Шанън Кърк
Метод 15/33 (6)

Глава 6
Многобройни дни, монотонност

Общоприето е Талес да се смята за първия древногръцки учен. Създал е така нареченото „изчисление според сянката“ — индиректен начин за измерване височината и ширината на обект, при който е трудно да го изпълните по друг начин. Талес е използвал този метод при пирамиди. В прилагания от мен вариант не само изчислих височината и ширината на похитителя си, но на базата на това и теглото му.

След деня на тавана вече имах достатъчно придобивки да убия похитителя си пет пъти. Следователно онова, от което се нуждаех, беше да потвърдя няколко неща за него и освен това, също както когато стоиш отстрани на въртящи се въжета за скачане, да определя точния момент да вляза в плетеницата от въжета и да действам. Още не, скоро, скоро, скоро, приближава, изчакай, изчакай…

Също така имах нужда да подготвя оръжията си, да направя изчисления, да тествам теориите си за теглото и походката му и да се упражня. Така че, ако се чудите по каква причина пиша само за дните, когато някой идва, или за дните, когато съм се сдобила с нещо значимо, това е така, защото в противен случай ще ви описвам часове и часове на повторяемост. Точно както те са документирани в миниатюрен ръкопис от няколко страници — импровизирания ми „лабораторен дневник“ — който зарових в пълнежа от перушина на матрака си. По-надолу съм представила извадка, в която обозначавам него, субекта похитител, с този знак: злото око. В много култури злото око универсално е приемано като поличба за лош късмет на човека, към когото е устремено. О, при всяка паднала ми възможност гледам със зло око на тромавия си пазач; изразих дори в писмена форма силното си желание да го сполети нещастие.

Може би се чудите защо включвам злото око в научни лабораторни книжа; не е ли подобен символ само плод на митове и суеверия? Може би. Но нека илюстрирам мотивацията си с кратка странична история.

Като бях на осем, бавачката ми еквадорка дойде да ме вземе от репетицията на училищна пиеса. Стоеше до вратата на физкултурния салон с останалите майки. Естествено, подслушваше разговорите им. Пиесата, която репетирахме, беше „Нашият град“ и аз играех ролята на преждевременно развито дете, което крещеше много. В някакъв момент режисьорът ме накара да тичам по сцената и да изкрещя репликите си. Нямах представа защо. Изпълних каквото ми беше поръчано, понеже участието ми в пиесата беше предписано от детския психолог.

— Може би малко театър ще допринесе да преодолее жестоката реалност на стрелбата в училище — беше казал на майка ми, след като аз направих грешката да споделя с нея за няколкото си среднощни кошмара от последните месеци, включващи автоматична стрелба. Само дето мама не си даде сметка, че това не е пристъп. Сънувах тези сънища постоянно, защото аз ги създадох. Тъй като във възрастта си между шест и осем години изчетох доста литература по неврология, научих, че по време на сън мозъкът работи да се самолекува. Укрепва се. Така че си наложих повторение на пукотевицата, стрелбата се случваше почти всяка нощ, за да доведе до възникването на магия и изграждането на по-здрави неврони в гънките на моята амигдала. Лежах в леглото и прехвърлях каталог за оръжия и списание за лов на сърни, които бях открила в зъболекарския кабинет и скрих в чекмеджето си за бельо, като скоростно запечатвах изображенията в хипокампуса си също както тийнейджър — брой на „Пентхаус“.

Та за театъра. Участвах в „Нашият град“ само за да успокоя майка ми.

Ето ме, тичам по сцената и крещя репликите си, точно както ми поръча режисьорът, а както се оказа, ято майки зажужали като същински оси.

— Кажете й да млъкне — зашептяла едната. — Това е тя. Сбърканата, която задействала алармата, когато се появил онзи стрелец.

Пълничката ми бавачка се обърнала да ги изгледа, а претенциозна жена с каска от руса коса на главата устремила към мен присвити като за урочасване очи.

— Няма да позволявам на Сара да играе с нея. Би трябвало да я пратят в специално училище за откачалки — заявила кралицата с каската.

Бавачката ми ахнала, което накарало жените от групичката бързо да си затворят устите. Преди да започнат да редят жалките си извинения, платената ми защитничка замарширува също като генерал на път да съобщи за акт на война пред президента, хвана ме за ръка и ме извлече навън от физкултурния салон.

