Шанън Кърк
Метод 15/33 (26)

Глава 26
Импровизирани затвори

Днес, на възраст трийсет и три, седя в лабораторията си и отвличам вниманието си от изследване на пръстови отпечатъци, като пиша тази история. Върху бюрото ми, сковано от необработени дъски, има снимка на сина ми, на когото поставих етикет… занасям се, когото кръстих Вантаджио. Ако не знаете, на италиански това означава „актив, придобивка, облага“. Галено го наричаме Ванти. Той е на седемнайсет години и също е учен — да благодарим на Бог и на ангела му хранител черната пеперуда.

Ванти скоро би трябвало да се прибере у дома след училище. Купеното му на старо ауди, за което сам си спести пари, ще изтрещи на алеята долу. Добавя към стила му, когато обикаля с него кампуса на гимназията. Сигурна съм, че всички момичета от випуска му, да не говорим за по-малките, копнеят да заровят лице в шията му и в русата му коса. Не ме вълнува за колко сладък го мисли останалият свят; работата му след училище е да ми помага в лабораторията, така че да не се помайва и да си идва скоро, а също да не забравя да прибере пощата в далечния край на толкова дългата алея. Бездруго няма никоя достатъчно добра за Ванти. И не го казвам, защото съм предубедена. Просто съм реалистка. Аз съм му майка. Бих убила отново и отново заради него.

Над червеното кресло в ъгъла до камерата за обеззаразяване в рамка е поставено парче порцелан, което откраднах, преди експертите да го приберат в пликче като веществено доказателство. Върху него има петно от неговата покафеняла кръв. Когато се омъжих, едва преди три години и точно както бе замислено да стане още преди седемнайсет, попитаха ни с Лени дали искаме да изберем специални порцеланови чинии. Едва не се задуших от смях. Лени, който бе наясно каква фобия и омраза съм развила към всякакъв вид порцелан, отвърна също през смях: „Не желаем порцелан, благодаря“.

Днес гледам този символ на престъпността в рамка и си мисля за онова, което трябва да сложа в джоба си утре, когато с Лиу ще посетим затвора на Брад.

След премеждието ми родителите ми отново наеха надеждната ми бавачка Гилма, която ме предпазваше от урочасване. Тъй като Ванти се роди през юни, завърших втория гимназиален клас с помощта на домашен учител и имах цялото лято на разположение да гушкам бебчето си. Знам, че съм истинска щастливка, наясно съм с това. Много други момичета не са имали моя късмет. Отдавам им почит, като оставям отворени чувствата на благодарност и облекчение; от друга страна, съм блокирала страха, угризенията и несигурността. И макар да съм сигурна, че мнозина биха изказали критики по повод бременността в юношеска възраст, в историята ми не са предвидени извинения или поуки на тази тема.

Родителите ми пръснаха куп пари по семейни и индивидуални психолози консултанти за мен и за себе си и получих от тях пълна подкрепа. За мое щастие се радвам на безрезервна обич от тяхна страна. Но извадих късмет с тях и в друго отношение. През цялото време те подсигуряваха Придобивки номера 34 и 35 — съответно научно ориентиран ум и презрение. Ако не бях успяла да се отърся от сполетялото ме и да го погледна отстрани като научен проблем, щях да рухна под тежестта на страха. Ако не смятах себе си за по-добра от онези презрени създания, можеше да не прекарам толкова часове да обмислям ликвидирането им. Онези от вас, които ще ме приемат за социопат, ще попитам вие какво бихте сторили, ако някой опре дулото на огнестрелно оръжие до детето ви и заплаши да дръпне спусъка. Тогава бихте искали да притежавате моята решителност, моята научна мисъл, моята душевна сила. Разбира се, вие бихте използвали активите си посвоему и аз последна ще ви съдя за това, както се надявам и вие да не ме съдите. В крайна сметка всички търсим справедливост по своя си начин. Аз търся своята без угризения на съвестта.

Времето на тежкото ми изпитание отдавна отмина, но мислите, които имах по време на него, никога няма да избледнеят в съзнанието ми. Ще скрия и заключа този ръкопис, защото се боя, че намирането му може да промени онези доживотни присъди, които планирахме. Господин и госпожа Очевидни ще бъдат освободени следващата година, но нека просто кажа, че по отношение на тях има подсигурени други мерки.

