Шанън Кърк
Метод 15/33 (8)

Глава 8
Ден 25 в плен

Има дни в живота ви, които са ужасно зловещи, но като ги обмислите впоследствие, изглеждат изключително комични. Като в черна комедия, но все пак комични. Има хора в живота ви, които ви изглеждат безумно странни, и те също после се оказват мрачно комични — също така ви напомнят за вашите предимства, защото са свалили летвата толкова ниско, вдишват вашата атмосфера, все едно това им се полага.

На ден двайсет и пети имах посетител, при спомена за който се кикотя дори докато пиша тези думи. Може би Бог и неговата черна пеперуда бяха решили, че се нуждая от почивка в моето нещастие, и са ми пратили хубав смях в ретроспекция. В ретроспекция. По време на премеждието изхабих цялата си енергия да се боря със страха, непрестанно изключвах онзи упорит бутон в съзнанието си.

Беше късен следобед и над къщата започваше да се спуска здрач. Всеки момент щеше да бъде доставена вечерята ми. Както постъпвах всеки ден, събрах работните си инструменти, дори онези, които призовавах от нищото, и поставих материалните и невидимите пособия на точните им места. Седнах на леглото с длани върху двете си колене и изправен гръб, а коремът ми стърчеше напред като на закръглено плюшено мече.

Проскърцване.

По-близко проскърцване.

Сега вече е силно.

В ключалката е вкарано нещо метално, завъртане, отключване, вратата е отворена.

Няма храна.

— Стани.

Изправих се.

— Ела тук.

Приближих до моя тъмничар. Той нахлупи върху главата ми книжна кесия.

— Опри една ръка на рамото ми, а другата на перилата. Не завързах торбата, за да можеш да си гледаш в краката, докато слизаш по стълбите. Хайде. И не задавай шибани тъпи въпроси.

Какво става, по дяволите? Караш ме да сляза по стълбите с почти изцяло закрити очи? Какво бих видяла на този етап, което да има значение? Ще перифразирам, какво си мислиш, че бих видяла на този етап, което да има значение? Знам, че ще открия несметен брой придобивки, може би път за избавление, но ти не си наясно с всичко това. Шимпанзе.

— Да, господине.

В тази си позиция не натрупах информация за света под площадката пред затворническата ми килия, освен че стълбите бяха дървени, с по-бледа ивица по средата заради липсваща пътека. Подовете на най-долния етаж бяха покрити с издраскани тънки дъбови дъски, чийто лак беше изтъркан от дълги години сериозна употреба. Завихме няколко пъти и влязохме в по-ярко осветено помещение. Светлината нахлу през хартиената торба. Той отстрани предмета от главата ми.

— Ето я — обяви моят похитител пред моя похитител.

Какво става? Какво, по дяволите? Полудявам ли? Двама са? Какво е това?

— Ами, братко, на мен ми изглежда в съвсем добро здраве. Ще ни донесе добри пари — заяви дубликатът на похитителя на моя похитител.

Еднояйчни близнаци. Това е семеен бизнес. Ами топнете ме в разтопен метал и ме бронзирайте така, със зяпнала уста.

— Ела, седни тук, симпатична пантеро — подкани ме близнакът на похитителя ми и с женствен жест посочи стол до пищно подредена маса за хранене. Ноктите му бяха по-дълги, отколкото е редно за мъж. Забелязах шалчето му с десен от ситни цветчета на лилав фон.

Добави се странен звук, когато до ушите ми достигна изпълнявано на пиано произведение на Чайковски, носещо се от касетофон върху покритата с дантелена покривчица количка за сервиране в края на масата. Тапетите на цветя в бледомораво и зелено придаваха викторианска атмосфера на стаята, която се подсилваше от мебелировката от тъмно лакирано дърво. Масата беше заобиколена от дванайсет стола с високи облегалки и тапицерия на розови цветя. По средата й имаше огнеупорни съдове с храна, от която се вдигаше пара.

— Красива пантеро, красива, красива пантеро, ела тук, седни до мен. Казвам се Брад — заговори вече споменатият близнак Брад. В напевния му глас се долавяше носова пискливост. Дългият му шал с ресни пърхаше при пресилените му движения.

Значи това е Брад. Защо ме нарича „пантера“? Брад трябва да е източникът на шала, с който се сдобих, като ми правиха преглед с ултразвук.

