Шанън Кърк
Метод 15/33 (9)

Глава 9
Ден 30 в плен

Както очаквах, в 7:30 часа сутринта ме посрещна аромат на печащ се хляб в четвъртия поред ден за посещение на Кухненските хора. Заедно с него дойде и потракването на тресящия се под — въртящия се вентилатор на тавана — и бръмченето и разбиването на работещия миксер. Представях си как ябълковозеленият уред бърка смес за шоколадови кексчета. Стаята се напълни с облак от шоколадово ухание, който се понесе високо към гредите, за да отстъпи място на мириса на разтопено сирене и маслено тесто. Носът ми потрепна, устата ми се напълни със слюнка, а коремът ми закъркори. О, само да ми беше разрешено да оближа купата и да отхапя малка хапка от сладкиша веднага след като е изваден от фурната. Свих се на кълбо в затворническото си легло, тъй като не исках да издавам нито звук. Похитителят ми се прокашляше в коридора с гръб, опрян във вратата, която вибрираше при всяко негово хриптене. По-рано, като ме запрати върху леглото заедно с кофата, пак ми показа пистолета.

— Стой мирно, мамка ти, нито един шибан звук, или бебето ще получи куршума още днес — беше ми заявил.

Дулото на пистолета беше опряно в пъпа ми, най-вероятно на мястото, където се намираше главата на бебето ми. Не се съмнявах, че този мръсник преспокойно можеше да дръпне спусъка; след като си тръгна, по гърба ми още пробягваха ледени тръпки. Дори не трепнах, но вътрешно загивах при мисълта, че детето ми можеше да бъде пронизано от куршум. Беше като потресаваща халюцинация, която не си отиваше също като упорито и непрестанно жужене на комар.

Сега, седемнайсет години по-късно, над бюрото ми виси цитат, който написах сама за себе си: „Каквото и да очакваш, бъди готова за него“. С тези думи имам предвид, че ако чакаш нещо, недей просто да чакаш, а предприеми действия да го сглобиш както трябва. Един камък, един пласт хоросан, втори камък, крачка по крачка към пирамидата, която се стремиш да изградиш. Емоция по емоция. Тухла по тухла. Цитатът е постоянно напомняне към самата мен да живея така, все едно каквото и да чакам, задължително ще се случи, без значение от съмнения, физични закони или най-лошото от всичко — времето.

Времето, течащото време също като неумолима вода върху остра скала притъпява решимостта. Когато секундите излитат подигравателно, човек трябва да се погрижи да няма нерешен въпрос, непроверен три пъти план, пренебрегната сянка, и всякакво действие е добро, стига да води към поставената цел.

Много от следобедите ми бяха прекарани в състояние, подобно на кома, насред едва-едва точещото се време. Не можех да измисля повече задачи и това ме довеждаше до кататония — седях вторачена в грубо измазаната стена на затворническата ми килия, наподобяваща плевня с откритите си греди. Те се превръщаха в три клона, а таванът — в осеяно от бели облаци небе. После скърцането на пода и движенията му отвъд вратата ми действаха като тръбен зов и пробудена, аз отново ровех в ума си за нови задачи. След като не успявах да открия нищо, насочвах се към единствената рутина, която ми носеше умиротворение: тренировките. Каквото и да беше онова, което очаквах, то изискваше упражнения, и после нови упражнения, още десет пъти по толкова и за финал — нови хиляда.

Обичам олимпийците. Особено соло олимпийците, които не се борят за отбора, а лично за себе си. Плувците, звездите по пистите. Направо поглъщам историите иззад кулисите, описващи подробно изтощителните им тренировки, които започват в четири сутринта и продължават чак до полунощ. Също като изскачащ от кутия клоун на пружина, тези атлети изскачат и се прибират, изскачат и се прибират, горе, долу, горе, долу, горе, долу, никога не повдигат стъпалата си, здраво стъпили са в кутията. След дълго очакване удря звънецът, гръмва сигнален пистолет и ето че потеглят — мускулите изтласкват вода, преодоляват препятствия, едно изплискване и вече ги няма, едно примигване и вече са отминали. Изстрелват се като скатове покрай мудните състезатели. Движат се със скоростта на светлината. Когато се случи вероятният шампион да победи, буквално крещя в знак на одобрение. Трудили са се за това. Заслужават го. Каймакът изплува отгоре, особено саморазбилият се каймак. Тласкани напред, решени, посветени, готови на всичко, обсебени от състезанието — те играят играта, за да победят. Обичам ги всички до един.