Имам да спомена още три неща. Първо, моя съпруг Лени. Лени ми е най-добър приятел още откакто бяхме четиригодишни. Изживял истинска агония при изчезването ми и не престанал да моли разследващите да не изоставят търсенето. „Не е избягала“, крещял им. Самият той организирал групи за издирване и будувал много нощи заедно с родителите ми, за да съставят стратегия за спасяването ми. Лени ми осигури най-голямата придобивка от всичките, като ме направи бременна, а по една ирония тъкмо това ми състояние ме вкара в цялата бъркотия. Лени е компасът на малкото ни семейство: аз, Лени и Ванти. Има една идеална песен с идеален текст, която винаги свързвам с него. Основно е соло на китара, изпълнявано от Сантана, заедно с малко текст, който пее Евърласт: Има ангел, положил ръка на главата ми… Има тъма, загнездена дълбоко в душата ми…

У мен все още има тъма. Всеки ден, всяка минута се боря с мрака, с бутоните. Лени е ангелът с ръка на главата ми — помага ми да се охладя до някоя не толкова злонамерена цел. Може би Ванти също е компас, но той е подрастващ и трябва да се вземат предвид други съображения. Разчитам, ние разчитаме, най-вече на Лени да ни води в правия път на морала. Лени е онзи, който подсеща да поздравяваме роднини за рождени дни, той се оправя със сметките, с поддръжката на дома и с житейските отговорности. Аз и Ванти подлежим на друг вид изисквания.

Второ, моята компания. Аз съм собственик, президент, изпълнителен директор, върховна императрица и владетел на консултантска компания за експертизи в областта на криминалистиката. Сключваме договори с юридически фирми, полицейски участъци, корпорации, милиардери и с шепа федерални агенции, които нямам право да огласявам. Една такава агенция наследи „Лола“ от ФБР, та по тази линия получавам добрите случаи. Както спомена Лиу, предвид неконвенционалните тактики на Лола, очевидния й конфликт на интереси при влизане в договорни отношения с мен и постоянния й статут на „нелегална и в сянка“, в тази история трябва да запазим нейната самоличност неразкрита. Понякога тя заличава заподозрени от официалните протоколи и ги докарва в мазето ми за разпит. В такива случаи обикновено включвам зеления миксер в служебната кухня на пълни обороти, за да не чувам заниманията й. После я черпя с цели тави от любимите й курабийки, поръсени с канела и захар, и я гледам как една след друга ги налапва цели.

Проучвам местопрестъпления, анализирам кръвни проби, определям химични съединения, разследвам и решавам случаи и, както днес, сравнявам пръстови отпечатъци в лабораторията, ако техникът ми отсъства по болест. Била съм експертен свидетел в безброй дела. Сградата ми е пълна с мощни компютри с големи плоски монитори. Набирам персонала си от Масачузетския технологичен институт и Бъркли и вземам само отличници, привличам топ учени от мегакорпорации и правителствени учреждения, като ги изкушавам с високи заплати и пазар с по-ниски цени на имотите. Наех и отличен консултант по трудови ресурси, бивш агент от ФБР на име Роджър Лиу. Той е около двайсет и пет години по-възрастен от мен и след мъжа ми е моят най-добър приятел на света. Съпругата му Сандра поддържа психическото ни равновесие, като ни чете сценариите за сериали, които пише в общия си офис с Роджър.

Притежавам толкова високотехнологични инструменти, че от НАСА биха си казали, че доставчиците ми са извънземни, и разработвам още по-добри, за каквито притежавам няколко патента и прибирам грандиозни лицензни такси от същите онези корпорации, от които крада учени. Притежавам сградата си, която купих с парите от доверителния фонд, основан за мен от баба при раждането ми — на възраст двайсет и една вече можех да разполагам с тях. Още пет години преди това бях хвърлила око на въпросната сграда. Помолих мама да упражни намеса пред банки, щатски и федерални служби, които искаха да я имат с нейната разчупена конструкция с крила и обкръжаващ терен с хълмисти поляни и ябълкова градина. И кариера. Мама се справи отлично и успя да убеди конкурентите ми да не ми се пречкат.

Ремонтирах и обнових останалата черупка от бившето училище с пансион, доминиращо в поле с мирис на крави, в което някога имаше кухня с дълги метални маси и черна готварска печка. В Индиана. Да, онова същото. Има две стаи в крила 1 и 2, които превърнах в терариуми — срещу баснословна сума, държа да добавя. В тези терариуми развъждам екзотични отровни растения, гърмящи змии, африкански дървесни жаби и всичко друго, което откривам в природата, способно „да остави отпечатък“. Всички тези придобивки обозначих „Дороти“ и посветих двете стаи на „Дороти М. Салучи“.

Отровните придобивки може да се окажат нужни един ден, знае ли човек. В случай че поискат от мен да разреша престъпление, в което е замесена подобна отрова. Или, да речем, ако някой друг, а не Доктора, е помогнал да бъдат убити три момичета и две неродени бебета и да бъдат хвърлени в кариера. Кой знае…

В терариумите „Дороти М. Салучи“ кипи живот, те са екзотични и опасни и само глупак би влязъл там неподготвен.

