Шанън Кърк
Метод 15/33 (5)

Глава 5
Ден 20 в пленничество

Отнема дълго време да изплетеш одеяло в пълен размер. Червеното плетено одеяло, придобивка №5. Не забравяйте, че разполагах с много придобивки. Някои от тях дори не употребих. С други си послужих само отчасти. Имаше такива, които бяха готови за използване в деня на бягството, но във финалните моменти се оказаха излишни или незначителни. Като например импровизираната ми прашка. Червеното плетено одеяло обаче беше истинско съкровище. Използвах усуканата му нишка до последното влакно. Ако някога съм имала подобие от кръв по ръцете си, то е било червеният мъх от красиво, поетично плетено произведение на изкуството. Белисимо, браво на теб, червено плетено одеяло, дължа ти живота си. Обичам те.

На ден двайсети се събудих за обичайната ни рутина с оставащи три дни до появата на готвачките и без видима опасност Доктора или господин и госпожа Очевидни да удостоят стаята ми с присъствието си. На този етап се чувствах доста сигурна, че познавам добре рутината, така че не очаквах гости. Грешах.

Така или иначе, в ден двайсети похитителят ми се появи със закуската ми съвсем по график, точно в 8:00 часа. Кухненските хора бяха приготвили нов киш и, както очаквах, точно това беше и закуската ми, сервирана, както ви е известно, в долнопробна порцеланова чиния. Както сте добре запознати, бях развила непоносима омраза към въпросната нелепа чиния.

Неспособна да понеса допира на чинията по време на още едно хранене, на ден двайсети аз хванах киша, все едно пръстите ми бяха щипки за храна, нежелаеща дори да допра кожата си до порцелана. Оставих резена върху телевизора като ново място за сервиране и като си послужих с ръкавите вместо ръкавици, прехвърлих чинията на пода, където й беше мястото, при прахоляка и мишите изпражнения, в очакване на ръцете на злодея като единствено внимание, което й се полагаше. Присмях се сама на себе си, разбира се, защото погледнато рационално, порцелановата чиния нямаше никаква вина. Така или иначе, нуждаех се от нещо за отвличане на вниманието, та затова така неистово мразех гадната чиния.

Седнала на пода с киша върху телевизора, бях променила перспективата, в която виждах стаята. Гледната точка беше съвсем малко по-различна и все пак промяната в рутината ми за хранене и позицията ми доведоха до пренастройка. Може би вертикалното циркулиране на кръв в мозъка пробуди идеята или може би това, че погледнах към леглото под различен ъгъл, изтика на преден план решение, което трябва да се е спотайвало в главата ми от мига, когато влязох и зърнах тези открити греди. Одеялото може да бъде превърнато във въже. Най-накрая в ден двайсети всичко изглеждаше така ясно, че чак започнах да се разочаровам от себе си, задето съм пропуснала да отбележа очебийни неща.

Струва ми се, че понякога се въздържаме да отчетем неизбежни заключения, защото още не сме готови за предстоящата задача. Зрението ни остава блокирано за достъпното познание. Например майка ми, жена, самата тя родила дете, пропусна да признае пред себе си, че собствената й дъщеря е бременна в седмия месец, докато очевидното не я принуди да приеме истината. Може би съзнанието ни възпира да свържем точките, за да не предприемем съзнателна стъпка към трудна промяна, докато не сме готови. В ден двайсети трябва да съм била готова, защото най-накрая планът ми се избистри до кристална яснота. До този момент бяха поставяла по местата им само парченца от пъзела. Преди това мислех, че решимостта ми се затвърждава, но докато не погледнах на одеялото като на оръжие, не ми беше хрумвало колко далече бях готова да стигна, за да освободя себе си и бебето си и да потърся отмъщение.

Ти си отвлечена. Ще откраднат бебето ти и ще го продадат на чудовища. Теб ще хвърлят в кариера. Никой няма представа къде се намираш. Налага се да се спасиш. Това е истината, приеми я. Единствените ти инструменти са намиращите се в тази стая вещи. Разбери го. Приложи плана.

Доядох киша с усмивка на лицето. Върху телевизора не падна нито троха.

Отнема дълго време да оплетеш одеяло в пълен размер. Да го разплетеш отнема дори повече. Някак си разбирах това инстинктивно и по тази причина имах желание да се заловя незабавно. Изчаках тъмничарят ми да дойде за подноса от закуската и минах през целия ритуал с банята. След като това изпитание приключи, той си тръгна и аз мислех, че разполагам с три часа и половина до обяда, през които да разплитам. Отстраних дръжката на кофата и започнах да връщам одеялото към прежда.