На ден трийсети лежа на леглото си и чакам Кухненските хора да си тръгнат, за да мога да възобновя упражненията си и да прекратя циркулиращия дневен кошмар за куршуми, простреляли бебета.

Около единайсет протече вече познатото ми взаимно подмазване между готвачките и тъмничаря ми. В гърлото ми се надигнаха киселини и се наложи да притисна уста в покривката на леглото. Но вместо да изчезне някъде из къщата, както постъпваше обикновено, в мига щом се хлопна вратата, той пое нагоре по стълбите към стаята ми. Това не беше част от рутината. Мразех каквито и да било промени в плановете ми за деня. На тила ми изби топла пот. Гърлото ми беше изгаряно от киселини. Сърцето ми отново се върна към ритъма на колибри.

Влетя вътре, обзет от обичайната си превъзбуденост.

— Ставай — нареди.

Изправих се.

— Обуй ги.

Хвърли в краката ми чифт износени маратонки „Найк“. Бяха с два номера по-големи. Обух ги и завързах връзките. Придобивка №32, чифт маратонки. Я почакай, къде са моите обувки? Нима през цялото това време не съм ги носила? Как така не съм забелязала?

— Мърдай — нареди, с пистолет, опрян в гърба ми. Отново оформихме колоната от първата вечер — аз отпред, той отзад с пистолета помежду ни, а аз без най-бегла представа къде отиваме. Единствената разлика беше, че този път не бях със завързани очи или с нахлупена на главата книжна кесия.

О, боже, моля те, помогни ми. Къде отиваме? Черна пеперудке, ти не ме предупреди. Защо? Може и да си го сторила. Цяла сутрин гледах в стената. Защо не гледах прозореца? Къде ме води?

Слязохме през трите етажа, но той не зави наляво, което би ни отвело в кухнята. Продължихме право напред към една задна врата, а тя ни изведе на участък утъпкана земя, където тревата беше престанала да расте заради поставената там маса за пикник — явно отдавна, ако се съдеше по белезите, които й бе нанесло времето. Земята беше осеяна с фасове от цигари. Място за почивка на служители? Имах желание да се обърна и да видя как изглежда сградата, но той ме побутваше настоятелно напред и не ми беше разрешен дори бегъл поглед.

Утъпканото петно имаше обиколка от около четири и половина метра, а после следваше дълга лента неокосена трева, простираща се успоредно на сградата, от която бяхме излезли; затревената ивица беше с ширина от около метър и двайсет, преди да загуби форма напред. Изтика ме с дулото към билото на хребета. Отвъд него следваше стръмен склон, водещ към гора. Тясна пътека, широка едва трийсетина сантиметра, извеждаше надолу по склона и сред дърветата. Поехме по нея. Беше около обяд.

Къде ме води? Това ли е краят? Бременна съм в осмия месец. Ако разполагат с нужното оборудване, бебето може и да оцелее. Но дали ще рискуват раждане с цезарово сечение след всички тези усилия? Къде ни води? Потърках корема си с ожесточеността на корабокрушенец, който трие съчки, за да запали огън. Именно в този момент осъзнах нещо за себе си: когато налице беше директна заплаха за детето ми, бутонът ми за страх се включваше сам. Преди бременността никога не бях имала такъв проблем. След като си дадох сметка за тревожната неизправност, започнах да проявявам повече самосъзнание — станах по-добра в овладяването и потъпкването на нежеланата и печално безполезна емоция на страх. Все пак представляваше интерес от психологическа, медицинска и дори философска гледна точка — или поне за мен. Понякога се чудя дали емоциите на бебето ми — неговите фетални страхове — са се прехвърляли върху мен в онези моменти. Аз му дарявах живот, но дали и то не го правеше с мен?

Беше валяло по-рано сутринта и хладната пролетна влага беше полепнала по земята и по всяко листо. Пъпките на дърветата бяха застинали на етапа преди разлистването. Нямаше никакъв признак на зараждащ се живот в това време. Слънцето дремеше, изпълнено с неохота да се бори със студа във въздуха. Плътни облаци бяха надвиснали като мокро одеяло. Нямах горна дреха и взех да зъзна.