Кариерата отдавна е изгребана и отводнена. Екип озеленители запълниха празнината с камъни, а горните два и половина метра — с обогатена с витамини плодородна почва. В продължение на години вече имам удивителна градина с рози насред гората. Сред изкусителните червени, целунатите от слънцето жълти, румено розовите и редките черни сортове тръните изобилстват.

Ако човек застане пред моята сграда — вече не бяла, а боядисана в синьо — ще види логото на компанията ми точно под един триъгълен прозорец. То гласи „15/33 Инкорпорейтид“.

Точно там стоя и го гледам в момента, докато Ванти фучи с аудито си по черния път малко прекалено бързо за вкуса ми. Никога не съм изключвала бутона на Обичта за Ванти, дори и за милисекунда, и поради това съм непрестанно травмирана едва ли не от всичко, което прави. Когато играе баскетбол — дали няма да получи сътресение при всичките фалове в тази игра? Когато най-добрият му приятел се премести в друго училище — ще си намери ли Ванти нови приятели? Когато излезе с някой друг, а не с мен, дали няма да яде хотдог, или грозде, или пуканки, или друга потенциално смъртоносна храна и ще се намери ли някой наоколо, който да владее техниката на Хаймлих (у дома тя е задължителен курс за всички и наемам парамедик да идва всяко тримесечие, за да го повтаря)?

Ванти слиза от колата, грабва раницата си, усмихва ми се и ме поглежда в очите като десетгодишен, макар че си е напълно развито седемнайсетгодишно момче. Постоянно ми се иска да го целувам и дори когато по лицето му се появят бръчки, ще усещам с майчините си устни свежестта на детските му бузки.

— О, Ванти, какво си ми сладурче — казвам.

— Мамо, аз съм на седемнайсет.

— Добре де — махвам с ръка. — Слушай, Хал се обади, че е болен, така че ни чака голяма партида от пръстови отпечатъци, които да обработим. Ще ми трябваш да подготвим пробите за онзи случай в университета. Ще стигна до тях чак късно вечерта.

— Да, мамо — отвръща той, потупва ме по рамото и лепва бърза целувка на бузата ми, сякаш научният ми анализ на мащабни престъпления е най-маловажната задача в живота на това ведро и красиво момче.

Ако друг мой служител се отнесе така лековато към проби, свързани с убийство в престижен университет, сигурно бих се втренчила в него, докато не се разтрепери и не ме засипе с извинения. Но това е Ванти, той има уникално качество, което само по себе си е актив. И действа не само на мен, а на всички, с които контактува. Веднъж приятелчето му Франки ни придружи при пазаруване. Тогава бяха около десетгодишни. Франки пъхнал в джоба си шоколад с тримата мускетари на опаковката, без аз или Ванти да знаем. Когато алармата засвири и един охранител ни спря на паркинга, Ванти, а не аз, пое контрол над ситуацията. След много крясъци от страна на охранителя и циврене от страна на Франки и след като блокчето шоколад с мускетарите беше паднало върху асфалта, Ванти го вдигна, подаде го на охранителя и без никакво угодничество или високомерие му заговори като равен. На баджа на мъжа пишеше „Тод Х.“.

— Тод, искрено съжалявам за случилото се. Франки е мой приятел и с мама го изведохме да го поободрим. Баба му почина снощи, а „Тримата мускетари“ бил любимият й роман. Нали, Франки? Ти какво, искаше да сложиш шоколада в ковчега й ли?

Впечатляващ бе маниерът, с който го изрече. Именно това излъчва Ванти, усещане за равенство с човека насреща си. Предаде това умение и на мен, защото аз постоянно изучавам техниките му. Усещането за равенство неутрализира, а после грабва хората. Теорията ми е, че то въздейства върху егото и когато бъде пуснато в действие, кара човека насреща да обърне внимание на външността на Ванти и съответно да се поласкае, че някой толкова красив е отделил време да разговаря с него.

Накрая Тод плати от джоба си за шоколада.

Никога не бих могла да го изиграя като него. А дали се разсърдих, че той излъга? Не. Съществуват проблеми. Съществуват и решения. Проблеми и решения. Ако Лени присъстваше, моралният ни компас щеше да ни прати в друга посока. Но го нямаше и се подчинихме на изхода, предложен от Ванти.

Дали у Ванти има отклонения? Не мисля така, но го наблюдавам. И се тревожа. Според мен е способен на обич, но държа да съм сигурна.