Брад и похитителят ми бяха копие един на друг: еднакви лица, еднакви коса, нос, очи и уста, един и същ ръст и дори същото шкембе. Единствената разлика: Брад беше чист и свеж, а похитителят ми отпуснат и неспретнат.

Седнах на стола до Брад. Той положи леката си като перо длан на рамото ми; усещах я лепкава дори през тъканта. Убедена съм, че ръкостискането на Брад би било хлабаво при такава отпусната китка. Мама би го намразила на секундата. „Никога не се доверявай на някой, който не стиска категорично ръката ти — все повтаряше. — Хора, които само докосват пръстите ти със своите за поздрав, нямат достойнство, съдържание и душа. Можеш и трябва да ги пропъдиш от себе си.“ Постави на масата на недостъпно за мен място голям мобилен телефон.

— Братко, но ти не спомена, че нашата скъпоценна пантера е такава прелестна дама — отбеляза Брад и сервира хлебче в чинията ми, друга от същия сервиз.

Някой ден ще изтрия тези чинии от лицето на земята.

— Брад, нека просто се нахраним и да върнем момичето обратно горе. Не разбирам защо настояваш да вечеряме с тях. И бездруго са пътници — отсече моят крайно недодялан похитител.

— Тц. Тц. Братко, винаги си така безцеремонен — поклати глава Брад и после погледна към мен. — Ужасно съжалявам, ръмжаща пантеро, няма никакви обноски. Не му обръщай внимание на този грубиян. Да се насладим на вечерята си. Толкова съм уморен. Вчера долетях от Тайланд. Цял ден прекарах при зъболекаря. А старият мърморко тук ме накара да отседна в някакъв въшлив хотел в този забравен от бога град. Толкова съм уморен, пантеро. Толкова уморен. Утре летя за… О, пантеро, и аз съм един, опявам за глупавата си особа. Обзалагам се, че просто искаш да се нахраниш.

Кой беше онзи филм, който гледахме заедно с приятеля ми Лени? О, да, „Трима на куката“. Синът, майката и бащата до един са убийци. Семейство психопати. Чайковски заглъхна, изместен от звук, сякаш нож разсичаше завеса за вана.

Брад отхлупи плато с купчина нарязано месо и сервира две парчета в моята чиния. Надявах се месото да е телешко, защото резените изглеждаха и миришеха като такива, но в този ден на безумия вече не можех да се доверявам на сетивата си. Брад също така сервира пирамида от лъскави шушулки зелен фасул, купчина картофено пюре и деликатна пътека от глазирани моркови. Наряза месото на миниатюрни хапки, надвесен над мен, все едно е новата ми любеща майка.

— Госпожице пантера, брат ми и аз, може би само аз, се чудим, аз се чудя… — Тук тънкият му глас превключи на насилено ниско боботене, все едно говореше на малко дете със смесица от сериозен и шеговит тон. — Защо гледаш брат ми толкова сърдито? — Продължи, като бързо си върна по-тънкия глас: — Какво? Не харесваш храната, която ти дава ли? Ха-ха. Не се тревожи, не му позволяваме да готви той. Не успя да се задържи на работата си да подмята бекон в закусвалня! Помниш ли, братко? Спомняш ли си, като се опита да избягаш от твоя миличък Брад? Какво се получи тогава?

Брад замига срещу похитителя ми.

— На стария шишко му се налага да работи с мен. Прекалено тъп е да върши нещо друго. Както и да е, както и да е, разплямпах се. Сигурно го гледаш злобно, защото е такъв дебел мърляч. — Брад ме побутна по рамото да се разсмея заедно с него.

Произведох кратко: „Ха!“, само за да уловя взора на похитителя ми, леден убийствен взор, накъсан от непрестанно мигане. Това беше първият път, когато забелязах как мига ли мига.

— Млъквай, Брад. Да приключваме с това. — Усилено мигане.

— Хайде, братко, отпусни се. Момичето трябва да се наслади на малко джиджи-биджи. Нали, пантеро?

— Да, господине.

— Да, господине?! — ревна Брад. — Да, господине?! О, братко, о, братко, тя е малко бебче, сладко бебче пантера.

Брад се обърна към чинията си. Ръцете ми бяха в скута. Лапна една хапка, като стрелкаше с очи стиснатите ми в юмруци длани. Намръщи се и в миг лековатият маниер изчезна, а той присви злобно очи.

