Шанън Кърк
Метод 15/33 (7)

Глава 7
Специален агент Роджър Лиу

Безкрайни седмици бяха минали след началото на разследването ни. С Лола седяхме в ъглово сепаре на прочутата закусвалня „Лу Мичълс“ в западната част на Чикаго. Беше сряда и късна пролет, съответно тълпата представляваше гъста смесица от туристи в спортно облекло и делови хора в костюми с двуредни сака. Храната ми пристигна сервирана в гореща порцеланова чиния: две яйца с почти твърд жълтък, лъщящи от маслото, в което бяха пържени, бяла филийка хляб, домашни пържени картофи и допълнителен бекон. Лола си беше поръчала същото плюс палачинки и шунка. Разбира се, помежду ни стоеше голяма кана с кафе. Вписах се в атмосферата, създавана от вкиснатите келнерки и ангажираните посетители, всички до един с типични за Средния запад поведение и изговор. Все едно че тази сутрин бяха в нощен клуб и работният ден или обиколката с автобус не бяха неотменно задължение, а само мимолетно отбиване по път към обяда от пържено пиле, а после към бирата и пилешките крилца след края на работния ден. Запулсирах в такт с ритъма, позволих си вътрешна усмивка и копнеж за коктейл на открито на Ръш Стрийт. Но тогава мобилният ми телефон звънна.

— Ало — отговорих.

Лола вдигна носа си, забит в димящата купчина палачинки.

— Хм — обади се с вид, все едно и тя се отзоваваше на повикването на моя телефон.

Гласът на другия край на линията ме накара да стана от масата и да приема обаждането на тротоара. Лола продължи да се храни невъзмутимо. Когато се върнах, я спипах да задига филийка от моята чиния.

— Обади се Бойд — обявих. Обожавах да пускам подобни бомби пред нея.

Метна филийката в чинията ми и грабна салфетката, която вече беше изцапала с допълнителния си кленов сироп и капки жълтък от яйце. Докато бършеше устата си и заедно с това изтикваше с език парчета шунка измежду зъбите си, размаха юмрук към мен.

— Дявол го взел, Лиу. Знаех си, че този вонящ на лайна фермер знае още нещо. Не ти ли го казах? Не ти ли го казах?

Не ми беше казвала такова нещо. Единствено протестираше срещу смрадта в хамбара на Бойд. Макар че, ако трябва да сме честни, аз също подозирах, че Бойд знае нещо повече. Ще ми се да можех да ви кажа, че обаждането му ме е изненадало. Но съм минавал през това много пъти преди. Хората се изнервят, като седят в кухнята си със служител на ФБР. Тревожат се как изглеждат, как звучат, дали самите те не са обект на разследване. Обмислят минали неразумни постъпки и се чудят дали въпросите ми не прикриват друг интерес, свързан по-пряко с тях. Чак като минат няколко дни — а понякога и месеци — изплува дълбоко заровен спомен или подсъзнателно наблюдение. И в този момент тези доброжелателни свидетели изравят моята визитка или тази на Лола и звънят. Обикновено разкритията им са незначителни, без смисъл и стойност, или такива, до които вече сме се добрали.

— Колата й определено беше зелена, помня го, като че беше сега, господин Лиу — съобщаваха ми, а аз си казвах: Да, зелен форд с две врати, модел 1979 година. Открихме го миналата седмица на дъното на езерото Уинипесоки с две тела в багажника. Благодаря за обаждането.

Така че като чух гласа на Бойд, не очаквах кой знае какво. Ех, Бойд, колко грешах само.

Но преди да вляза в подробности на тема „диаманта в разследването“, предоставен ни от Бойд, би трябвало да обясня защо с Лола се намирахме в ресторант в Чикаго. Както помните, имахме огромния късмет да попаднем на изключително полезни видеозаписи от бензиностанция близо до Сайт Бенд, Индиана. Знаехме кой ден да прегледаме и най-общо в кой часови период: следобеда на деня, когато Бойд беше продал вана, който по съвпадение беше рожденият ден на брат му, и на същия ден Бойд беше заминал за Луизиана за продължително гостуване.