Онази сутрин въздухът имаше жълтеникав оттенък, онова меланхолично сияние, което едновременно те потиска и опиянява. Слънцето беше скрито от висока облачност, което подведе съзнанието ми да приеме, че денят не крие изненади, че ще е от баналните и депресиращи дни, които не обещават нищо. За това също грешах.

Борех се с упорита крайна бримка, като ръчках с дръжката от кофата през средата й и постепенно раздалечавах нишките една от друга, първо използвах нокътя на кутрето си, а после цялото кутре и накрая успях да изтръгна дълга две педи нишка. Това отне един час, пет минути и три секунди. При такова темпо планираният ми график вече се отместваше във времето. Но преди да преработвам проекта, реших, че бих могла да анализирам времето за разплитане на бримките в рамките на деня и да пресметна средната продължителност. Записах първия показател в изработената от мен диаграма с един от моливите в розовия несесер.

С вече готова за попълване диаграма захванах първия ред на деконструкция. От придобивка №16, радиото от дворна разпродажба, се носеше музиката от „Бохеми“. Естествено, избрах класическа станция: нуждаех се като мотивация от пламенен катаклизъм, вечен и несподелен копнеж — вида емоция, която не бихте успели да потушите за нищо на света. Сладникавите поп песнички можеха да ми костват допълнителната проницателност, от която се нуждаех. Разбира се, якият рап на Доктор Дре и „Сънс ъв Калал“, който предпочитам днес, седемнайсет години по-късно, би свършил също толкова добра работа като всяка опера за несподелена любов. В момента като зрял човек въртя гангстерски ритми по време на ежедневните ми тренировки, неотстъпващи на тези на морските пехотинци, особено когато пенсионираният сержант, когото наех, излае насреща ми, че съм „разкашкана“. Но стържещите мелодии вършат работа, защото след двайсет и пет километров спринт и на деветстотин деветдесет и деветата коремна преса на сержанта му се налага да прикрива от мен усмивката си на гордост. Вече никой няма да ме отвлече.

Понякога ми допада да изхрача малко кръв в краката на стария сержант. Изпълнявам го с пределно чувство на респект, също както котката пуска умъртвената мишка на верандата пред стопанина си. Мяу.

Но стига за настоящето. Обратно в миналото.

С настъпването на час втори от ден двайсети към високия триъгълен прозорец се долепи разперила криле черна пеперуда. Предупреждаваше ли ме? Предупреждаваш ли ме за нещо? Вселената таи много неразрешени загадки и невидими връзки. Така че може би наистина ме предупреждаваше.

Огледах я внимателно, оставих съсипаното червено одеяло на леглото и приближих на пръсти към прозореца за по-близка инспекция. Но понеже той беше толкова високо, имах най-добрата гледна точка някъде в средата на стаята. Дошла си да ме посетиш ли? Мили ангеле, отлети при тях, съобщи им къде съм.

Пристъпих по-близо, като поглаждах корема си, бебето си, застанах пред самия прозорец и протегнах шия, докато бузата ми се долепи плътно до стената. Поради голямата ми обиколка се наложи да се приведа. Със затворени очи се помъчих да доловя евентуални вибрации, изпращани ми от сърцето на пеперудата над мен. Това самота ли е? Аз самотна ли съм? Моля те, разтърси тази стена с крилете си, кажи ми, че ме чуваш, черна красавице, черна приятелко. Моля те, стори нещо, каквото и да е. Кажи ми каквото щеш. Спаси ме. Помогни ми. Разклати тази стена.

Понеже допуснах да се намесят емоции, започнах да ридая. Замислих се за майка ми. Замислих се за баща ми. Замислих се за приятеля ми, бащата на бебето. Какво не бих дала да усетя докосване от ръката на който и да е от тях върху рамото ми или допир на устни до бузата ми.

Но това потъване в дълбока тъга не трая дълго. Сякаш бях достигнала вярната точка от пътя в апогея на сълзите си и тогава денят, планът ми и цялостната ми перспектива претърпяха рязък обрат. Докато стоях с прегърбени рамене и хълцаща заради бремето на депресията и самотата, стъпалата пред стаята ми заскърцаха под тежки стъпки. Бързо приближаване: чух го. Изтичах до леглото, изоставила пеперудата, сгънах одеялото, напъхах тетрадката с диаграмата в матрака — от страната на стената, където бях направила процеп с дължина петнайсет сантиметра — и само в рамките на една останала ми секунда положих дръжката върху кофата, все едно си беше на място. Той влетя вътре.