С Ванти отдавна имаме две наши си шеги. И милион други по-мимолетни наши си шеги. Двамата с него много се смеем. Още откакто беше бебе, седя в стаята му и или му чета, или си говорим, докато той не се сгуши в позата си за сън. Отгатвам, че Лени слуша сериозните ни разговори или смеха ни, прилепил ухо до стената, разделяща нашата спалня от тази на Ванти. Мисълта, че това дава спокойствие на Лени, успокоява и мен. Отново се проявява като ангел, положил ръка на главата ми.

Едната от отдавнашните ни шеги е преди четенето вечер да определя произволно колко време ще трае то и да наглася вибриращ таймер в джоба си. „Ще чета 21,5 минути“, например. Когато таймерът се включи, спирам, подхвърлям шега за това каква буквалистка съм и затварям книгата, при което неизбежно някаква сцена е недовършена или мисъл недоразвита, или изречение е прекъснато по средата, така че Лени остава в напрежение. Направих го за пръв път, когато Ванти беше петгодишен, и той се разплака, защото беше много запленен от случващото се в книгата и се уплаши, че ще го накарам да чака до следващата вечер. И макар само да се шегувах, че съм приключила с четенето за вечерта, изпитвах огромно облекчение, като виждах колко силно се вживява момченцето ми в история и плаче с истински сълзи. А това означаваше, че не е като мен. Той не би се изолирал от света като мен. Следващия път, като прекъснах четенето поради изтичане на произволно определеното време, той се разсмя на несръчната ми шега, че съм буквалистка, а това е нещо, в което често бивам обвинявана сериозно, затова Ванти разбра, че всъщност се подигравам сама на себе си. И тъй, той се разсмя. Аз също се разсмях. И всеки път без изключение се смеем. Надявам се тази наша интимна шега да не се е изтъркала, когато бъда на шейсет години и той ме посещава с внуците ми.

Другата ни отдавнашна шега е да говорим фалшив френски пред хора. Но поради обезоръжаващия чар на Ванти хората вярват, че той говори истински френски. Дори една французойка веднъж го попита на развален английски от коя провинция е! Макар че ми харесва да разиграваме този скеч с Ванти за наше собствено забавление и за укрепване на капсулования ни живот заедно, от известно време се тревожа за изострените му социални способности и се питам дали те не го отделят от света също като мен, но по различен начин. Нямам точна представа докъде може да отведе това свое умение или какво означава то, дали е нещо добро, или лошо. По отношение на Ванти много се старая да не попадам в плен на навика си да категоризирам всичко и всички в черни или бели краски и се опитвам да му позволя органичен растеж. Но сега се чудя дали някои негови способности не трябва да бъдат укротени, или доизпипани, или туширани. Нормално ли е да разчита езика на тялото със същата лекота, с която диша? Естествено ли е да доведе група хора до мълчание само с поглед? Не ми ли каза директорката на гимназията едва снощи, че разчита на Ванти като на свой ценен съветник?

Въпреки изключителните способности на Ванти в общуването с хора все така Лени си остава човекът в нашия триумвират, който помни семейните рождени дни и подходящите коледни подаръци за роднини и приятели. Ванти не „отива“ при хората, те идват при него. И започвам да се притеснявам, че това е плашещо, макар и полезно качество. Или може би просто съм обсебена от всякакви евентуални опасности, които могат някой ден да навредят на скъпоценното ми момче, а той всъщност си е съвсем добре. Ще бъда ли някога истински спокойна, ще приемам ли с лекота идването и заминаването му? Ето го сега пред мен и отново ми отправя присмехулната, но любеща гримаса.

— Хайде, вдигай гълъбите и върви да ми подготвиш онези проби. А ако имаш уроци, най-добре се заеми с тях още сега, господин Умнико. Чака ни много работа. О, между другото, ще имаме домашно бурито за вечеря, татко ти ще ги приготви. Явно отново си надделял, защото му бях казала, че ако пак поднесе тия футболни топки, ще се подложа на гладна диета — казвам и го подкарвам вътре. — В случай че ти се иска да говорим за „Сто години самота“ довечера, аз съм на линия. Ще ти прочета любимия си пасаж за 1,2 минути.

— Жунасе ин куа а туй — изрича той на много убедителен фалшив френски.

— Да, да, и аз те обичам. Върви сега.

Гледам как красивият ми и безгрижен — макар и може би евентуално плашещ — син влиза с грациозна походка в главната квартира на 15/33. Започвам да скубя сухи листа от лилавите петунии в сини саксии край входа, за да прогоня тъжното треперене на брадичката си. Другата година той заминава в колеж, напомням си.

Да изпитваш към някого такава любов, че да ти се къса сърцето само като го погледнеш. Това е то да имаш дете.

* * *

Казах, че има три неща, които искам да спомена. Лени. Компанията ми. А сега, третото и със сигурност най-маловажното — Брад.