Налице бяха три касети от този ден: една записана при помпите, една от камерата над касовия апарат и една от зоната пред тоалетните и външната врата. Открихме нашия заподозрян анфас и намръщен — но с широка усмивка на един от кадрите — и на трите записа. Джакпот. Нацелихме го в мига, щом зърнахме вана до една от помпите, където остана две минути и половина, и го проследихме до касата, след като го бяхме изгубили за три минути, през които се беше сдобил с шоколадово мляко и кутия шоколадови сладкиши „Динг-Донг“. На касата поиска пакет „Марлборо“, което беше лесно за разгадаване заради бавния му маниер на говорене и обучените ни очи за разчитане по устните. После помоли за „ключа от тоалетната“ и нашият прекрасен собственик на бензиностанция изпълни молбата му. Изтекоха още четири минути, той върна ключа и го засякохме за един последен път обратно при помпите, където провери капачката на резервоара, качи се зад волана и подкара.

Всички тези изображения бяха пратени във Вирджиния за сериозна дисекция заедно с отпечатъците, свалени от банята на Бойд. Ето с какво се сдобихме в края на анализа: мъж в началото на четиридесетте, късо подстригана в стил Цезар кестенява коса; малки кръгли очи като на плъх с толкова тъмнокафяви ириси, че бяха почти черни; тънки, почти несъществуващи устни и широк нос с огромни ноздри. Долните му клепачи бяха провиснали и разкриваха вътрешната повърхност на очните кухини. Медицинските експерти изтъкнаха, че е възможно това да е симптом на лупус. Профайлърите и антрополозите го определиха като сицилианец, но израснал в Америка. Очевидно пушач, с наднормено тегло, което личеше само по изпъкналото шкембе и никъде другаде. Нямаше предишни присъди, нито военно досие, така че отпечатъците му не разкриваха нищо. Измерихме го като 1,75 метра висок и с тегло от 82 до 84 килограма.

Нашият човек носеше тениска на заведението „Лу Мичълс“. По цвета и дизайна анализаторите установиха, че може да е била изработена през последната година или две. Може би нямаше да съм свръхентусиазиран от тениската, ако тя бе единственото, с което разполагахме; вероятно бих приел, че е поредният турист. Но когато извади портфейла си, допусна грешката да го остави отворен на щанда и видеоспецовете с орлови погледи в управлението нацелиха един кадър, който казваше всичко: 126:05:001 излагаше на показ най-горната част на оръфан чек с видими няколко букви: „Л ЧЪЛС“. Въпреки че увеличихме толкова много, та успявахме да различим отделните молекули от кожата на портфейла, не успяхме да разчетем името на мъжа, а това, заедно с очевидната липса на шофьорска книжка и кредитни карти, ни накара да кръстим нашия заподозрян с очи на плъх Динг-Донг.

Вкопчихме се във видимите букви от чека на Динг-Донг. Експертите по човешко поведение теоретизираха, че фигурата му, стойката, белезите от изгаряния по пръстите и навикът му да бърше ръце в панталоните си означават, че е готвач на аламинути. Дружно бе изразена догадка въз основа на тениската и разчетените букви върху чека в портфейла му, че е работил в „Лу Мичълс“. Също така, съдейки единствено от записа, медицинските експерти му поставиха диагноза лека форма на емфизем.

С Лола се завтекохме към Чикаго в издирване на някой, който да идентифицира нашия готвач на аламинути, страдащ от задух.

Седяхме в „Лу Мичълс“ в очакване на мъж на име Стан, главния готвач, докато приключи сутрешният наплив. Обещахме на новия управител да не разпитваме сервитьорките по време на смените им и докато се намират в салона. Така че просто седнахме и поръчахме гореспоменатата закуска. След като му показахме снимката на Динг-Донг, управителят обясни:

— Започнах тук миналата година и не помня този човек. Най-добре да говорите със Стан. Ако някой е работил тук, Стан ще го познава.

Нашата сервитьорка, стара бойна кобила, наближаваща шейсетте, се приближи да прибере празните чинии. Застанала странично, с килната глава и тон на нескрито отегчение произнесе:

— Главният готвач ви очаква. Минете зад плота. Вляво от хладилното помещение. Няма как да го пропуснете.