— Хващай шибаната вилица и яж телешкото, което съм ти сготвил. Веднага! — кресна Брад с гърлен гневен глас. — Ха-ха — добави със завърнала се небрежност.

Взех вилицата. Изядох бебето теленце.

— И така, братко, защо пантерата те нарича „господине“? Ти ли го искаш от нея?

Похитителят ми се прегърби и тикна картофено пюре в отворената си дъвчеща уста.

— Братко, братко. Никога няма да превъзмогнеш онзи страх от татенцето, нали? — Брад се извъртя към мен. — Красива пантеро, моят брат носи дълбоки душевни белези. Нашият премил татко ни караше да се обръщаме към него с „господине“. Дори като бяхме болни от грип и повръщахме върху колосаните си пижами, пак беше: „Господине, ужасно съжалявам, че драйфам, господине“. О, черно мое коте, познай какво направи веднъж любимият ни татко с моето тъпо братле.

— Брад, ако не си затвориш лайняния плювалник на секундата… — Мигане. Мигане. Мигане, мигане, мигане, мигане.

Брад прекрати всичко това с оглушително стоварване на ръце върху масата. Висящият стъклен полилей се разклати, когато той стана и се приведе заплашително.

— Не, братко, ти ще замълчиш — отсече Брад и размаха нож през масата, а в същото време звучно измъкна с език парче месо измежду зъбите си.

Похитителят ми не каза нищо повече. Брад седна и сбърчи нос към мен със злорада усмивка.

Хм, странни отношения. Женственият близнак притежава власт над близнака мърляч. Наклоних се една идея по-близо до Брад може би в желание да зародя в ума му подсъзнателно партньорство.

— Братко, братко, братко, толкова си докачлив. Тц. Тц. — Думата „докачлив“ беше произнесена в по-висока октава. — Пантеро, чуй това, моето сладко малко братче срещаше трудности да спазва вечерния час, определен от нашето татенце. О, татко, той следеше стриктно времето по военния си часовник — онзи, който притежаваше от времето, когато е бил ефрейтор — и аз умеех да съм точен. Бях любимецът на татко. Естествено.

Брад произнесе „естествено“, загледан в ноктите си и видимо доволен от себе си.

— Както и да е, това нисше създание пропускаше крайни срокове ту с минута, ту с по трийсет секунди, появяваше се пухтящ и останал без дъх. Една вечер, когато двамата бяхме на осемнайсет… Да знаеш, близнаци сме… Една вечер, когато бяхме на осемнайсет, всъщност в деня след завършването на гимназията, татко го прати да купи мляко и безкофеиново кафе от магазина на ъгъла. Татко каза: „Синко, засичам ти време. Това е твоят тест. Трябва да си тук в 07:00 часа и нито секунда по-късно. Чуваш ли ме?“. А скъпият ми брат отговори: „Да, господине“, което беше точният отговор. Момчето изтича през вратата. С татко го наблюдавахме как се втурна по улицата и татко изръмжа под нос: „Не струва нищо. Смотаняк. Тича като малоумник“. Нещо трябва да се беше случило в магазина обаче. Какво беше, братко? Какво те накара да закъснееш с цели две минути?

Пауза.

Братята се взират убийствено един в друг. По челюстта на похитителя ми се стича пот.

Мигане. Мигане. Мигане.

Ненавист между двама мъже, близнаци.

Мигане. Мигане. Мигане.

Прикрих корема си с ръце.

Мигане. Мигане. Мигане.

— И бездруго няма значение. Та влиза моят прескъп брат тъпанар през вратата, а татко почуква часовника си и казва: „Момче, точно 07:02 е. Закъсня с две минути. Ще прекараш една година в карцера“.

Похитителят ми изпусна вилицата си. С вбесен поглед, този път без мигане, стовари цялата си омраза върху мен, все едно аз го бях осъдила на наказание. Може би защото бях спряла да се храня и бях застинала, заинтригувано втренчена в Брад в очакване на още от историята. Потиснах въпроса какъв карцер?

— Пантеро моя, знаеш ли какво представляваше карцерът? О, разбира се, че не знаеш. Въпреки че брат ми виеше и умоляваше, татко го завлече надолу по стълбите към мазето, отмести фалшивата стена, набута го в затворническата килия, която бяхме изградили предишното лято, и заключи вратата. Мое задължение беше да нося храна на тъпака. Наистина полагах извънредни грижи за храната му, пантеро. Изключително важно е да запазиш добро здраве, като си арестант. Урокът на татко. Надявам се, брат ми те храни добре. Прави ли го? Сервира ли ти?