Шофираше, без да говори, само мънкаше под нос някаква молитва.

„Диос мио, ад те домине“, не спираше да повтаря. Вече у дома ме остави до хладилника, докато извади яйце, с което натърка ръцете, краката, тялото и лицето ми. Мама влетя в кухнята и стана свидетел на това озадачаващо изпълнение, при което тръсна на пода куфарчето си от алигаторска кожа.

— Гилма, какво правиш, по дяволите? — кресна.

Гилма не спря.

— Гилма, какво правиш, за бога?

— Лейди-мадам, не прекъсвайте. Русата госпожа погледна малката със зли очи. Яйцето е единственият цяр.

В нормална ситуация мама не би толерирала проява на суеверие, но тонът на Гилма беше категоричен и ако съществува една истина за моята майка, сблъска ли се с искрена убеденост, особено такава на пълничка, корава чужденка със златисти очи, би се вслушала.

— Не се тревожете. Аз ще се погрижа. Ще отвърна на русия дявол със зли очи, а тя не знае за яйцето. — Намигна, напълно убедена в древния си ритуал.

Не възразявах Гилма да търкаля яйцето си по мен. Просто не го намирах за много ефективно. Защо да залагаш на несигурността на някаква си клетва? Защо да не поемеш контрол и да не осигуриш осезаем резултат?

Една седмица по-късно беше премиерата на „Нашият град“. Преди да заемем местата си, излязох сред публиката да проверя къде са родителите ми. Гилма също имаше билет на един ред по-назад, но не бях допускала, че ще си направи труда да дойде. Усмихнах се, радостна от присъствието й. Гилма отметна брадичка и ни направи знак да погледнем през пътеката. Сторихме го. Мама вдигна рязко ръце към устата си и прикри звучното си ахване. Гилма намигна и изрече с устни:

— Зли очи. Тя няма яйце.

Обектът на нашето внимание беше онази руса жена, но този път насред идеалната й коса минаваше неравна обръсната пътека, простираща се от основата на черепа й до края на някога плътния й подвит бретон. Останалото от наподобяващата й каска фризура беше непокътнато, като се изключеше тази назъбена пътека през скалпа й. Демонстрираше катастрофата с косата си дръзко, сякаш бе почетна значка, но треперещите й, стиснати в юмруци ръце издаваха колко е разстроена. Нямах представа защо не беше покрила главата си с шал, както би постъпила всяка нормална самоуважаваща се жена.

Дама в син консервативен комплект от блузка и жилетка се наведе към майка ми и прошепна:

— Петгодишното й дете свършило тази работа с електрическата самобръсначка на баща си. Говори се, че тя лежала мъртвопияна на шезлонга.

Мама дари жената с жилетката със сърдечна злорада усмивка и едновременно с това намигна на Гилма, моята вярна гувернантка, моя платен рицар, моята охранителка срещу уроки, която търкаляше яйца.

Та така, ето ви извадка от затворническия ми лабораторен дневник:

Ден осми: 8:00 часа, пристига със закуска. поставя нещо на пода пред вратата. Звук от дрънчене на ключове. използва 2,2 секунди да дръпне резето и да превърти ключалката от ляво на дясно. отваря вратата с дясната си ръка, поставя десния крак на прага, вдига подноса от пода. Когато е изправен, достига на височина от 185 сантиметра според маркировката на вратата (която бях нанесла предварително с 25-сантиметровата си линийка). И двете ръце на са заети. отваря още по-широко вратата с помощта на дясното си рамо и влиза с левия крак напред. Времето между езичето на бравата и левия крак се равнява на 4,1 секунди. не прави пауза да провери местоположението ми; първата крачка е върху третата дъска на пода; изминава двата метра и половина от касата на вратата до ръба на леглото за три секунди и с четири крачки; ляво стъпало, дясно стъпало, ляво стъпало, дясно стъпало среща ляво стъпало. Днес слънчевата светлина хвърля сянка отвъд на 99 сантиметра над горния край на таблата и на 94 сантиметра отстрани на леглото по посока на вратата — белязах точките с очи благодарение на предварително издълбаните жлебове в дъските, пак с помощта на 25-сантиметровата ми линийка. предлага още вода. излиза да донесе водата от банята през коридора. Този отрязък продължава 38 секунди от предложението до завръщането на .