Ванти, Лени и баба са единствените, за които държа Обичта постоянно включена. За някои други от време на време я изключвам. А има и такива, за които обичта никога не е включена, за тях съществува единствено несекваща омраза и дори определени желания за ликвидирането им. Ако не беше ангелското докосване на Лени по главата ми, още няколко души на планетата вече нямаше да дишат.

В „15/33“ е нов ден. След като съм редактирала този ръкопис за последен път, заключвам го, за да бъде отворен и оповестен след смъртта ми. В същия момент Лиу пристига с колата си отпред. Жена му Сандра скача от пътническата седалка на техния форд F-150, единствения модел, който Лиу кара вече. Мисля, че това е четвъртата му такава кола, откакто се познаваме. Сандра му прави серия от нелепи физиономии и го пита коя най-добре илюстрира реакцията на човек, изял „лайнобургер“. Както обикновено тя работи над някой нов скеч.

Лично моето мнение е, че човек, сдъвкал лайнобургер, ще изглежда като котка, глътнала топка косми, така че когато Сандра стига до вратата на кухнята на „15/33“, изобразявам най-добрата гримаса на котка, глътнала топка косми. Собствената ми котка Стюи Поу измяуква неодобрително при моето превъплъщение. Изтегнал се е по корем в пълното си великолепие и подразнено протяга ленива лапа, защото съм нарушила първата от трийсетте му дремки за деня. Сивата му козина се е разстлала встрани и той прилича на фараон, разположен царствено върху тюркоазеното си килимче възможно най-близо до паничката за храна. Стюи ми е много досаден с навика си да скача върху лицето ми, докато спя, и гръмогласно да настоява за кълцано филе и бяла риба тон вместо обичайната котешка храна. Но само себе си мога да виня за това. Винаги съм се възхищавала колко изкусно котките демонстрират недоволството си почти от всичко, колко пренебрежително посрещат дори ръката, която ги храни. Така че угаждам на всичките прищевки на Стюи. Обаче за отмъщение го карам да носи розови звънчета на лилавия си нашийник.

— Здрасти, момиче, готова ли си? — пита ме Лиу, застанал до колата си с все още работещ двигател.

— Да, да, хареса ми, направи го пак — казва ми Сандра, като влиза в кухнята, одобрила изображението ми за лайнобургер.

— Лиу, изчакай само да си взема връхна дреха — подвиквам и грабвам от червената дървена закачалка до вратата бяло яке тип „сафари“. Едновременно с това повтарям комичната гримаса за Сандра.

— Идеално. Точно такава ще я опиша в сценария. А вие двамата гледайте да не сте много жестоки днес — подхвърля и си сипва кафе от каничката, която съм приготвила за нея. Тръгва към писателския си офис, като пътьом прикляква, за да погали тлъстата брадичка на Стюи.

Излизам заднешком през вратата, задържала на лицето си смешната физиономия за Сандра, и се качвам в колата на Лиу.

— Тя поръча да не сме жестоки днес — казвам му.

Лиу почесва нос и сподавя усмивка.

По-скоро днес ще сме жестоки с всичка сила.

Лиу вече наближава шейсетте. Косата му е все така гъста, но бяла. Все още работи с хъс, сякаш е на федерална мисия да преследва похитители през горите, така че тялото му се е запазило стегнато, а бицепсите му изпъкват, когато завърта волана на колата.

Знам какво му е в главата, защото е и в моята. В задната част на същата кола като тази преди седемнайсет години Брад успя с език и зъби да смъкне шала, с който му беше вързана устата, и се опита да избегне наказанието ни, като засмука бензин от тубата, коленичил с ръце на гърба, стегнати с белезници, и крака, привързани към кука. Лола беше тази, която помириса бензина във въздуха, а Лиу изтича и така силно зашлеви Брад, че му счупи челюстта. Планирахме залавянето на Доктора и Очевидната двойка, застанали в кръг пред колата, когато за късмет тежката миризма бликна в студения въздух като вода по стоманен улей. Ако Брад беше успял да смае света, щях да съм принудена да чакам смъртта си, че да го погна в ада за изтезания. Благодарна съм, че не се налага да чакам.

С Лиу сме правили пътуване като това два пъти за седемнайсет години. Това ни е третият път. Предприемаме го, когато Брад направи опит за предсрочно освобождаване пред комисията за помилване. Понякога на Брад трябва да му се напомня какво го чака отвън и какъв късметлия е, дето е измъчван вътре. Двамата с Лиу имаме приятели в системата на щатските затвори в Индиана, както и информатори сред затворниците с доживотна присъда, на които може и да сме, а може и да не сме правили разни услуги. Така че знаем всичко. Буквално всичко.

