Нелсън Демил
Кубинската афера (3)

3.

Занесохме бирите си на една маса в дъното и седнахме.

Нямам представа колко тъмни сделки са сключвани на това място през последните сто двайсет и пет години, но ако „Зеленият папагал“ можеше да говори, щеше да каже: „Покажи ми парите“.

— Два милиона — повторих аз.

— Точно така.

— За риболовен турнир.

— Не. Той ще е за трийсет хиляди. Платими авансово със сертифициран чек. Двата милиона са в брой, платими след свършването на една работа в Куба.

— Май ще е доста тежка работа. С кого ще я вършим?

Карлос извади от джоба си визитка и я плъзна по масата.

Погледнах я. „Карлос Масия, адвокат“. Имаше скъп адрес в Саут Бийч, обаче липсваше име на адвокатска кантора.

— Известен съм в Маями — осведоми ме той.

— С какво?

— С връзките си с кубински антиправителствени организации.

Оставих визитката на масата и вперих очи в Карлос Масия. Колкото и странно да звучи, радвах се, че си имам работа с юрист. Някои от тези антиправителствени кубинци са каубои, понякога вятърничави и често опасни за себе си и другите.

— Кой ме препоръча?

— Амигос.

— Обяснете ми какво ви трябва, господин адвокат.

Той огледа оживеното заведение.

— Стените имат уши.

— Всъщност гъмжат от термити. И на никого не му дреме за какво говорите. Вижте, господин Масия, вие ми предлагате два милиона долара и сте наясно, че ще ми дойдат добре, обаче…

— Можете да си изплатите заема за „Мейн“.

— Обаче няма да извърша нищо незаконно за тези пари.

— Няма и да ви карам. Аз съм адвокат.

— А вашите амигос? И те ли са адвокати?

— Не. Но ви уверявам, че ще нарушите единствено кубинските закони. Това смущава ли ви?

— Само ако ме хванат.

— Тъкмо това е въпросът. Ако не ви хванат, ще сте с два милиона по-богат и няма да сте нарушили американските закони. — Той се усмихна. — Освен ако пропуснете да си платите данъците за тези пари.

Като стана дума за смърт, данъци и хващане, го попитах:

— Опасно ли е?

— Това ще решите сам, когато чуете каква е работата.

— Опасно ли е, Карлос?

— В Куба е опасно.

— И очаквате да си рискувам живота за някакви си мизерни облагаеми два милиона долара?!

Той хвърли поглед към голите ми ръце. Белезите от шрапнели и изгаряния не хващат тен.

— В Афганистан сте рискували живота си за много по-малко.

— Това беше държавна работа. С безплатно медицинско обслужване.

— Наградили са ви със Сребърна звезда и две Пурпурни сърца. Значи не ви е страх от опасности.

Не отговорих.

— Тъкмо затова се обръщаме към вас.

Пак не отговорих.

— И имате хубава яхта. — Карлос се усмихна. — И ми харесва името й. „Мейн“. Дълбоко символично. Епизод от общата ни история.

— Кръстих я на родния си щат. Не на военния кораб.

— Да, вие сте от Портланд. И нямате семейни ангажименти тук. И сте отговорен единствено пред себе си. Освен това знам, че като на бивш офицер, може да ви се има доверие.

— Понякога пия повечко.

— Стига да не ставате приказлив. А и нямате връзки с кубинските антиправителствени организации. И предполагам, че не изпитвате добри чувства към комунистическия режим. Нали така?

— Между нас казано, Карлос, не ми пука нито за едните, нито за другите.

— Е, това си е ваше мнение. Но ако трябваше да се обзаложа — а аз действително залагам пари, — бих казал, че ще се радвате, ако ония комунистически копелета се разкарат. — Той пак се усмихна. — Ще можете да правите круизи до Хавана.

— Ще мога и когато отношенията ни се подобрят.

— Не разчитайте на това. Междувременно аз слагам два милиона долара на масата.

Погледнах надолу. Нямаше нищо друго, освен визитката и пепелника. В това заведение още се пушеше.

— Трийсетте хиляди за турнира ми звучат добре.

— Изобщо не ми дреме за турнира, капитане. Това е само прикритие, както разбирате. Всъщност вие няма да плавате за Куба с „Мейн“. На борда ще е вашият помощник Джак Колби. Ще осигурим втори член на екипажа, както и трима страстни риболовци. Вие и един от клиентите ми ще отлетите за Хавана с напълно законен чартър. След като си свършите работата, ще се качите на яхтата си и ще се върнете тук с нея.

— С какъв товар?

Карлос се наведе към мен.

— Шейсет милиона щатски долара. Два от които ще задържите за себе си.

— Пет.

Той ме погледна.

— Ще трябва да се спазарите за това с клиентите ми.

— Добре. А как ще бъде компенсиран моят помощник-капитан?

— Вие ще си прецените. — И добави: — На господин Колби няма да му се наложи да рискува живота си и съответно няма нужда да знае повечето подробности.

— Още кой ще рискува живота си?

— Още неколцина.

— А вие?

— Не. Аз съм персона нон грата в Куба.

— Ясно. — Е, в болницата си бях обещал в бъдеще да внимавам повече. Обаче…

Карлос си погледна ролекса.

— Мисля, че ви дадох достатъчно информация, за да прецените дали искате да научите повече от клиентите ми, които са на разположение в момента.

Замислих се за това. За инструктажа за операцията. Бях участвал доброволно в опасни мисии, защото се отнасяше за родината ми. Сега се отнасяше за пари. Много. И можеше да не е чак толкова опасно, колкото смяташе той. За Карлос, адвоката от Маями, опасно щеше да е и шофирането по обратния път след залез-слънце. Моето мерило за опасност обаче беше толкова високо, че дори днес, четири години след Афганистан, вярвах, че съм в състояние да се справя почти с всичко. Ама пък може би тъкмо така се бях озовал в болницата.

— Можете да разговаряте с моята клиентка, с която ще летите до Хавана. Тя ще е съвсем откровена с вас.

„Жена?“

— Освен това, честно казано, преговаряме и с други за тази работа.

— Изберете най-ниската цена. — Изправих се. — И платете сметката, ако обичате.

Карлос също стана.

— Двамата ми клиенти могат да се качат на борда на „Мейн“ след петнайсет минути. По-добре чуйте какво ще ви кажат.

— Чух достатъчно.

Той изглеждаше крайно разочарован.

— Добре. Ще съобщя на клиентите си. Или пък… Хрумна ми нещо. Съобщете им го сам. Може ли да наемем яхтата ви за залезен круиз? Колко взимате за това?

Беше ловък. Поне така си мислеше. Трябваше да му отговоря с „адиос“, но вместо това му предложих:

— Вие ми дайте оферта.

— Две хиляди.

— Колко души?

— Трима, като броите и мен.

— Чакайте ме след половин час при яхтата. Какво пиете?

— „Куба Либре“ — усмихна се той.

— До скоро. Дайте щедър бакшиш на барманката.

Прекосих шумното помещение, махнах на Амбър и излязох на Уайтхед Стрийт. Наблизо беше знакът за нулевия километър на шосе 1, буквалният край на пътя, който започваше в Мейн. Бях размишлявал сериозно на тази тема, обикновено под въздействието на някоя и друга бира. И сега ми хрумна още нещо: сто и шейсет километровото пътуване до Хавана започва с една-единствена погрешна стъпка.