— Да, господине. — Не погледнах към похитителя ми. Нямах интерес да получа одобрението му.

— Ако не го прави, аз ще се включа и ще поема нещата в свои ръце. Така че, кажи ми, пантеро, наистина ли ти сервира храната?

Не искам да се включваш. Не желая да започвам наново изчисленията си. Не мога да подхващам нова рутина. Прекалено късно е. Толкова съм близо до деня на изпълнението. Не, няма да допусна да се включиш.

— Да, господине.

— Браво, ах, че е хубаво да управляваш добре смазан кораб — възкликна Брад и запляска като навита маймунка с чинели. — Както и да е, да се върна към разказа си. Този сръдльо тук не излезе от килията си кръгли дванайсет месеца. Беше пуснат точно на секундата в 07:02 една година по-късно. — Брад докосна носа си. — Всеки ден татко го караше да пише: „Дяволът отмерва моето време. Овладял ме е напълно, когато закъснявам“. Изписа 365 тетрадки с тази фраза, по една на ден. Когато брат ми най-накрая беше освободен, се обърна към татко и каза: „Благодаря, господине“, което беше правилната реплика.

Тъмничарят ми не ме беше изпуснал от поглед. Заплашителната му медитация беше преминала към някакво по-дълбоко ниво на злост сега, когато бях наясно с източника на мрака в душата му. Мигане. Мигане. Мигане. Погледът му показваше, че няма да прояви милост, защото не желаеше състраданието ми — състрадание би означавало, че е бил потъпкан и баща му е сгрешил. Мигане. Мигане. Мигане. Състраданието сочеше, че не е достатъчно добър, че е по-долно създание. Мигането му вся малко страх у мен и бяха нужни цели десет секунди, в които да реагирам и да го изключа. И отново да изключа. Мигане. Мигане.

Някой бутна чинията ми.

— Яж си зеленчуците, пантеро, искаме те здрава — подкани Брад.

— Яж си храната, защото съм на път да издълбая това бебе от теб — добави похитителят ми.

Брад не го смъмри. Вместо това закима в знак на съгласие.

Отпих глътка от млякото, което ми беше сипал Брад, като си пожелах да можех да измъкна ножа изпод вирнатото му кутре и да забия острието в увитата му с шал шия. Червеното би паснало отлично на лилавата коприна.

Когато вечерята приключи и чиниите бяха разчистени, Брад излезе и се върна с резен ябълков пай, имаше само за мен.

— Пантерке, вземи го с теб в стаята си. И благодаря, че сподели това чудно обедче с мен. Харесва ми от време на време да се срещам с пазителките на стоката ни. — Разкърши китка и отметна свободната си ръка в едната и в другата посока, като произнасяше „от време“ и „на време“.

Пазителки на стоката? Говориш за момичета, очакващи дете? Говориш за бъдещи майки? Толкова си сбъркан, че дори не мога да се ядосам. Сбъркан. Толкова сбъркан, че чак е смешно.

Когато Брад вдигна ръка да потърка ушната ми мида между палеца и показалеца си, аз обмислих сериозно дали да не го извадя от равновесие и да използвам движението му напред, като дръпна и усуча ръката му, така че да се просне по гръб — и всичко това изцяло благодарение на неговата собствена физика; после щях да премажа гръкляна му с пета, тук вече се намесваше моята физика. Точно както ме беше обучил моят „премил татко“. Веднъж щом тази маневра бъдеше завършена, бързо щях да сграбча ръжена вляво от мен, за да пробода похитителя си, който щеше да стърчи напълно вцепенен. Но при моето състояние шансовете ми в това очевидно и лесно решение бяха намалени, така че приех предложения ябълков пай.

Закрачих отново полузаслепена с книжната кесия на главата, понесла традиционния американски десерт към килията си, а похитителят ми ме следваше плътно.

Обикновено би ме изтикал в помещението. Този път спря и се втренчи в мен.

— Гледаш ме, все едно съм по-долу от теб, кучко. Още от първия ден не ти мига окото. Нека ти кажа нещо, ще те изкормя. Няма да победиш. Не се подхилквай заради историята, разказана от брат ми.

След тези приятни пожелания за лека нощ той си тръгна. Изпрати ме да си легна със злобна усмивка.

По-добре да пазя поведение, за да се придържа към установения модел.