В дъното на онази кола с Брад сключихме сделка: той да си даде възможност да живее, а ние да не търсим смъртта му. Вместо това щяхме да го предадем на щата до живот, но под нашия неофициален надзор. Точно тогава пред Брад имаше две перспективи: смърт на мига или очакване на екзекуция в затвора (не забравяйте онези тела в кариерата). Когато му представихме сделката, у него припламна мижава надежда, достатъчна колкото да събуди желанието му да живее, а на нас точно това ни трябваше. Не без намесата ни с Лиу Брад получи не смъртна, а доживотна присъда и затворът в Индиана, където се пържи сега, бе превърнат в мой частен затвор по отношение на него.

На Лиу не му беше нужно кой знае колко убеждаване, за да ми съдейства да тормозя Брад. Душата му доста закоравя, откакто преди пет години брат му Моци направи трети неуспешен опит за самоубийство. Понякога се тревожа за Лиу, за това как работи по цяла нощ върху някои от случаите, за които сме наети като консултанти, но изключвам емоцията загриженост, щом вляза в общия им офис със Сандра и ги заварвам как тя се е сгушила в него и рисува карикатури на смръщеното му лице. Някои хора приемат жребия си в живота, стисват зъби и продължават напред, а част от тях са благословени с добър партньор, който им е подкрепа в тежката борба срещу демоните.

Спираме на паркинга за посетители пред нашия приватизиран затвор на щата Индиана. Показваме документите и пропуските си и разменяме по няколко думи със служителите, които са ни приятели, на път към помещението за свиждания. Оставам облечена с якето си за сафари, чиито джобове са закопчани и затворени с ципове и крият подаръка ми за Брад.

Помещението за свиждания е ужасно — квадратно, от бетонни блокове, боядисани в отровнозелено. Най-евтиният цвят, който властите могат да си позволят при ограничения бюджет. Мен ме устройва. Нямам желание щатът да пилее парите ми на данъкоплатец за постигане на уют в затвора. Стига ти да прекараш малко време сред тоя гаден цвят, за да се откажеш от всякакви намерения за престъпление, така мисля.

Правоъгълните прозорци със стоманена мрежа са на разстояние три метра от пода, застлан с линолеум. Вътре има десетина квадратни маси. Около шейсет и пет годишна жена с ръчно плетен черен пуловер нервно върти в ръцете си хартиена салфетка и нито веднъж не поглежда към мен и Лиу. Прилича на добродушна бабка с плетиво, седнала на пейка в парка. Вероятно чака сина си, който жестоко я е разочаровал. Друга жена, малко над трийсетте, но сбръчкана около устата като шейсетгодишна пушачка, се е привела със скръстени отпред ръце пред друга маса. Самата тя прилича на престъпничка и като че замисля как да ми оскубе цялата коса от скалпа. Срещам леденосините й очи и съм в почуда как жена, дарена с такава красота, се е оставила да я похаби заради някоя отрепка зад решетките. Искам да поговоря с нея, да я питам защо пуши толкова много и как така човек с тъй мъдри очи не е успял да прозре истината. Но се въздържам и си припомням, че не бива да съдя хората. Всички си имаме своите проблеми и демони, които да преодоляваме, но не всички получаваме еднаква подкрепа, казвам си думите, с които баба така често ме е вразумявала.

Отваря се врата с решетки и влизат трима мъже с белезници, последвани от петима пазачи, които се разполагат по периметъра на помещението с готови на кръста оръжия.

— О, мили! — изплаква жената с черния пуловер и става да прегърне неонацист с пречупен кръст, татуиран на лицето му. Когато се изправя, черният пуловер се повдига и виждам под кръста й татуировка с флага на конфедерацията.

— Здравей, татко — казва синеоката на белокос мъж със същите като нейните леденосини очи. Тя също се разплаква, заровила глава в рамото му и повтаря „Татко, татко, татко“. Очевидно копнее за ответна прегръдка, но няма да я получи, защото ръцете на татко са зад гърба му в белезници.

Не съди по първи впечатления. Винаги проучвай по-нататък, напомням си. Всеки човек е загадка. Стереотипите рядко са изцяло верни.

Брад вижда мен и Лиу и се опитва да се върне назад.

— Сядай — изръмжава му един пазач и грубо го избутва към ъглова маса, далеч от слуха на расисткото семейство и синеоките баща и дъщеря.

С Лиу сядаме широко усмихнати срещу тежко дишащия притеснен Брад. Годините не са били милостиви към фръцльото. Влезе в затвора на четиридесет и три, така че сега е на шейсет. По онова време вече оплешивяваше и имаше очертано шкембе, но пък бе винаги гладко избръснат, с изряден маникюр, изобщо грижливо поддържан. Сега е като спаружено грозде. Отслабнал е с около двайсет килограма през този период, и то не благодарение на фитнес, а на безпощаден стрес, който може и да съм, а може и да не съм причинила аз.