— Изключи радиото. Последвай ме незабавно. И си дръж шибаната уста затворена.

Разпознавам страх в тона ти, надушвам опасност в потта ти, драги ми тъмничарю. Обърсах сълзите си с ръкав в преувеличен жест на конфронтация, все едно размазвах кръв в ожесточена улична битка и с този си жест подканвах мачът да продължи. Хайде, действай.

Отидох бавно до радиото и с летаргичността на упорито вманиачено дете завъртях копчето до изключено положение, отказвайки движенията ми да отговорят на неговата възбуда.

— Размърдай си шибания задник. Ще те запратя надолу по стълбите, ако не прекратиш тези щуротии.

Забавлявам се с теб, малоумнико. Правиш го да е така лесно.

Върнах се в ролята на вяла и отстъпчива пленничка, която се очакваше да изпълнявам. Изрекох дежурната си фраза с наведена глава и треперещ глас:

— Да, господине.

— Мърдай.

Толкова си предсказуем, тъпо чудовище. Ще ме запратиш? Да бе. Като че би изгубил сладката си службица.

Стисна ме за рамото и ме дръпна така рязко, че за малко да се блъсна в кофата. За беда стъпалото ми я закачи леко и в продължение на три мъчителни секунди наблюдавах как дръжката се поклаща, едва крепяща се на ръба й. Ако падне, ще се наведе да огледа отблизо. Ще ме разкрие или ще ми даде друга кофа, която може да няма метална дръжка. Не падай. Нуждая се от теб. Не падай. Недей, недей да падаш. Не падай. Недей, недей да падаш. Продължи да се поклаща. С глава, извърната назад, докато бях извличана през прага, видях, че по благословия на пеперудата, пратената ми от Бог, дръжката се противопостави на гравитацията, за да се подчини на волята ми, и остана на мястото си. Не падна. Не падна. Не падна.

Навън в коридора, чиито стени бяха облепени в кафяви тапети на мръснорозови цветя, той се закова на място. Хладният застоял въздух и слабата осветеност на това пространство ми посочиха още веднъж, че се намираме в стара провинциална къща или подобен вид сграда.

Изви китката ми почти до счупване и надзърна през перилата към стъпалата, водещи надолу, и после към тясното стълбище нагоре. Движеше поглед между двете възможни посоки, видимо неспособен да реши. Почукване разчупи неподвижния въздух. Заключих, че пред вратата на кухнята долу стои неочакван посетител. Той замръзна на място. Заек, спипан натясно от ловец.

В позата на гущер, на който е ясно, че камуфлажът му го е издънил, той изсъска тихо:

— Ако издадеш и звук, ще издиря родителите ти и ще им изтръгна сърцата с тъп нож.

— Да, господине.

Все едно че бяхме някакъв изоставен войнишки отряд, пълзящ по корем сред високата трева, той ме побутна напред със свит лакът.

— Движи се тихо. Веднага се качи горе. Живо, живо, живо.

Да, капитане.

Изпълних каквото ми каза, а той ме следваше по петите, с глава така близо до задните ми части, че чак ми се прииска да кажа: Измъкни си главата от задника ми, обаче не го направих. Ръчна ме в средата на гръбнака да се движа по-бързо.

— Живо, казах — просъска.

Като стигнах най-горе, се озовах в дълъг таван със стръмни скатове. Именно зърването на това отворено пространство с дължина приблизително три четвърти от футболно игрище ме накара да осъзная, че сградата е наистина огромна. Издаваше се странично на четири места — четири крила и едно от тях беше моето.

— Върви право към центъра до дрешника в дъното. Веднага!

Препънах се, защото той ме блъскаше прекалено силно.

— По-бързо — повтори с налудничав шепот. За съжаление по път нямаше какво да се види — каквото и да е било съхранявано тук, беше преместено и подовете бяха пометени. Не беше останал дори капан за мишки.

Когато стигнахме до свободно стоящия двукрил гардероб с вентилационни отвори в горната част, той ме напъха вътре, хлопна вратата и заключи отвън. В една от цепките на вратата се показаха жълтеникавите му очи с провиснали клепачи.

— Ако чуя и най-малък шум, ще убия родителите ти. Ясно ли е?

— Да, господине.

Тръгна си.

