Шанън Кърк
Метод 15/33 (25)

Глава 25
Съдебният процес

Знаех достатъчно за mens rea, за да бъда опасна. Макар че сферата на майка ми като адвокат е гражданско право и правителствени правоохранителни агенции, тя все още пази учебника си по криминално право. Главата за престъпно намерение, или mens rea, ориентирано към престъпление състояние на духа, силно ме заинтригува. Изчетох я, като бях на четиринайсет години, и отново на петнайсет, и отново на шестнайсет, след премеждието си. Бях пристрастена към сериала „Закон и ред“ и документални филми за действителни престъпления. За да бъде дадена смъртна присъда или като крайна отстъпка от моя страна доживотен затвор без право на помилване, трябваше да съм сигурна, че у съдебните заседатели нямаше да остане и капка съмнение как Доктора — единственият, който стигна до процес — е имал mens rea. Също както и с похитителя ми моят план за отмъщение към този злодей имаше три слоя осигуровка. Рецепционистката постигна извънсъдебно споразумение с признание за вина. Очевидната двойка — също. Брад? Брад е друга история, така че нека не избързвам за него.

Ако сте юрист теоретик и четете това, може да се почудите защо федералното правителство не изправи Доктора на федерален процес и защо Индиана обра бойната плячка. Всъщност не знам подробностите, но налице беше някакво взаимодействие между Лиу, ФБР и Индиана, при което щатът, онзи, който най-много си падаше да праща престъпниците в мръсна дупка, получи златните ключове към света на прокълнатите.

Докато месеците минаваха и процесът приближаваше, Докторът се проявяваше като все по-закоравял злодей. Единствен той не прие обременителното прокурорско предложение за сделка с признаване на вина, нито тръгна по пътя на Брад за отложено явяване пред съда, а държеше да бъде съден от „равни нему“. Ама какви „равни нему“, не спирах да се чудя. Как бе възможно да съществуват „равни нему“? Та той уби Дороти, а можеше да я спаси. Не беше човек. Недостоен бе да бъде наречен и животно дори. Далеч по-низша форма е. Той е едно нищожество. Равни нему?!

Тъй като не биха ме допуснали с мачете в килията на Доктора в предварителния арест, започнах да се трудя усилено за осъждането му. Заговор за отвличане и опит за убийство — и двете углавни престъпления — щяха да са лесноосъществими обвинения и тъй като при извършването им бяха умрели хора, провинението беше наказуемо със смърт. Дотук добре. Смърт, случила се при извършване на углавно престъпление, е убийство, в което могат да бъдат обвинени всички съучастници, макар и да не са дръпнали спусъка, образно казано, а в моя конкретен случай да не са бутнали умрелия в локва, където тече ток, или да не са оставили предумишлено бременно момиче в юношеска възраст и плода й да умрат, ако това е можело да бъде избегнато.

Съвсем предсказуемо Доктора изтъкна аргумента, че Дороти би умряла и без наличието на углавното престъпление и не поради него самото. Давещ се плъх би се заловил за най-крехката тресчица, плаваща в океана. Не можех да допусна аргументът на Доктора да остане неопроверган, затова внимателно подготвих показанията си.

Съдебните зали в действителност са много подобни на онези, които виждате по телевизията. Онази, в която аз свидетелствах, беше с тъмна дървена ламперия на височина от около два метра и четиридесет сантиметра по четирите стени без прозорци. Местата за зяпачи, заинтересовани роднини, любители на съдебни дела, представители на медиите и художници, правещи скици, бяха разположени в десет реда. Отвъд ниска до кръста летяща врата имаше големи маси — лявата за обвинението, дясната за защитата на гадината. Най-отпред беше издигнатото върху подиум бюро на съдията, отстрани до него — свидетелската скамейка, а отпред — мястото за съдебния стенограф.

Процесът на Доктора започна шест месеца след освобождаването ми и всъщност беше доста скоростно насрочен. Вече си бях върнала фигурата отпреди бременността. В деня, когато бях призована като главен свидетел, седях отвън на дървен стол, от онези с хлътнатини за дупето, и поклащах крака в елегантни кожени сандали „Мери Джейн“. Мама отказа да позволи на прокурорския екип да ме облече като опърпана нещастница само и само да предизвикам съчувствие у съдебните заседатели. Заяви, че подобно шоу би насърчило предубеждение или „дискриминация с обратен знак“ и би било чисто и просто признак за „претупана адвокатска работа“. О, не се бойте, мама бе изцяло наясно със стратегията на обвинението и знаеше какво прави. Беше най-добрият пледиращ адвокат, когото някой би могъл да се надява да има.

Черните ми сандали бяха в тон със семплата черна рокля с къс ръкав и две плохи от ханша надолу. Беше с подплата, естествено. От Италия, естествено. И, то се знае, струваше цяло състояние. Мама ми услужи с най-хубавите си огромни диамантени обици; отсече, че с друг вид бижу няма да ме пусне в съда, и предизвика недоволството на неугледна жена от прокурорския екип, която ме искаше с невинни перли.