С Лола последвахме указанията. В мига, щом завихме вляво при хладилното помещение, го зърнахме: пред дълъг два метра и половина грил стоеше в буквалния смисъл мъж като планина. Беше толкова обемист, че се беше наложило да свържат две престилки, за да опашат кръста му.

— Стан? — произнесох.

Нищо.

— Стан? — повторих.

— Чух те още първия път, служителю на реда. Седни на тези бидони с олио.

Седнах, където ми беше посочено. Лола на свой ред зае обичайната си позиция зад гърба ми, подобно на верен страж.

Погледната отстрани, главата на Стан имаше размерите и формата на медицинска топка за упражнения: голяма и кръгла. Имаше добре поддържана овална брада и буйна къдрава коса, зализана до темето. Назад, необременявани от гел, кичурите стърчаха подобно на клоунска перука. Стан се обърна с лице към мен. Никога в живота си не бях виждал толкова голям нос. Ако някога планетата ни е била обитавана от гиганти, Стан със сигурност беше техен потомък.

— Какво искаш да ме питаш, служителю на реда?

От шпатулата му се стече малко тесто и се пльосна на пода; аз го проследих с поглед, Стан — не.

— Чудя се дали познаваш този човек.

Подадох снимка на нашия заподозрян.

Стан се втренчи в нея с кафявите си кравешки очи, изсумтя, завъртя се към грила си, в бърза последователност обърна три палачинки и изръмжа.

— Предполагам, това означава, че го познаваш — отбелязах.

— Чиста проба идиот е. Не се е вясвал тук от две години. Изритах го още на третия ден. Появи се и ми заяви, че бил работил пет години в закусвалня на спирка за камиони близо до Детройт. Увери ме, че е бил готвач на аламинути, помощник главен готвач, майстор на тестени изделия — каквото ти хрумне. Изгубил всичко заради някаква разправия със собственика, така каза. Бил закъсал, искал да започне на чисто, примоли се за работа. Поверих му бекона. Още на първия ден ми беше ясно, че този човек не е припарвал до кухня. Изгори всеки резен, който се очакваше да изпържи. На следващия ден му възложих съдовете. И в това се издъни. По уж измитите чинии още имаше петна от яйца и полепнали остатъци. Реших, че ще е най-добре да му дръпна лекцията за съвършенство на стария Стан и да му отпусна още един ден. Така и направих. Но никаквецът и на третия ден оплеска работата. Ами, толкова, служителю на реда, ние сме „Лу Мичълс“. Нередности не търпим. Предлагаме най-добрата закуска в града. Майор Дейли я обожава. Според Загат омлетите ни са приготвяни от самия Господ Бог. Твърдят, че сме от „световна класа“. — Стан насочи вниманието си към Лола. — На теб ти е ясно — отсече и насочи шпатулата си към Лола. — Да, ясно ти е, служителко на реда. Видях те как омете палачинките ми.

За Лола най-силната проява на емоция беше да кимне, което всъщност представляваше знак за уважение. Той схвана и й намигна, но отново се залови да ми изнася персонална проповед.

— Та така, служителю на реда, ние в „Лу Мичълс“ и аз лично не допускаме подобни издънки. Ясно ли е? — добави, все едно аз поставях под въпрос този очевидно обективен факт.

Кимнах в уверение, че е прав.

Стан продължи:

— Както и да е, на четвъртия ден причаках идиота на задната врата. Държах чек в ръка и му казах да не се връща. Проклетникът ми заяви, че трябвало да му платя в брой. Не можел да осребри чек. Трябваше да се досетя, че има причини да се покрива. Е, ние не сме място за такива, служителю на реда.

Стан се зае да обърне още палачинки, а със свободната си ръка махна, сякаш да добави „както и да е“.

— Сигурно ви трябва името му и каквото друго ми е известно. Проблемът е, че заобиколих обичайната процедура и го наех на момента. Нямам молба, нищо от този род. Линда, тя работи в салона, го накара да попълни официалния формуляр за заплата, та да му поръча чекове. Накарайте я да се разрови за отрепката, която се представи като Рон Смит и работи тук три дни през март 1991 година. Но чуй ме, служителю на реда, името на отрепката не беше Рон Смит, това ни е известно на всички, нали така?