8:01 ч. си тръгва.

8:02 — 8:15 ч. Ям закуската си: канелена кифличка, банан, резен шунка, мляко.

8:15 ч. Измервам контура на сенките, записвам височината и екстраполирам, че ширината е 101 сантиметра в талията; сравнявам моя ръст и ширина със следите от неговата сянка и моето тегло — от последното посещение в клиниката плюс два до три килограма и половина, 61–65 килограма с бебето — теглото на е 82,5 килограма. Установеното съответства на първоначалната ми теория и по-ранни измервания.

8:20 — 8:30 ч. Чакам да се върне да прибере подноса.

8:30 ч. се връща. Дрънчене на ключове. 2,1 секунди да дръпне резето и да превърти ключалката от ляво на дясно. отваря вратата с дясната си ръка, поставя десния крак на прага, отваря още по-широко вратата с помощта на дясното си рамо и влиза с левия крак напред. Времето между езичето на бравата и левия крак се равнява на 4,1 секунди — забелязва се последователност в действията на , независимо дали носи храна, или не. не прави пауза да провери местоположението ми; първата крачка е върху третата дъска на пода; изминава двата метра и половина от касата на вратата до ръба на леглото за три секунди и с четири крачки; ляво стъпало, дясно стъпало, ляво стъпало, дясно стъпало среща ляво стъпало — отново се забелязва последователност. Слънчевата светлина хвърля сянка отвъд 96,5 сантиметра над горния край на таблата и на 94,5 сантиметра отстрани на леглото по посока на вратата.

8:30 — 8:35 ч. предлага да отида до банята. Използвам тоалетната, мия си зъбите, после лицето и тялото с кесия, оставена на мивката на ден трети, пия от крана.

8:35 ч. си тръгва.

8:36 ч. Маркирам и измервам сянката, която в ума си съм белязала с тебешир и съм запаметила. Векторите продължават да сочат ръст от 185 сантиметра, талия 101 сантиметра и тегло от 82,5 килограма. Ще продължа с измерванията с цел абсолютна сигурност и за да регистрирам евентуални отклонения във физиката на .

8:40 — 12:00 ч. Медитиране, тай-чи, проверка на местоположението на придобивките, оценка на инвентара.

12:00 ч. се връща. Същите наблюдения от записаното сутринта — всичко е последователно. Следобедната слънчева светлина хвърля сянка отвъд него в окръжност около тялото му на около петнайсет сантиметра от стъпалата му. Обувките му са с гумени подметки, но не мисля, че това ще го спаси.

12:01 ч. ми подава пластмасова чашка да си налея още вода, докато използвам банята. Пия от крана. Сипвам си 200 милилитра вода и се връщам. си тръгва и заключва вратата.

12:02 — 12:20 ч. Ям обяда си: киш с яйца и бекон, домашно приготвен хляб, мляко.

12:20 ч. Измервам сенките, отбелязвам вектори: 185 сантиметра, талия 101 сантиметра и тегло от 82,5 килограма. Резултатите са постоянни. Ще продължа да меря.

12:20 — 12:45 ч. Чакам да се върне и да вземе подноса.

12:45 ч. се връща. Дрънчене на ключове.

И така нататък. Моделът му беше педантичен, навременен, предвидим. Векторите бяха постоянни. Клониран кавалерист. Хипнотизиран войник. Всъщност, като се позовавах на маниерите на баща ми в стил „Морски тюлени“, се питах дали похитителят ми не е бивш военен. На ден двайсет и пети почти го потвърдих. Все пак обаче намирах за странно несъответствието между неизменната му пунктуалност и неспретнатия външен вид.

Както можете да прецените от горната извадка, направих многократни измервания. Исках безпогрешно изпълнение. Но скоро установих, че да записвам всичко така подробно би било неефективно, така че преминах на диаграми за дължини, изчисления и векторно документиране и оставих за подробен опис единствено новата информация и придобивки. Така че въпросният ми лабораторен дневник беше трансформиран предимно в схеми и диаграми.