Единственият звук идваше от препускането му надолу по стълбите на всичките четири етажа. Може и да дочух съвсем тих разговор, като отвори вратата, за да посрещне онзи, който чукаше, но бях затворена на толкова отдалечено място, че вероятно само съм си го въобразила. Студена тишина също като в нашата къща, когато почина сестрата на баща ми. Пълна неподвижност, чийто звук блика от ушите ти. Къде отиде пеперудата ми?

Нямах и най-бегла представа кой се беше появил долу. С пресилена надежда си представих скептичен детектив, който отказва да повярва, че малоумникът на вратата не е виновен все за нещо. Размишлявах върху това да си съдера гласните струни от смразяващи кръвта крясъци, да тъпча по пода и да треса новата си клетка. Както се оказа, добре че не рискувах със звуци.

Когато съзнанието ми най-сетне възприе реалността, се обърнах по дължина на гардероба и се плъзнах надолу до седнало положение. От двете страни ми оставаше по един пръст свободно пространство, та да се поклащам за утеха. На зениците ми им отне трийсет до четиридесет секунди да се настроят към полумрака, но после вече всичко беше видимо, при това все едно че носех очила за нощно виждане, и именно тогава го зърнах. Също като диамантен пръстен на клон в гората, от кука в противоположния ъгъл висеше неописуемо съкровище: широко два сантиметра и половина и около метър дълго парче бял ластик, същият като онзи, който баба пришиваше на талиите на домашно шитите си полиестерни панталони. Баба. Сграбчих ластика и го натиках дълбоко в гащичките си на сигурно място. Придобивка №28, ластик.

Преобладаващата миризма в гардероба беше тази на котешка урина и това предизвикваше у мен позиви на гадене, но също така ме накара да се замисля за майка ми.

Мама никога не греши, като направи категорично изявление.

— В тази къща има котка — обяви веднъж.

— Ние нямаме котка — отвърна баща ми през смях.

Но мама запротестира срещу уверенията от страна на баща ми, че носът й я лъже и срещу предположението му, че въздухът в стаите просто е застоял, защото са били затворени цяла зима.

— В тази къща има котка и това е вярно, колкото че аз съм майка на това дете — посочи към мен по време на тирадата си, като че бях експонат „А“ в съдебната зала; другата й ръка беше на кръста, гърбът й беше изопнат, шията изпъната, а брадичката леко вирната. — В тази къща има котка и аз ще го докажа — гласеше встъпителното й заявление пред съдебните заседатели: баща ми и аз.

Сграбчи фенерчето на баща ми, което той криеше от нея в сандък с инструменти по причини като разиграващата се в момента сцена. Претърсва до три сутринта, прерови всеки дрешник, проход, тавана, всяко затъмнено пространство и всеки процеп в мазето; ръчка навред из пукнатините в гаража и кухите дървени трупи в двора.

Не изнамери дори един котешки мустак и въпреки това на всеки кръгъл час обявяваше пред изнурения съдебен състав — който в полунощ вече включваше само мен — „В тази къща има котка и аз ще го докажа“. На следващата сутрин баща ми, единствената жива душа, на която беше разрешено да я порицава, информира мама, че не може да продължава „с усилията си да лети по-бързо от скоростта на светлината и да доказва съществуването на несъществуваща котка“.

Аз специално нито веднъж не оспорих твърдението на мама. Може дори да съм й давала насоки в издирването.

Докато татко се мъчеше да убеди мама да прекрати акцията, аз се измъкнах през мрежестата врата и изтичах до незалесено място насред брезова горичка зад къщата ни. Овалното открито пространство беше застлано с килим от жълтурчета, така че скривалището ми имаше жълт под, бели стени и небесносин таван.

Не знаеха къде съм.

Върнах се бързо.

Не казах нищо.

Мама продължи с неумолимото си настояване за присъствие на котка в къщата.

В рамките на седмицата вонята се разнесе.

Аз все така не казвах нищо.

С чезнещата миризма интересът на мама също замря. До следващата неделя вече нямаше и най-бегъл полъх на котка. Мама седеше в кабинета си на коженото кресло, наподобяващо трона на Дракула, и редактираше заявка за процедура по прекратяване на дело със сребърната си писалка „Крос“.

— Мамо — обадих се от прага.

Вдигна очи над очилата с рогови рамки, кацнали на носа й, а адвокатското досие в ръцете й не помръдваше. Това беше най-близкото до покана да говоря, което щях да получа. Гушках в ръце стара неугледна котка.

