавана и Вашингтон. Вие просто сте невинните пионки.

„А бе всъщност сме виновни за нещо, ама ти не знаеш какво е, задник такъв“.

— Довечера трябва да се видя с Рамон, затова няма да дойда на вечерята, но… — Погледна мен и каза на Сара: — Предполагам, че ще се видим по-късно за тристате хиляди песо.

Страхотна сделка. Чука се, плащат му и си тръгва, пък нас ни арестуват.

— Да, ще се видим по-късно — отвърна Сара и прибави нещо на испански.

Антонио кимна, после пак ме погледна.

— Мисля, че няма нужда да се извинявам. Вие как смятате?

— Смятам, че трябва да си вървите.

Той обаче остана.

— Това е Куба. Аз съм си в родината. И имате късмет, че ви помагам да се измъкнете. Вместо да се държите арогантно, по-добре ми благодарете.

Е, понеже нямаше да ебе Сара, а щяхме ние да го преебем, отговорих:

— Благодаря ви. — И прибавих: — Gracias.

— De nada. — Кубинецът се усмихна и погледна Сара. — Нямам търпение да се видим довечера. — После си тръгна.

Тя се обърна към мен.

— Извинявай, че те забърках в това.

— Е, нали не аз трябва да спя с Антонио!

Сара се усмихна принудено.

— Мразя го.

— Овладей омразата си. — Макар че, честно казано, ако го пипнех насаме, сигурно щях да му строша врата. — По кое време ще го забавляваш?

— Потвърдих срещата ни в полунощ.

Е, така щяхме да имаме известна преднина, докато се измъкваме от Хавана.

— Какви други пълноценни културни преживявания в Куба ти се искат сега? — попитах мило.

— Трябва да приберем раницата ми.

— Да. И да проверим Кале трийсет и седем.

Излязохме в градския пек и взехме такси „Коко“ до Ведадо, после продължихме пеша до Кале 37 — улица с безлични сгради, които приличаха на складове или автосервизи. Номер 570 се оказа порутена постройка със стар дървен гаражен портал като на плевник, зарешетени прозорци и ръждива стоманена входна врата.

— Прилича на място, където може да има кола за нас — отбеляза Сара.

Сетих се за гаража, в който беше станала Касапницата на Свети Валентин, обаче не го споделих с нея.

Нямаше вероятност да ни наблюдават или следят, затова се запътихме към „Роландо“ да приберем раницата.

За петнайсет минути стигнахме до жилищния квартал, който през деня изглеждаше различен, но също толкова пуст, и ние пак биехме на очи. Снощи обаче можеше да са ни видели вездесъщите квартални виджилантес и чиватос и полицията да ни е устроила засада зад стената. „Е, сеньор и сеньорита, тая раница с пистолета и песото ли търсите?“ Споменах това на Сара и тя ме открехна:

— Чиватос донасят за приятелите и съседите си на полицията, но никога няма да предадат улика за престъпление, ако струва повече от два долара.

Ясно. С други думи, ако забележите нещо, съобщете — освен ако то не струва пари. Фасул не се купува с патриотизъм.

Наближихме ниската стена и Сара изведнъж ускори ход, прескочи оградата и след няколко секунди отново се появи с раницата, прехвърли се на тротоара и продължи по улицата. От храстите не изскочиха полицаи.

По пътя до моста над Рио Алмендарес извадих глока от раницата и го запасах под тениската си. Сега пак носехме „горещи“ улики.

Докато минавахме по моста, ми хрумна да хвърля „горещото“ оръжие в студената река, но после се замислих за тазвечерната ни среща в оня зловещ гараж, пътуването ни в кубинското сърце на мрака и срещата ни в Кайо — и си спомних мъдрите слова от тениската на Джак: „По-добре да имаш оръжие и да не ти дотрябва, отколкото да ти дотрябва и да нямаш“.

В Мирамар имахме подозрителен вид и отново отидохме на Авенида Куинта, откъдето взехме такси. Прибрахме се в хотела към четири, потни и изтощени от жегата, обаче доволни, както се чувстваш след успешен разузнавателен дозор, протекъл без никакви инциденти.