Оранжевият гащеризон се е надиплил около мършавото му тяло като завивка за легло кингсайз върху едва проходило детенце. Скалпът му е напълно оголен и той го е скрил с жълта плетена шапка. Ноктите му са изпилени, но не и с маникюр, а потъмнелите му зъби вонят.

— Гаджето ли ти изплете тая шапка? — подкачам го за смехорията на главата му.

— Все си същата злобна малка кучка.

Поставям ръка върху крака на Лиу, за да го спра да не скочи да зашлеви Брад.

— О, Брад, разбирам, че ти се налага да носиш шапката. Харкин много ще се разсърди, ако заподозре, че не я харесваш.

Пазачът, който е изблъскал Брад в помещението, се разсмива.

Брад се обръща към него:

— Хи-хи-хи, грозна муцуно.

— Внимавай в картинката, Брад. Ще седиш тук и ще ги слушаш, докато аз наредя. А шапката ти е отвратителна. Харкин не го бива в плетенето. Ще му предам, че така си казал — заявява предупредително и напълно спокойно пазачът.

Брад се обръща към нас примирен, защото пазачът го е притиснал в ъгъла.

Брад е притежание на Харкин. Купи го с хилядата долара, които му пробутах чрез един от пазачите. Харкин е от най-опасните вътре, удушил е трима свои „любовници“ в друг затвор, преди да бъде преместен тук. Излежава десет последователни доживотни присъди за убийство с брадва на десет членове на конкурентна рокерска банда, докато спели. Съсякъл и домашните им любимци. Тежи сто и седемдесет килограма и е висок два метра и шестнайсет сантиметра и се извисява като гигантска секвоя сред затворниците. Психотерапевти го бяха убедили да плете, за да уталожи постоянната си раздразнителност, и тъй Харкин плете, но само с жълта прежда, защото само с такава разполага щатът след конфискуването й от склад с незаконно внесена стока.

Харкин плете ужасно. Жълтата шапка за Брад е на светлинни години далеч от времето, когато се бе издокарвал с велурени сака и копринени шалчета.

— И тъй, Брад, чуваме, че отново се опитваш да увещаваш щата за предсрочно освобождаване — заговаря Лиу.

Брад се втренчва само в Лиу, към мен се е извъртял странично и се е издърпал максимално далеч на стола си, сякаш го ръчкам с острия връх на дълга сабя.

— Много добре знаеш, Брад, че сделката беше да излежиш доживотна присъда без право на помилване срещу това ние да не настояваме за смъртна присъда. А лесно щяхме да ти я издействаме при онези нарязани момичета и мъртвите бебета, които бяха открити в кариерата ти и на други места. Спомняш ли си уговорката ни, Брад?

Той потръпва.

— И защо въобще ти се е приискало да излезеш от тук? Неудобно ли се чувстваш? — намесвам се.

— Майната ти и на теб, и на злобната ти кучка — процежда Брад към Лиу, докато продължава да се дърпа надалеч от мен.

С Лиу мълчаливо се взираме в него и изчакваме. И, разбира се, скоро той изрича с писклив глас:

— Ха-ха, много сте смешни и двамата.

— Чувам, че си се запалил по градинарство — казвам и поставям ръка върху масата така, че да го принудя най-после да ме погледне.

— И какво те засяга теб това, малка кучко? — промърморва, като обхожда масата с поглед и все още се бои да срещне очите ми.

Разкопчавам един от осемте джоба на якето си и изваждам листо в полиетиленово пликче.

— И така, запалил си се по градинарство преди около година, нали така? Обработваш леха в затворническата градина.

— Правиш се на много хитра. Накарала си твоите бандити да ме шпионират.

— Аз не бих ги нарекла бандити, те са ми приятели — отсичам с много сериозен тон.

— Брад, слушай много внимателно сега — съветва го Лиу.

Брад се сгушва още повече на стола си.

— Знаеш ли какво е това? — питам и побутвам пликчето с листото по издрасканата маса към Брад. Листото е издължено, заострено, тънко и тъмнозелено.

Брад само изсумтява, кръстосва и разкръстосва крака, подпира глава ту на дясната, ту на лявата си ръка. По вдълбалите се бръчки на лицето му личи, че е уплашен.

— Сама го отгледах, Брад. Отидох чак до Южен Китай да се снабдя със семена. И всичко това за теб, Брад.

Брад вече е в плен на тикове.

— Това е специален хибрид между олеандър и някакво друго растение, което вирее само в изолирани райони на Азия. От най-отровните, достъпни за човек. Една хапка от него и сърцето ти експлодира. Пуф!