— Това е котката ми — обявих. — Прогоних гадната воня със смес от оцет, сода за хляб, препарат за миене на чинии, кислородна вода и слой въглищен прах. Откакто се изпусна в къщата, я държа в клетка в брезовата горичка, но отсега нататък ще се наложи да бъде на закрито.

Мама тръсна папката върху масичката за кафе с преувеличен драматизъм. Бях станала свидетел на същия този жест от нейна страна веднъж, когато достигна апогея в заключителната си пледоария по време на федерално дело, на което бях поканена да присъствам.

— Ах, по дяволите… Казах на баща ти, че подушвам котка.

— Да — съгласих се стоически, все едно потвърждавах кралски указ относно закон за данъчно облагане.

— Защо не ми каза?

— Исках да реша проблема, преди да я представя.

В нейната стая не изпитвах емоции. Не чувствах потребност да ги допускам.

— Ами…

Избегна взора ми. Възможно беше да съм единственият човек, способен да я обезоръжи, което, боя се, я караше да изпитва дискомфорт. Представлявах непрестанно растящ трънлив храст, който от нея се искаше да подкастря от три метра разстояние. Но аз нямах желание да я безпокоя; само исках да изложа фактите.

— Котката е женска. Тествам ултразвуков нашийник с цел прогонването на бълхи и кърлежи. Ровеше се в кофите за боклук в училище. Няма маркировка. Не е дива обаче, определено е домашна и изоставена или изгубена. Харесва й да общува с хора. Изпишка се на стълбите към мазето само защото не осигурих сандъче цял ден, след като я намерих. Скрих сандъчето зад станцията ми за стерилизиране до водородната камера.

Не попитах дали може да задържа котката, както, струва ми се, биха постъпили повечето деца. В моите представи тя не беше просто домашен любимец, а също така беше част от лабораторен проект. При това положение не се нуждаех от разрешение.

— Име?

— Джаксън Браун.

— За момиче?

— Реших, че ще ти допадне реверансът към твоя любим музикант.

— Как бих могла да кажа „не“ на Джаксън Браун?

Не потърсих разрешение, а само одобрение, което беше различно.

Впоследствие психологът излезе с теорията, че одобрението от страна на майка ми на решението ми да й съобщя за котката, след като съм се справила с проблема с урината, ме е подтикнало да прикрия бременността си — докато стигна до решение, както допускам, че е заключил лекарят. Но единственото, което реших през първите седем месеца от тайното ми състояние, беше намерението ми да кръстя бебето Дилън, на другия любим музикант на мама. Това решение обаче така и не се осъществи, защото името на бебето ми се промени по време на пленничеството ми.

Всъщност, именно на ден двайсети, лишена от свеж въздух в този наподобяващ ковчег гардероб на тавана, аз се заех да преосмислям името на бебето си, тъй като исках да вложа повече значение в него.

Гардеробът кафез беше изпълван от наситената задушлива миризма на котешка урина и при недостатъчната вентилация в горещия таван скоро започнах да се потя и да се боря за глътка въздух. Ако смятах, че стаята ми долу представлява строг тъмничен затвор, да се намирам в гардероба беше като да съм изстреляна в капсула от космически кораб и оставена да падам в свободното пространство. Ето я моята капсула. Ето я моята планета. Гравитацията престава да действа, издигам се отвъд звездите.

Цял ден ли ще ме остави тук? По-дълго?

Според мен мина час.

Припаднах заради горещината.

Върнах се в съзнание, когато отключи гардероба, а аз се изсипах на пода и главата ми се блъсна в обувките му.

— Дявол го взел! — изруга.

Измъкна стъпалата си изпод черепа ми досущ като щуращ се плъх.

Останала без въздух, бореща се за живота си, аз лежах като риба, пляскаща с опашка по кея.

— О, мамка му — изстена той, докато тъпчеше наоколо. — Мамка му, мамка му, мамка му.

Беше прекалено усилие за него да се наведе и да ми помогне да дишам, така че ме подритна леко в опит да провери пулса ми. С на практика колабирали дробове аз хриптях, кашлях, давех се, докато накрая не достигнах нормален ритъм. По време на страданията ми не отворих очи нито веднъж, нито пък той понечи да помогне.

Когато бях в състояние да регулирам притока на въздух през носа си, останах да лежа в позиция на полумесец и отворих леко дясното си око, отново по-близо до тавана. За съжаление срещнах изгарящия взор в двете му очи и вследствие на това за един застинал момент взаимната омраза ни постави в опасно патово положение.