— Перли? Перли?! Боже господи, та перлите са за невзрачни студентки и пренебрегвани съпруги. Изобщо не са подходящи за дъщеря ми. Тя заслужава нещо по-добро.

По-късно мама ми обясни, че перлите били за повлекани и идиотки, които грам не разбирали от мода и ги мислели за изискани само защото Одри Хепбърн ги носела в „Закуска в Тифани“. Шумно издиша през носа си и добави:

— Но киното си е кино, а тя е Одри Хепбърн и е единственият пример в историята за жена, на която перлите й стоят добре.

И тъй, седях аз на дървения стол в коридора на съда, облечена в скъпата си черна рокля като опечалена на погребение, но пък богата, и без никакви перли, когато ме извикаха да вляза в съдебната зала. На прага се разминах с госпожа Очевидна, която тъкмо слизаше от свидетелското място и бе извеждана от пристава. Обвинението й бе предложило сделка в замяна на свидетелски показания срещу Доктора. На нея също бяха предложили облекло, каквото иначе само насила би се оставила да й надянат, макар че всъщност тя излежаваше наказание в затвора по извънсъдебното си споразумение. Обвинението и мама не искаха никакво визуално напомняне към съдебните заседатели, че госпожа Очевидна е престъпничка. „Равните“ на Доктора бездруго знаеха достатъчно.

И така, госпожа Очевидна се размина с мен; изглеждаше забележително. Носеше розова копринена блуза, черна пола от кашмир, копринени чорапи, черни лачени балеринки и, то се знае, перли. Големи, кръгли, скъпи перли. Беше с прическа и грим, сякаш отиваше на галапредставление. Нямаше още четиридесет години и макар да бе абсолютен демон, всъщност бе доста красива с дългата си и пищна кестенява коса, вдигната на кок, който да подчертае високите й скули. Имаше изряден тъмночервен маникюр и венчалният й пръстен трябва да беше дванайсеткаратов. Вървеше с походка, излъчваща безразличие, с изправен гръб и вирнат нос и ме изгледа презрително, сякаш бях някоя въшка.

Въздържах се и не намигнах на мама, седнала на мястото зад щатския прокурор. Бе предсказала, че госпожа Очевидна ще се държи тъкмо така, и именно тя настоя на точния синхрон при влизането ми. И двете с мама погледнахме към съдебните заседатели. Беше ясно, че те също са забелязали показната й надменност. Спретнат мъж с пуловер в цвят сьомга изрече с устни „по дяволите“ и написа нещо в бележника пред себе си.

Манипулирането на тези тънки детайли, предвиждането на личностните характеристики и действията на другите, обхващането на всички дребни подробности в правна стратегия бе тъканта на адвокатската игра, защото по съществото си тя не се различава от театрална постановка. А адвокатите са едновременно продуценти и главните герои. След това преживяване за малко да ми влезе мухата и аз да се заловя с право, но колко ужасно би било да прекараш живота си в тези лишени от прозорци ковчези, които наричат съдебни зали.

Вече познавате изцяло взаимодействието ми с Доктора. Както ви казах, той се появи в три различни дни: веднъж сам на визитата си със студени пръсти, по време на която не каза нищо; един път с господин Очевиден за общо минута и отново на практика не каза нищо; и последния път, когато упражни агресия върху мен със слушалката за ултразвук пред господин и госпожа Очевидни и нарече похитителя ми „Роналд“. Това беше. Нищо не знаех за него, освен че е причинил смъртта на Дороти с отказа си да я лекува. Дори нямах представа как изглежда до деня, когато го спипахме в „Апълтрий“. Тогава беше пиян, запуснат и със свръхтегло. Носеше бежов елек върху светлокафява риза с петна от пот под мишниците. Кадифени панталони допълваха изцяло кафявото му облекло. Приличаше на дървесен дънер. Когато Лола му слагаше белезниците, забелязах, че ципът на панталоните му е отворен. Казах му „Шах“ и той извърна глава към мен, така че можах да погледна право в кървясалите му очи, и тогава той се оригна.

Ала шест месеца по-късно, когато минах през летящата вратичка в Съдебна зала 2А, за да застана на свидетелското място, видях пред себе си един напълно преобразен човек. Защитата го беше пременила в костюм на тънко райе, риза с бяла яка и подбрана с вкус червена вратовръзка. Като нищо можеше да е политик или банкер. Лицето му бе свежо и опънато, а косата — пригладена с гел като на Супермен. Честно казано, ако не знаех, че е чудовище, и ако бях подвластна на развилнели се женски хормони, току-виж, си бях паднала по него. Вместо това, тъй като съдебните заседатели ми бяха отляво и нямаше как да видят извърнатото ми лице, едва забележимо му смигнах и размърдах вежди, за да му дам да разбере, че играта започва.