— Убеден съм, че си напълно прав, Стан. Има ли нещо друго, което да можеш да ни кажеш за него? Татуировки? Спомена ли откъде е родом, къде е ходил на училище, каквото и да е, което да ни насочи?

— Като за начало, беше абсолютен нехранимайко. Второ, беше тъп като бидона за олио, на който седиш. Трето, безочлив лъжец. Не говореше с мен, не говореше с никого. Необщителен и противен тип. Не съм в състояние да ви снеса дори един факт. С изключение може би на това, че е педантичен психопат. Появяваше се буквално на секундата в пет и си тръгваше точно в три следобед. Припомних си го, като изчислявах часовете му за Линда. И в трите дни закова по часовник началото и края на смените. Каза едно нещо, което се е набило в главата ми. Като дойде първия ден, рече: „Имам слабост към точния час. Ще съм тук винаги навреме. Но трябва да си тръгвам на мига, щом свърши смяната ми. Наречи го вманиаченост. Наречи го както ти харесва. Аз винаги съм пунктуален. Налага се“. Това бяха думите на проклетата откачалка.

— Стан, това наистина е от полза. Според теб възможно ли е да е бивш военен или ветеран?

— Няма начин такъв идиот да е бил в армията, във военновъздушните или военноморските сили. Няма начин. Самият аз съм отслужил времето си, много други момчета са постъпвали на работа тук след уволнението им и никой от тях не е като него. Плюс това пет пари не даваше за фигурата си. И макар аз да нямам право да критикувам, повечето бивши военни, които познавам, се грижат за това поне малко. Ръцете му не са видели и ден вдигане на тежести. Това му личи на един мъж. Той просто е един смахнат никаквец, който трябва да е точен, защото в противен случай ще изперка или кой знае какво.

— Стан… — подхванах, но Стан извъртя туловището си към мен и тикна шпатулата в лицето ми.

Аз се отдръпнах назад; Лола обаче се наведе напред. Стан я пренебрегна, защото, както ставаше ясно, тя представляваше просто муха в кухнята му. Вероятно от тях би излязла сполучлива двойка; Стан навярно би бил съответствието на Лола, стига тя да си падаше по тези неща.

— Дявол го взел, служителю на реда, той беше луд кучи син. Помня нещо. Имаше нервен тик. Мигаше много с очи, ако се изправиш срещу него. Наистина вбесяващо. Това плюс манията му винаги да е точен наистина ми говорят за обсесивно-компулсивно разстройство. — Стан направи пауза и замига учестено срещу мен за демонстрация. — Да, това е всичко, което помня.

Лола се отдръпна при получаването на тези нови данни. Запрехвърлях в ума си как да се възползваме от тях. Убеден съм, че и Лола се питаше какво бихме могли да направим с новата информация. Май се съмняваше, че изобщо ще ни е от помощ. Аз самият проявих известен скептицизъм, защото Лола обикновено беше права.

След като заедно с Линда преровихме десет кашона в мазето, открихме нужния ни формуляр за „Рон Смит“. Пратихме го по факса в главното ни седалище и, както очаквах, експертите по досиетата скоро потвърдиха, че името и номерът за социално осигуряване са фалшиви. Толкова фалшиви, че дори не ги прекараха през базата данни.

— Лиу, вече трябваше да си научил, че номерата за социално осигуряване не започват с 99, освен ако този човек не е от измислен град в Айдахо с име Таламазу — заявиха ми и се върнаха към своите си специализирани налудничави занимания в тъмен ъгъл на помещение, осветено от флуоресцентни лампи и изпълнено със смехове на колеги.

Щом напуснахме „Лу Мичълс“, двамата с Лола се насочихме право към централния бизнес район на Чикаго. Прекосихме река Чикаго, като използвахме пътеката за пешеходци на извит в дъга атрактивен оранжев железен мост. Водата под нас искреше в карибско синьо, а фериботите и водните таксита се плъзгаха по нея в хармоничен хаос. Наоколо гъмжеше от туристи, адвокати, деца, окъснели посетители на джаз клубове, тътрещи се към къщи, и излезли за джогинг търговци на фондовата борса в отровни жълти екипи, сблъскваха се помежду си по пътя си за някъде също като сребърни топки в пинбол машина. Двамата с Лола поддържахме равномерно бавно темпо сред тази суматоха. Изминахме разстоянието и се изправихме пред Уилис Тауър, и двамата дълбоко замислени и умълчани, анализиращи всеки за себе си настъпилото развитие.