 

 

Сара се качи в стаята си да вземе душ и да се преоблече подходящо и за ресторанта „Мама Инес“, и за пущинаците, където щеше да се прави на пешеходна туристка. Последвах примера й и се сбогувах с евтиния си багаж и мръсните си дрехи, освен с потната ми тениска с Хемингуей, която напъхах в найлонов плик и прибрах в раницата си.

Закопчах си банана с глока и резервните пълнители, закачих отвън на вратата табелата „Не безпокойте“ и слязох в конферентната зала, където йейлските възпитаници вече се събираха за лекцията на професор Нейлбъф за кубинско-американските отношения. При следващата си екскурзия в Куба Нейлбъф можеше да включи и случая с Дан Маккормик и Сара Ортега. Арестувани или екзекутирани? Или избягали с плячка от ерата на Батиста и оттогава насетне заживели щастливо? Настаних се и зачаках Сара.

Професор Нейлбъф се качи на подиума и започна:

— Това е история за Давид и Голиат, за Куба и Америка. Това е история за една връзка на любов и омраза, продължаваща от векове, история на отчаяние и надежда.

Забелязах, че Ричард Невил си води записки, и не се съмнявах, че красноречивото слово на професора ще бъде използвано в следващия роман на писателя. Плагиатството е най-искреният вид ласкателство.

Сара се появи на вратата с раницата си. Носеше черни дънки, тъмнозелена тениска и туристически обувки. И дамската си чанта, сигурно натъпкана с песо. Аз бях облечен аналогично, но със сини дънки, сива тениска и обувки. Раниците ни не направиха впечатление на никого, понеже някои от групата не се разделяха със своите денонощно.

Тя седна до мен и ми прошепна:

— Чувствам се така, все едно ще бягаме, за да се оженим тайно.

— Взе ли си банските?

И продължихме да слушаме научното обяснение на професор Нейлбъф за нещо, което бях проумял още преди да пристигна — Куба и Америка толкова отдавна се преебаваха взаимно, че вече сигурно и на двете страни им харесваше.

Професорът свърши лекцията си с думите:

— Ако и двете страни проявят добра воля и ако нито една от тях не предизвика или използва дипломатически скандал, бъдещето изглежда обещаващо.

Да го светна ли, че дипломатическият скандал седи пред него?

 

 

— Тъй като повече няма да се връщаме тук, сега трябва да оставим съобщение на Тад и Алисън, за да го получат утре сутрин — каза ми Сара, докато слизахме по широкото стълбище към фоайето.

— Няма да им оставим съобщение. Нека си мислят, че полицията може да ни е арестувала.

— Добре… но…

— Което може и да е вярно.

Тя не отговори.

Докато йейлските възпитаници се изнасяха от хотела, за да се натоварят на рейса, аз се отбих на рецепцията, извадих найлоновата торба от раницата си и я дадох на рецепциониста.

— Това е за сеньор Невил. Моля, пратете го довечера в стаята му. — Дадох му една петарка.

— Si, senor. — Кубинецът си записа и ме попита: — Вашето име?

— Той ще се сети от кого е.

Със Сара излязохме от хотела.

— Какво имаше вътре?

— Тениската ми с Хемингуей.

— Не е време за шеги.

— Полезно е за главата ми.

— Крайно време е да пораснеш.

— Жалко, че нямам експлодираща пура — щях да я оставя на Антонио. — Това ми напомни да я попитам: — Остави ли му бележка в стаята си?

— Оставих „Не безпокойте“ на вратата.

Представих си как Антонио пристига в полунощ, захилен и надървен. Сори, амиго. Върви на майната си.

Качихме се в рейса и видях, че зад волана е Лопе — очите и ушите на Антонио в негово отсъствие. Е, това можеше да е проблем, когато със Сара изчезнехме след вечеря. Обаче си имах нов съотборник, Тад, който щеше да ни прикрие. Или поне да ни осигури преднина.

Тад ни провери поименно и автобусът потегли.

