Нелсън Демил
Кубинската афера (14)

14.

По шосето от летището почти нямаше трафик. Нямаше и признаци за търговска дейност — нито магазини, нито бензиностанции, даже нямаше „Макдоналдс“. Продаваше се единствено Революцията, рекламирана на билбордове, повечето от които с познатия напомнящ на Христос лик на Ернесто Че Гевара и вероятно негови думи във възхвала на Ла Револусион. Графити видях само върху стената на една срутена къща: „Cuba si — Yanqui no“^[1].

Ако превърнатият в мъченик Че беше лицето на революцията, Фидел бе човекът зад кулисите. В информационните брошури от Йейл пишеше, че Фидел Кастро скромно избягвал да насърчава култ към своята личност, затова нямало да видим негови статуи и портрети, нито на брат му Раул. Нямало даже пощенски картички и сувенири с техни изображения. Според мене режимът се лишаваше от възможността да спечели някой и друг долар от тениски с братя Кастро.

Стигнахме до предградията на Хавана за около половин час.

Първите впечатления обагрят бъдещите възприятия и моето първо впечатление от Куба можеше да се определи с една дума: разруха. Повечето сгради в Хавана, също като ония по пътя от летището, бяха порутени — или направо срутени. Но пък по улиците нямаше боклуци, може би защото никой нямаше нищо за изхвърляне.

Нямаше и много частни коли, а онези, които видях, бяха главно съветски таратайки, бълващи изгорели газове. Обаче забелязах и първия си стар американски автомобил, яркожълт шевролет кабрио, модел 56-а или 57-ма. Йейлчаните го фотографираха от рейса.

Като че ли имаше много хора, които само се мотаеха, без да вършат нищо, включително работни групи, явно в почивка от онова, което правеха за двайсет долара месечно. Не видях някой да е дрипав, но много жени носеха еднакви тъмни панталони и блузки от ликра. Дори в Куба да гладуваха, както твърдеше Едуардо, това не се забелязваше в Хавана, където много дами изглеждаха охранени. Мъжете обаче бяха по-слаби и най-често носеха тъмни панталони, сандали и тениски, повечето с американски емблеми. Не се мяркаха деца, но те сигурно бяха на училище — или още не бяха родени, понеже Куба е на едно от последните места по раждаемост в Западното полукълбо, което никога не вещае добро за бъдещето на една страна.

Рейсът продължи нататък и Алисън обяви, че първата ни планирана спирка е Плаза де ла Револусион, където всички се изсипахме от климатизирания автобус в октомврийски знойната Хавана.

Площадът беше огромен и Тад ни осведоми, че на службата на Йоан Павел II през 1998-ма на него се събрали един милион души — десет процента от населението на Куба. Папата трябваше да е раздал адски много хляб и вино. Нещо повече, за една официално атеистична страна, прекалено много хора бяха дошли да чуят Божието слово.

Плаза де ла Револусион беше заобиколена от грозновати сгради, на фасадата на една от които имаше гигантски метален силует на брадатия Че Гевара с надпис „Hasta la Victoria Siempre“ — отначало реших, че това са прощалните думи на Че към жена му Вики, обаче Тад ме светна, че означавало „Винаги към победа“. Трябваше бързо да усъвършенствам испанския. „Corona, por favor.“

Така или иначе, около бетонния площад бяха спрели десетина туристически рейса и наоколо се мотаеха екскурзианти, правещи с джиесемите си снимки, които не можеха да пратят на никого, докато не напуснат безинтернетна Куба.

Всички се бяхме надявали на площада да има обществена тоалетна и да продават разхладителни напитки, ама разхладителните напитки и тоалетните явно не бяха включени в новия петилетен икономически план.

Неколцина от групата ни се вмъкнаха да ползват тоалетните в чуждите рейсове, а други се върнаха на хладно в нашия автобус. Първите ни няколко часа в Куба бяха предизвикателство за по-мекушавите, които сигурно нямаше да се запишат за йейлска учебна екскурзия в Афганистан.

Пред една от грозните сгради бяха спрели военни коли и наоколо имаше десетки въоръжени войници. Тад каза, че това бил комунистическият Партиен дом. Йейлските възпитаници го снимаха.