На този етап бяхме заедно от пет години и спокойно можехме да бъдем определени като равнопоставени, въпреки че възнаграждението ни беше различно. Бях наясно, че й е нужна тишина, и тя го знаеше за мен. Макар да ми е крайно неловко да го призная, с Лола работехме в синхронизиран тандем, по-фино настроен дори от този между мен и жена ми. Тази сутрин и походката ни беше в синхрон, еднакъв разкрач и стойка, съответстващо дишане, паузи и поклащане на главите, бяхме част от хореография също като дългогодишен дует от танцьори на степ от Бродуей. Може би това беше разходката, по време на която заявих пред себе си, че съм ужасен съпруг. Никога не си бях у дома. Но дали Сандра не би била разочарована, ако напуснех? Щях ли да съм в състояние да обърна гръб на този персонален ад, на този морален ангажимент, който сам си бях натрапил отчасти като наказание и отчасти за да поправя минала и жестока грешка?

Вече бяхме в самото сърце на града. Високи сгради от двете страни на Мадисън стрийт скриваха слънцето и на места вървяхме сред отслабнала като по здрач светлина. Когато стигнахме до квартала с бижутерски магазини, наземната железница прогърмя над главите ни. Тук гълъбите превишаваха по брой служителите в офиси, чието максимално струпване бе на две пресечки назад. Продължихме и пресякохме Мичиган авеню, за да влезем в парка „Грант“. Именно тук с Лола седнахме на зелена пейка. Кръстосах крака, потънал в размисъл. Тя протегна своите, опря лакти на бедрата си и сведе глава между коленете си.

Телефонът ми иззвъня. Отново беше Бойд. Очаквах го. Бях се изправил, разхождах се в кръг и го слушах надалеч от наострените уши на Лола.

Върнах се на пейката и имитирах позата на Лола. Седяхме с глави, сведени между прегърбените ни рамене. След една цяла минута издишах шумно, за да привлека вниманието на екипа ни от двама. Имах нещо да докладвам.

В професията си съм чувал за много налудничави и безумни стечения на обстоятелства, за комбинации от реалности, които, макар и естествени в отделните си части, изглеждаха неубедителни събрани заедно. Да вземем например случая с румънския пътуващ цирк, изоставил старата си танцуваща мечка в гъста гора в Пенсилвания, на същото място, за което мислехме, че похитител е отвел десетгодишно момиченце предишния месец.

Преследвайки човешката миризма, понеже с това мечката, лишена от нокти, асоциира храната, тя описвала концентрични окръжности по протежение от пет километра, при което буквално се стоварила върху нашия похитител и го задушила с прегръдката на мама мецана през шията. Десетгодишното момиченце, ужасено до крайност, твърде грохнало и пребито, че да реагира адекватно, просто се изтъркаляло с ридания в краката на мечката. По-късно сподели с нас, че в състоянието й на делириум мечката й се видяла като Божията майка Мария, със слънце, огряло лицето и розовата й премяна. Мечката навела глава и побутнала с муцуна детето да се покатери върху нея. Случаен шофьор открил момичето почти в безсъзнание на гърба на мечката, докато тя със скимтене и ръмжене се движела по старо трасе за извозване на трупи. Момиченцето било облечено в розово трико; танцуващата мечка носела розова балетна поличка.

Та седях си аз на пейка в Чикаго, замислен над новата история, която ми сервира Бойд, и изпуснах смаяна въздишка, все едно ако филтрирах целия въздух на града през дробовете си, щях да компресирам думите му до истина, на която бих бил способен да повярвам.

Както си седяхме отпуснати, Лола се извъртя рязко към мен и аз изпълних същото движение към нея.

— Готов ли си да ми кажеш какво ти съобщи Бойд? — попита.

— Докарай колата. Връщаме се в Индиана. Надбягваме се с времето.

— По дяволите, Лиу, знаех си, че този вонящ на лайна фермер знае нещо повече.

— Нямаш дори представа. Това никога няма да го повярваш. Докарай колата.

— Розова мечка?

— Розова мечка.