Той пръв предприе нещо.

С рязък замах надолу спусна дясната си ръка и сграбчи пълна шепа от разстланата ми коса. Дръпна рязко нагоре шията и торса ми до седнало положение, след което ме повлече заднешком по пода и здраво натъртих опашката си по твърдите дъски.

Нека опиша болката. Представете си да изпразните десет тубички супер силно лепило в шапка и да поставите тази шапка на главата си, като оставите ръба и тъканта й да се свържат с всеки фоликул в разстилащите се метастази на втвърдяващото се лепило. Сега окачете върха й на клона на дърво, само една идея по-висок от вашия ръст. Стойте прави. Има достатъчно място колкото шапката да дърпа всеки косъм почти до изтръгване и кожата на скалпа се опъва почти до разкъсване. Разцепване, разцепване, режеща топлина, разцепване.

В главата ми пламтеше огън. Тялото ми се усукваше наляво и надясно.

Естествено, след толкова много резки движения безценната нова придобивка — ластикът — скрита в гащите ми, се изплъзна навън и се придвижи до кръста ми. Местонахождението й стана така несигурно, че ако продължах да вършея с крака, ъгълът и блъскането със сигурност щяха да допринесат за допълнително изместване на контрабандния обект отвъд заобления ми корем и на пода. Имах избор: да се боря срещу болката или да запазя ластика. Ластика. Отпуснах краката си до изпъната позиция и допуснах да тегли косата ми без съпротива. Също като изпечена джебчийка вмъкнах ръка в панталоните си, забих пръсти в ластика и стиснах с всички сили.

Той не забеляза нищо, прекалено съсредоточен в усилията си да ме нарани максимално. Като стигна до началото на стълбището и ме пусна на пода, гърбът ми беше изпободен от трески, имах натъртена, вероятно счупена опашна кост, но решимостта ми бе напомпана отвъд хиляди планински върхове, отвъд милиарди и милиарди галактики, отвъд Бог, ангелите му, враговете му и милиони майки на изчезнали деца. Сега вече той наистина щеше да умре в мъки.

— Изправи се, кучко.

Сторих го бавно, като щадях раните си, но ръцете ми бяха стиснати в юмруци зад гърба.

Отново се озовахме в спорно положение. Исках да тръгне надолу пръв, за да не успее да види, като пъхна ластика на сигурно място.

— Върви, малоумнице — нареди.

Ти правиш коментари на тема интелигентността ми. Сериозно ли?

Изтече една секунда, две секунди. Тик. Так. Той проскърца със зъби и вдигна ръце.

И в следващия момент на етажа под нас звънна телефон, за който дори не знаех, че съществува.

— О, дявол го взел — измърмори и забърза надолу на път към телефона. — Ако не си слязла до три секунди, лично ще те довлека.

— Да, господине. — Малоумни господине.

Тикнах трофея си обратно на мястото му и се усмихнах.

Закуцуках надолу, като се напрягах да дочуя разговора.

— Казах ти, че това място е прекалено достъпно. Две момичета скаути се появиха на вратата заедно с майка си. Едва изритах майката навън. Твърдиш, че не трябва да предизвиквам никакви подозрения. Бъди кротък и изпълни своята част, казваш. Нали уж съм дошъл тук да се погрижа за възрастните си родители? Сигурно е много добър човек, щом преустройва старата сграда в просторна къща за майка си и баща си. Не каза ли, че ще решат именно това? Дявол го взел! Това е най-тъпата ти идея, Брад. Наложи ми се да почерпя момичетата с чай, Брад. Това е скапана идея за прикритие. Мамка му… Мамка му. Млъквай, Брад. Вече ти казах… Разбира се, че щях да ги застрелям всичките, ако тази кучка се беше разкрещяла.

Намигна ми, като изрече това, а изражението му казваше: Да, бих ви застрелял всичките. Определено не съм на твоя страна. В отговор аз си помислих: Изобщо не ми намигай. Падне ли ми възможност, ще ти избода очите заради това изпълнение. Ще поставя зениците ти в смола и ще си ги нося на ключодържателя.

Когато се озовах обратно в стаята, си дадох малко време да си почина, полегнала на една страна заради синините и драскотините по гърба си. Лежах върху бялото покривало за легло — пеперудата вече беше далечен фантом на този етап — и прехвърлях наум придобивките си… Придобивка №28, ластик за прашка. Благодаря ти, черни ангеле, благодаря за предупреждението и подаръка.