— Ти си един долен боклук. Пачавра. Виж се само. Чукала си се като разгонена кучка и си забременяла в грях. Отрепка, нямаш никаква стойност за този свят — просъска той. Все така държеше пистолета опрян в гърба ми, а лицето му бе прилепено към тила ми и устните му изпускаха горещ дъх и слюнка.

Чакай, чакай, тук не става дума за теб. Той се мъчи да оправдае гнусното си престъпление. Съсредоточи се. Моля те. Дишай.

Не бях сигурна с какво съм заслужила това заклеймяване, освен с това, че бях жена и допуснах да забременея на толкова крехка възраст. Но какво можех да сторя? Да се извиня на него, на света, на Бог? На горите и дърветата, на разбърканите молекули на правилно и нередно във въздуха? Нищо от това не би го умилостивило. Дотук бях изпълнила всяко негово нареждане. Той просто искаше да ми навреди. Наведох глава, като се приготвих да слушам още от неговата проповед, а слюнката му бавно се стичаше по кожата ми.

— Да, чу ме, ти си непотребно създание. Всички други момичета плачеха и ме умоляваха да им помогна. А ти каква си? Някаква смахната кучка? Седиш си и… нищо. Дори не го искаш това бебе, нали? Не щеш и да знаеш за него.

Грешка. Исках бебето си дори повече, отколкото исках спасението. Много повече. Неведнъж си фантазирах как пеперудата ми дава избор: дали бих предпочела да остана в къщата на ужасите и да задържа бебето, или да се махна от нея и да изгубя бебето. Незабавно у мен изникваха планове къде точно на леглото във вечната си килия ще разположа рожбата си. Дланта ми щеше да покрива коремчето му, щях да целувам румената му бузка.

— Обзалагам се, че ще проговориш, като стигнем до кариерата. Тогава няма да си толкова храбра.

Но защо ще ме води при кариерата?

— Да, бас държа, че тогава ще запищиш, кучко. Какво? Какво, а?

Дори не знаех как да отговоря. Вървях пред него по тясната виеща се пътечка и цялото ми внимание беше насочено към това да не се препъна, а той отзад ме питаше „Какво?“. Риторичен въпрос ли беше? Сарказъм? Как очакваше да отговоря? Сам на себе си ли приказваше?

Спрях с приведена глава и все още устремено напред тяло. Дясното ми стъпало беше върху камък, голям колкото юмрук, а лявото — върху коренище.

Той бавно се приближи и се прилепи до тялото ми, ръката, с която държеше пистолета, се обви около кръста ми, сякаш ми бе любовник и ме прегръщаше изотзад. Просъска налудничаво в ухото ми като отровна змия:

— Ще отговаряш като те питам, кучко. Какво според теб правим днес?

— Нямам представа, господине.

— А, добре. Нека ти подскажа. Ще изкачиш този насип, още няколко крачки ти остават. И тогава ще видиш къде хвърлям всички кучки. До гуша ми дойде да ми се надуваш, сякаш ти командваш тук. Искам да знаеш какво те чака и тогава няма да седиш така самодоволна в стаята си. Да ме гледаш, сякаш всеки миг можеш да ме убиеш. Адски тъпа си, ще знаеш.

Дъхът му вонеше отвратително.

Топлата пот, стекла се по врата ми, когато тръгнахме, вече бе станала ледена, но отново се загря от дъха му. Усетих се трескава и замаяна. Повърнах. Жлъчка оля десния ми крак и камъка под него.

Той се отдръпна назад.

— Върви — нареди и с това се изчерпи съчувствието му, задето ми прилоша. Сръчка ме с пистолета в гърба.

Изкачих насипа, за който говореше, и пътеката свърши. Озовахме се пред група огромни гранитни плочи — естествени скалисти планини. Осеяни бяха със зелен мъх и лишеи на петна като пубертетската кожа на подрастващ. Залитнах при една неравност и накланянето ми бе още по-драматично заради наедрялото ми тяло и нестабилната ми стойка с прекалено големите маратонки.

Изпързалях се назад и се блъснах в него, но се задържах, вкопчила длани в бодливите лишеи, които остъргаха кожата ми.

— Ставай. Изправи се. Мърдай — изкомандва той. Въобще не ми протегна ръка, за да ми помогне да се надигна.