Освен това на площада бяха паркирани множество стари американски автомобили и шофьорите на тези красиви таксита примамваха туристите да се фотографират до колите им, на антените на много от които се вееха американски флагчета. Интересно.

Всички таксита бяха отпреди 1959-а, естествено, годината, в която времето тук беше спряло, и всички изглеждаха като нови, далеч по-грижовно реновирани и поддържани от околните сгради. Когато идния месец забогатеех, май щях да си купя стар кадилак.

Междувременно реших, че от тези коли ще стане хубава снимка за Дейв Кац, затова се спрях на един бледосин „Буик“ кабрио, чийто шофьор ме информира, че бил модел 1956-а. Дадох му айфона си да ме увековечи до него. Сара стоеше наблизо и аз я помолих да позира заедно с мене, обаче тя отказа. Собственикът на буика, който говореше добре английски, не прие отказа й — нали щеше да изпусне два долара! — хвана я за ръка и я доведе при колата. Предприемчивият и романтичен джентълмен ни подкани да застанем по-близо един до друг и аз я прегърнах с потната си ръка.

— Чудесно! Усмихнете се!

Той ни снима два пъти и аз се обърнах към Сара.

— Ще ти ги пратя с есемес. Ще ми дадеш ли номера си?

— Може би по-късно. — Докато тя се отдалечаваше, видях, че неколцина от групата ни са забелязали моя интерес към красивата дама, на която бях помогнал на летището. Дадох на шофьора пет долара, въпреки че тази трансакция беше незаконна и за двама ни.

Като стана дума за това, Алисън съобщи, че трябвало да идем до банката да получим ККВ, понеже парите им понякога свършвали. Всички се натоварихме на рейса и Тад ни предупреди, че се случвало касиерите да пробутват фалшиви банкноти от по петдесет и сто ККВ, които купували на половин цена, а истинските запазвали за себе си.

— Проверявайте водните знаци — посъветва ни Тад.

Дядото на Сара сто на сто се обръщаше в гроба си.

Потеглихме и се насочихме на север по широк булевард със затревена разделителна ивица, фланкиран от сгради в стил ар деко, повечето от които се нуждаеха от реновиране. Всъщност целият град имаше нужда от американски предприемачи от кубински произход.

Рейсът зави по една пряка и спря пред малка и мизерна наглед постройка, която приличаше на социална служба, а всъщност се оказа държавна банка. Влязохме в занемареното здание и се наредихме на опашка да обменим щатските си долари за кубинска конвертируема валута.

Карлос ме беше посъветвал да не обменям повече от петстотин долара наведнъж, за да не привличам внимание. Според него половината от жителите на Хавана били доброволни доносници, наричани „лос виджилантес“ или „лос чиватос“ — „сочещите с пръст“ — членове на революционни комитети за бдителност, които донасяли за съседите си и за подозрително поведение на чужденци. Добре де, определено не бяхме в Швейцария, ама имах чувството, че подобно на Едуардо, Карлос преувеличава упадъка на кубинското общество. Някъде отвъд параноята и омразата към режима съществуваше реалност, която не можеше лесно да бъде разбрана.

Подадох пет зелени стотачки и паспорта си на намръщения касиер и зачаках да получа петстотин ККВ по официалния обменен курс едно към едно, обаче се оказа, че за щатски долари имало десет процента преебаваща янките такса, и освен това ми фотокопираха паспорта.

След като всички отново се качихме на автобуса, вдигайки новите си банкноти ККВ към светлината, за да проверим водните знаци, Тад направи поименна проверка и потеглихме. Алисън съобщи, че следващата ни спирка била хотел „Насионал“, където сме щели да обядваме, а после хотел „Парке Сентрал“, където — дано! — стаите ни щели да са готови.

Докато пътувахме на север към Флоридския пролив, се загледах през прозореца. „Хавана — мухлясало великолепие“, пишеше в пътеводителя.

Когато посещаваш място, което си мислиш, че познаваш, защото са го давали по новините или защото за него е приказвано и писано страшно много, всъщност установяваш, че не знаеш абсолютно нищо. Както съветваха моите туристически брошури, „Забравете предразсъдъците си и открийте Куба сами“.

Добре, ама в крайна сметка за мене нямаше значение истината за това място и нямах желание да си тръгна оттук по-добре информиран. Имах желание да си тръгна по-богат. И жив.