Нелсън Демил
Кубинската афера (26)

26.

В подножието на старата крепост се намираше Плаза де Армас, заобиколена от царски палми, и групата ни се скри на сянка, докато Антонио ни изнасяше урок по история. Не ми се щеше пак да повдигам въпроса за екскурзовода, обаче попитах Сара:

— Откъде Антонио знаеше, че и преди си идвала тук?

— Не съм сигурна… споменах на Алисън — сигурно тя му е казала.

Или пък Антонио разполагаше с информация от полицията, където имаха копия от визовите ни формуляри, а те пък бяха пълни с данни.

Сара хвърли поглед към кубинеца, който в момента пишеше есемес.

— Защо е разпитвал за нас?

— Не знаем със сигурност.

— И защо ти е цитирал онзи откъс от Хемингуей? „Кубинците се мамят един друг. Продават се един друг“.

— Не знам.

— Ще се радвам, когато се махнем от Хавана.

От тигана, та право в огъня. От трън, та на глог, искам да кажа.

Антонио ни поведе по пешеходна улица на име Кале Обиспо — Улицата на епископа, — на която имаше стари и нови лъскави магазини, художествени галерии и кафенета. Бавно проникващ капитализъм.

Сара спря и оставихме йейлчаните да ни отминат. Тя впери очи през улицата в голяма сграда в неокласически стил с бял портал, кой знае защо украсен с четирилистни детелини. Постройката изглеждаше изоставена, макар че на мръсните прозорци имаше официални наглед табели и революционни плакати. Разбрах, че това е банката на дядо й.

— Представям си го как сутрин е идвал на работа с тъмен костюм с вратовръзка — И прибави: — По онова време жителите на Хавана са се обличали добре. Е, поне господата и дамите. Въпреки жегата, въпреки че не е имало климатици. Било е важно да изглеждат добре.

Почувствах се малко нелепо в тениската ми с Хемингуей.

— Ако Батиста не е бил такъв корумпиран главорез, държан на власт от американската мафия, американските корпорации и американското правителство… комунистите никога нямаше да победят.

— И ти щеше да се родиш тук в разкош, и никога нямаше да се срещнем.

Тя се усмихна малко принудено.

— Щяхме. Писано ни е.

— Страхотна мисъл.

Сара продължаваше да се взира в някогашната американска банка, днес държавна служба, в която хората получаваха купоните си за храна.

— В резултат от преговорите може да върнат сградата на американската банка — каза тя.

— Възможно е. Обаче ние няма да върнем парите в трезора.

— Няма. Но ще ги върнем на законните им собственици.

— Нали затова сме тука.

Както беше обещал Антонио, се отбихме в хотел „Амбос Мундос“, пастелнорозова постройка с фасада, реставрирана в цялата й дореволюционна прелест.

Екскурзоводът ни информира:

— Тук можете да идете до тоалетната или да посетите бара, където по цели нощи е пиел Хемингуей, и да си поръчате дайкири или мохито, ако не ви е много рано. За две ККВ можете да видите стаята, в която е написал „Смърт следобед“. Петнайсет минути.

Йейлските питомци се помъкнаха в хотела, включително Ричард Невил, който все едно отиваше на зъболекар. Мислех си за една студена бира, последвана от употреба на писоара, който е използвал Ърнест Хемингуей, но Сара каза:

— Ще ти покажа къщата на дядо и баба. Наблизо е.

— Добре.

Продължихме по Кале Обиспо, после свихме по една калдъръмена уличка със стари барокови къщи. По пътя видях, че някои от величествените сгради са реставрирани, и Сара ме осведоми, че чужди компании, които разработвали съвместни проекти с кубинските власти, ги превърнали в луксозни кооперации за служителите си. Хрумна ми, че проблемите с обезщетяването на законните собственици може да се проточат половин век — още един аргумент да откраднеш онова, което са ти откраднали.

Направи ми впечатление, че други къщи като че ли са в някакво междинно състояние — обречени, но обитаеми. Сара посочи едно от тези барокови имения оттатък улицата и каза:

— Това е домът на дядо и баба — там са родени баща ми и чичовците ми.

Погледнах четириетажната сграда с избеляла синя мазилка, повечето от която опадала — отдолу се виждаше каменната зидария. Стъклата на някои прозорци липсваха, както и повечето жалузи. От двете страни на внушителния вход се издигаше по една колона от червен гранит и лесно можех да си представя как е изглеждала някога тази огромна къща. Лесно можех и да разбера защо социалистическата власт я е сметнала за прекалено голяма за петчленно семейство. Плюс прислугата, естествено.

През големите прозорци се мяркаха хора и на балкона, който явно се крепеше единствено от Светия дух, седеше възрастна двойка.

— Миналия път влязох в къщата — каза Сара. — Всички тръби текат, работят само две бани. Общата кухня е в мазето и всичко е в мухъл. И гъмжи от гадини. Квартирите в Куба са безплатни и съответно получаваш за каквото си платил. Искаш ли да влезем?

— Само със защитно облекло.

— Хората бяха много мили — увери ме тя.

— Каза ли им, че си наследила нотариалния акт за къщата и си я искаш?

— Казах им, че съм архитектка и ако успея да си я върна, ще я реставрирам отгоре до долу за тях, а за себе си ще взема едно малко апартаментче.

— Повярваха ли ти, че ще ги оставиш да живеят тук?

— Споменах наем от пет долара месечно.

— И как го приеха?

— Не особено добре. — И прибави: — На хората тук им предстои да извървят дълъг път. Страх ги е от бъдещето.

— Че кой не го е страх?!

Тя продължаваше да се взира в сградата.

— Пианото на баба още е в музикалния салон. Снимах го, за да й го покажа… Не пожела да го види.

Погледнах си часовника.

— Искаш ли дайкири?

— Не.

— А да те снимам?

Сара кимна и ми подаде джиесема си.

Направих й няколко панорамни снимки пред някогашното им семейно имение, после отблизо на фона на портала с колоните, като постоянно се вслушвах за признаци за скорошно срутване.

После поехме обратно към „Амбос Мундос“. Разбирах емоционалната връзка и чувството за загуба, които изпитваше Сара Ортега, обаче човек всъщност не може да се завърне у дома. Освен ако просто не е там, за да си вземе онова, което някога е оставил.