Стигнахме до върха на скалния масив.

Стояхме пред пръстен, подобен на кръгла поничка; в центъра му имаше яма, пълна с черна вода. Разбити с динамит скали се спускаха вертикално към водата. Значи някога са ги минирали. Кариера. Въпросната кариера.

Кариерата беше голяма колкото осем плувни басейна.

— Казват, че на места била дълбока дванайсет метра. Искаш ли да се гмурнеш, за да провериш дали е така, кучко?

— Не, господине.

— Не, господине? Не, господине?! Само това ли ще кажеш? Шибана мръсница. Я ми ела тук. Ще те разплача аз веднъж завинаги.

Така значи, превъртял е. Вече е напълно луд. Цялото това седене край мен да ме пази, да ми поднася храна като някой роб явно му се е отразило по-тежко на психиката, отколкото на мен. Той е побъркан, болен човек. А душевноболните са непредсказуеми. Не мога да предугаждам събития в такава ситуация. Слушай го. Слушай го. Прави каквото ти казва.

Последвах го, преди да ме е сграбчил за шията, за да ме издърпа. Поехме по ръба на кариерата и по плавен склон се спуснахме в долния край при водата. Докато държеше едната си ръка протегната с пистолета, насочен към мен, той се наведе и хвана навито мокро въже.

— Постави ръце зад гърба.

Изпълних каквото ми заповяда, а той пусна пистолета на земята и като опитен моряк, привързващ лодка за стълб на кея, обви въжето около китките ми, а дългия край отнесе към дърво на ръба на кариерата и ме върза за него, сякаш бях дворното му куче.

— Сега стой там и гледай — процеди през зъби.

Протегна ръце към тъмната кариера и сякаш опипом търсеше нещо по скалната стена. Направи движение, сякаш го откача. Друго въже, висеше хлабаво. Мина покрай мен, намери голям камък и се намести зад него, като го обхвана с крака. Започна да дърпа въжето, като напрегна мускулите на ръцете, на бедрата, на челюстта си в усилие да издърпа очевидно твърде тежкия предмет, вързан на другия край. Спря по средата задъхан и заговори:

— Тази я вързах за сърф. При това скъп, от онези, с които се състезават в океана. — Гърдите му се издигаха от тежкото дишане, но той се ухили, доволен да ми съобщи тези налудничави подробности. — От долната страна на сърфа окачих циментов блок. Ей оттам го взех. — Извърна глава и посочи горния ръб на кариерата. Поспря да възстанови дишането си, преди да подхване пак безумния си монолог и отново да задърпа въжето. — Отначало сърфът се килна откъм страната, където беше главата й, и се потопи, но после се върна във водоравно положение, а циментът го задърпа надолу и все по-надолу. И все пак тя плава точно под повърхността. Много скоро ще я видиш. Само да вдигна онзи блок от дъното. Да, кучко, специално я вързах тази, ако ми се наложи да убеждавам за нещо някоя от вас, мръсниците. Не съм ли съобразителен, а?

— Да, господине.

Признавам, че част от мен, лишената ми от емоции страна, беше донякъде заинтригувана от детайлите, от извратения му план да осъществява достъп до една от жертвите си. Сякаш старателно си беше изработил подводен трофей. Честно казано, не съм сигурна за физическия аспект на съоръжението му. Докато седях и го слушах, прецених, че този негов трофей не може да е много отдавнашен. Напрежението, причинявано от сърфа, който се стреми да се издига, и от циментовия блок, дърпащ надолу, би трябвало постоянно да действа на разлагащата й се плът. Накрая самото въже, което я държеше потопена под водата, щеше да пререже мускулите, органите и скелета й и трупът й щеше да се разкъса. Парчета от нея щяха да изплават на повърхността или да потънат на дъното.

Сигурно съвсем скоро я е хвърлил, а?

— Тая пачавра я преместих в мазето, когато доведох теб. А бебето й го изрязах на върха на ей онази скала там само преди няколко дни, докато ти си седеше на задника и зяпаше стената.