С устни и връхчетата на пръстите си имитирам фойерверк, после поглаждам равномерно туптящото си сърце.

Пазачът зад Брад се отдалечава и отива при колегата си, с което показва, че не желае да чуе тази част от разговора, но също и че ще позволи той да продължи.

Навеждам се към Брад и му промълвявам с меден гласец, сякаш се опитвам да го съблазня, което, така или иначе, би било невъзможно.

— Достатъчно е само да стрия едно листенце и да го пробутам когато си наумя в картофеното ти пюре полуфабрикат. Може да стане, докато си тук, или ако по някаква невъзможна причина излезеш навън, където ще си безработен и сврян в окаяна дупка. Чувам, че този хибрид предизвиквал непоносима пареща болка, сякаш газ гори хранопровода ти, бушува в гърдите ти и праща нажежена лава в червата ти, които не издържат дълго и се пръсват отвътре навън. Никой няма да си направи труда да извърши токсикологични тестове заради теб, Брад. Ще го броят за инфаркт. Това листо много прилича на онези на растенията, които отглеждаш в лехата си, лесно може да се маскира там.

— Кучка такава — изстрелва Брад и най-после ме поглежда с неистов гняв.

Ето заради този момент съм дошла. Момента, който той не искаше да ми даде. Момента, в който мога да му напомня.

— Жив си по моята милост. И не смей да го забравяш — изричам и забождам показалец в пакетчето със смъртоносното листо.

Лиу се усмихва. Вземам пликчето и бавно го пъхвам в джоба си.

Ясно е, че бих могла да убия Брад по сто хиляди различни начина. Но убиването на Брад не беше основна цел нито на мен, нито на Лиу. Номер едно в списъка ни по отношение на него беше да гарантираме, както Лиу се изрази, че той „ще прекара живота си в кански болки и непоносими унижения“.

Когато научих, че Брад проявил ентусиазъм към градинарство и се записал в съответните курсове в затвора, ставал рано, за да копае и плеви, и докато го правел, се усмихвал и си подсвирквал, дадох му година да се порадва на това хоби. Исках да изживее истинска емоционална загуба. Като го заплаших с отровно листо, всях у него страх, който никога нямаше да го напуска, щом влезеше в тъпата си леха с мизерни рози и диви цветя и зърнеше зелено листо. Можех да му пратя чрез пазачите набор от листа, придружени с научни факти относно отровата им. Не че някое от тях щеше да е отровно, защото не бих му дала в ръцете оръжие. Съвсем скоро жалката му градинка щеше да бъде превзета от глухарчета и боклуци и той отново нямаше да има разтуха.

Някои жертви искат да теглят чертата по отношение на правосъдието, стремят се към смъртна присъда или опрощават деянието. Напълно го приемам. Но има други като мен, готови дълго време да упражняват натиск по всички фронтове, водени от целта „око за око“. Предвид гнусните престъпления на Брад, бих могла да го изгоря жив и да го издърпам от пламъците, когато тялото му е обгоряло, но органите му не са се изпържили докрай. Ала в моето съзнание дори така не бих постигнала деликатното равновесие „око за око“.

Лиу ме поглежда въпросително, за да провери дали съм приключила. Кимвам му утвърдително, за да му дам възможност за думи на раздяла. Той се прокашля, за да прекъсне кръстосаните ни убийствени погледи с Брад, изправя се и казва:

— Приключихме тук. Стой мирен и скоро, ако бъдеш послушен и вече не подаваш молби за предсрочно освобождаване, каквото бездруго няма да получиш, ще умреш от естествена смърт или пък Харкин ще те удуши. И тогава наказанието ти в този живот ще свърши. — Тупвам Лиу по крака и двамата се разхилваме заговорнически. — Макар че — додава Лиу — дяволът със сигурност има интересни планове за теб, Брад.

— О, има и още как — добавям и аз, като си мисля за Дороти, за Моци, за всички момичета и бебета в кариерата, които не са оцелели.

* * *

С Лиу подкарваме обратно към „15/33“ и слушаме колекцията му от кънтри песни на Рей Ламонтейн, идеалната смесица между Севера и Юга. Той тананика думите на песента „Беда“, която буквално ме опиянява. Познаваме се твърде отдавна, няма нужда от разговор; няма нужда той да се притеснява да припява в мое присъствие.

— Лиу, останете със Сандра за вечеря днес. Лени пак ще прави бурито.

— Футболните топки? Готово, там сме.

— А после може да поработим върху проби за случая в университета. Няма начин този пясък и камъчета да са от Масачузетс.

— Както кажеш, Лиса. Ти си шефът — отвръща Лиу и ми намига, преди да се присъедини отново към гласа на Ламонтейн.