След десет минути стигнахме в Стария град и спряхме пред ресторанта. „Мама Инес“ се намираше в колониална сграда на няколко преки от круизния терминал „Сиера Маестра“, където със Сара ни очакваха утре сутрин в седем. Само че ние имахме други планове — ако на Кале 37 всичко минеше добре.

В претъпканото заведение цареше сумрак и йейлската група се настани на няколко маси. Ние със Сара се паднахме с две млади двойки, които би трябвало да носят тениски с надпис „Невежи“. Поведохме общ разговор и с изненада установих, че тези завършили висше образование американци не са съвсем наясно, че Куба е полицейска държава. Та това го знаеха даже кубинските селяни! Джак, за чието образование изобщо не си струваше да говорим — освен получените житейски уроци, — също разбираше повече от четиримата двайсет и няколко годишни висшисти. Може пък да бяха специализирали „Социални изследвания на пола“. Изкушавах се да им кажа, че със Сара ще ни арестуват заради нашия екскурзовод, обаче щяха да си помислят, че се майтапя.

Смених темата и заговорих за спорт. Докато чакахме напитките си, Сара отбеляза, че след вечеря двамата с нея ще се разходим по Малекон и ще изпием бутилка вино на плажа — което обясняваше присъствието на раниците ни, ако някой се чудеше.

Предполагам, че щяха да ни помолят да ги вземем с нас, ако знаеха какво е Малекон.

Така или иначе, освен групата от Йейл, клиентелата на „Мама Инес“ се състоеше главно от европейци, както и от богати латиноамериканци. Единственият кубинец, който можеше да си позволи да посещава такова място, трябваше да е Фидел Кастро. Нещо по-важно, не забелязах никой да проявява какъвто и да е интерес към нас.

Вечерята си я биваше и нашите четирима сътрапезници като че ли поумняха от рома. Единият от тях даже заяви, че Куба била комунистическа държава. Като Русия.

Сара си погледна часовника и ми прошепна в ухото:

— Да вървим.

— Рано е за срещата в десет. — И прибавих: — Разговорът ми е интересен.

— Искам за последно да се разходя в Стария град.

— Добре.

Изправихме се, пожелахме на всички приятна вечер и си взехме раниците. Отидох при масата на Тад, където също седяха професор Нейлбъф, семейство Невил и Алисън. Наистина щяха да ми липсват. Поздравих професора за информативната лекция — която моите сътрапезници явно не бяха разбрали — и информирах Тад и Алисън:

— Със Сара ще се поразходим по Малекон, така че няма да дойдем с рейса.

Тад ме погледна тревожно.

— Внимавайте.

— Хавана е безопасен град — напомних му аз.

Той нямаше какво да ми отговори, но Алисън, която Тад явно беше осведомил, ни предупреди:

— Не стойте до много късно навън.

— Ще пием редовно вода — успокоих я аз и се обърнах към семейство Невил. — Довечера опитайте едно заведение във Ведадо, казва се „Роландо“. Много е автентично. Всички напитки са по четирийсет цента и няма и помен от Хемингуей.

Синди Невил ми се усмихна мило. Ричард изсумтя.

— Какво е предвидено за утре? — попитах Тад.

— Имаш програмата. Посещение на Музея за изобразително изкуство, а следобед на едно тютюнево стопанство.

Значи се измъквахме тъкмо навреме.

— Ще се видим утре сутрин. — Искрено се надявах Тад и Алисън да се свалят. Животът е кратък.

Излязохме от „Мама Инес“ и се разделихме с новите си другарчета, които, без да подозират, ни бяха дали поводи да се посмеем и бяха подсигурили легендата ни, че даже и известна безопасност в стадото.

Е, бях изслушал последната си лекция в Хавана, бях се срещнал за последен път с Антонио и бях изял последната си вечеря. Сега се отправяхме към Камагуей и Кайо, а после и към вкъщи. Където щяхме да стигнем по-богати и по-мъдри, надявах се.

Погледнахме паркирания наблизо рейс и тръгнахме в обратната посока, към Забранената зона.