Не мога и най-бегло да опиша чувствата си в онзи момент. В нормалния случай въобще не допускам особено много чувства, но когато той ми показа мястото, където е сторил това с бебе, изживях най-продължителния период на неконтролиран страх в живота си — цели пет минути. Вероятно съм била в състояние на шок, направило ме неспособна да изключвам разни бутони в мозъка си, и при ужаса, когато той извади непознато момиче от мътните черни води, съм изпаднала в пълна забрава. Помня, че се фиксирах върху едно нещо — червена птица кардинал, кацнала на най-високия клон на дъб в горния край на кариерата. Все чаках да се спусне надолу и да ме отнесе нанякъде. Убедена съм, че това бе единствената ми мисъл.

Похитителят ми възобнови своето усилие, тялото му работеше като скрипец. Повърхността на водата забълбука, излязоха мехури, сякаш вреше адски казан. Кардиналът отлетя.

След още едно бързо движение се показа гниеща глава с дълга коса. Скоро последва цялото подпухнало и разлагащо се тяло. Въжето, преметнато около гърдите, я привързваше, както той бе казал, към дъска за сърф — лилава, с черни букви. Предположих, че циментовият блок е отдолу и чака да я повлече към водния й гроб веднага щом той пусне въжето. Държеше я провесена, като че беше фокусник, а тя — асистентката му, изпъната хоризонтално над дълга метална маса. Почувствах гадене като топла вълна, която се надигна от корема ми, заля белите дробове и сърцето, после раменете, шията и погълна лицето ми.

Пред самите ми очи плаваше трупът на момиче, чийто корем беше разрязан от хълбок до хълбок. След преседяването във водата ръбът на разреза изглеждаше обгорял, но всъщност това бяха белезите на разлагаща се плът — бактериите в застоялата вода бяха прояли откритата рана.

— Срязах я и извадих бебето. То беше умряло. Лекарят беше пиян-залян и не можа да се дотътри. Тъй че аз свърших работата. И хвърлих мръсницата тук. Бебето също. То също е вързано за камък и е на дъното при другите. Тя не спираше да плаче, оля с кръв цялото ми платнище. Ще трябва ново да купувам за теб, кучко. Вече си почти готова. — Той посочи към върха на скалната стена. — Там свърших всичко, та да не оклепа къщата с кръв. Лекарят вика, че раждането трябвало да става естествено, нямало защо да режем, че да вадим бебетата. Ама ще я видим тази работа. Ако знаеш колко ми е писнало от теб. Не искам да те търпя още дълго. Тъй че по-добре престани с твоите злобни погледи.

Той пусна въжето. Тя потъна.

И тъй като бях допуснала чувства в себе си, не издържах и припаднах.

* * *

Има една успокояваща сивота, която те обгръща, когато се свестяваш от дълбок припадък. Като бяла страница е. Няма нищо предишно и нищо очаквано. В това състояние те владее усещане за безтегловност, умът не се вкопчва в минали събития, нито планира бъдещи, не е сигурен да се остави ли да потъне в мрака, или да се устреми към задаващата се белота. Цветове няма, само сиво, избледняващо до бяло, а с бялото идват и наченките на звуци, колебливи и губещи се в началото.

До отпуснатата ти глава изпуква суха съчка.

Кашляне.

Някакви думи.

Кратко гмурване в черното, после отново е сиво, накрая — ослепително бяло. Усещаш блъсване в гърба.

— … буди се — прозвучава глас.

— Събуди се — чуваш по-ясно.

Зад затворените клепачи изникват форми, появяват се цветове.

Ново блъсване, този път в раменете.

Отваряш очи, гаденето се завръща. Лежиш в мъха край кариерата. Ръцете ти са вързани зад гърба.

— Ставай, дявол те взел. Да те видим ще ме гледаш ли вече пак така нахално.

Тръгнахме обратно по виещата се пътечка към моя затвор и този път ме водеше като куче на въже, вързано за китките ми. Ако никога не сте били в шок, нека ви обясня, че сетивата не пращат сигнали до съзнанието. Не виждаш нищо. Не чуваш нищо. Не помирисваш нищо. Така че не отчетох нито цвета, нито формата, нито височината на сградата, към която се върнахме. После все така нямах представа как изглежда отвън, така че продължавах да си я представям като бяла фермерска къща. В тези ужасяващи мигове единственият факт, който стигаше до ума ми, беше, че се връщаме. Връщаме се. Не съм умряла. Той не ме хвърли във водата. Не взе бебето ми. Не ме разпори. Връщаме се. За пръв път в живота си се зарадвах на килията.