Той се вцепени, пое дълбоко дъх и сгуши глава в раменете си като котарак, уплашен от пълна луна.

Нали помните, защитата на Доктора се градеше на тезата, че Дороти би умряла „и без наличието на углавното престъпление и не поради него самото“. А знаех това, защото майка ми ме държеше напълно осведомена.

Седнах на свидетелското място и кимнах за поздрав на благата, но и строга съдия Роузън, кацнала по-високо от мен на съдийското си кресло. Заклех се над Библията, отговорих на въпросите коя съм, къде живея и други биографични уточнения, идентифицирах Доктора като човека, който ме преглеждаше, и после добавих липсващите елементи, нужни на обвинението.

Бях свела очи и мърдах носа си по начин, за който знаех, че причинява сълзи. Щом очите ми се навлажниха достатъчно, погледнах към съчувствената бабка на масата на съдебните заседатели и обясних как при два случая Доктора е казал на моя похитител: „Ако иде в болница, Дороти ще се подобри, но на кого му пука? Бездруго ще я хвърлим в кариерата веднага щом роди“. Разкрасих тази лъжа, като добавих, че е придружил думите си със смях, който ми е прозвучал като на злодей от анимационен филм. Отидох и по-далеч, заявих как е казал: „Нека изчакаме. Може да се посъвземе и бебето да е добре, тогава ще имаме две бебета за продан. Ако ли не, ще ги хвърлим в кариерата, както беше по план. Очевидно няма да я пратим в болница. В случай че продължи да се влошава, спрете да я храните“.

Докторът ревна и прекъсна показанията ми:

— Не е истина! Нищо вярно няма в това!

Смъкнах се ниско на стола си и го раздадох уплашена, прехапах долната си устна и обърнах огромни молещи очи към добрата съдийка да ме защити. По бузите ми се затъркаляха едри крокодилски сълзи.

— Ваша Светлост, вярно е! Вярно е! — изплаках.

— Седнете си, господине! Ще си затваряте устата в тази съдебна зала — викна тя. — Още едно такова обаждане и ще ви обвиня в неуважение към съда. Разбрахте ли ме?

Мълчание.

— Разбрахте ли ме?!

— Да, госпожо съдия — рече Доктора и си седна с наведена глава.

Но тогава се изправи пледиращият адвокат на защитата и на масата им подхванаха играта „Горе/долу“. Ту Доктора ставаше и сядаше, ту защитникът. Трябваше да си ухапя бузите отвътре и да отклоня поглед към мокро петно на тавана, за да не се разхиля на тази клоунада. Изпълних отново маневрата с очите, та сълзите да продължат да се стичат по хубавкото ми личице.

— Моля за извинение, Ваша Светлост, няма да има повече прекъсвания — обеща адвокатът на защитата.

Мама ми беше обяснила, че ще се случи така. Уверила ме беше, че мога да кажа всичко от свидетелското място, защото защитникът няма да посмее да ме нарече лъжкиня пред съдебните заседатели. Най-много можеха да си позволят да поставят под въпрос способността ми да си спомням точно подробности и събития, но не биха ме обвинили в лъжа. Не исках тя да носи това бреме. А да го нося аз, нямах проблем.

И все пак улових скептичния й поглед, който се превърна в горда усмивка, щом разплакана уверих съдията в искреността на думите си. Мама знаеше, че аз не плача, и бе чула разказа ми за времето, прекарано в плен, хиляда пъти, при което бях достатъчно далновидна да намекна бегло, че съм чувала Доктора да казва разни неща, но така и никога не се разпрострях в подробности пред нея. Не исках предварително да си ограничавам възможностите докъде мога да стигна с версията си, за да мога да я моделирам според нуждите на обвинението.

След като всички си седнаха по местата, съдия Роузън кресна на прокурора:

— Добре, хайде, продължете. Искам да стигнем до съществен етап, преди да обявя прекъсване. — После се обърна към мен и ме попита: — В състояние ли сте да продължим?

— Да, госпожо съдия — отвърнах плахо, но категорично.

Прокурорът се обърна, взе чиния и обяви:

— Веществено доказателство 77.

Беше порцелановата чиния „Уеджууд“ на Дороти.

— Да, господине, това е чинията. Човекът, който ми носеше храната, в началото носеше и нейната чиния. Веднага забелязах буквата „Д“, залепена отпред. — Лъжа.

Прокурорът показа бележката с буквата „Д“, която бях намерила в кухнята.

— Веществено доказателство 78.

— Да, това е бележката. Явно е носел храната първо на мен. Но около седмица преди бягството ми той престана да носи нейната чиния, когато влизаше в моята стая. Понякога преди това го виждах през дупката на ключалката да яде от същата тази чиния. В кошчето за боклук в банята имаше самозалепващи се листчета с буквата „Д“ на тях. Той е ядял храната й. — Все лъжи. — Трябва да е следвал заповедите на Доктора да остави Дороти да гладува. — Най-вероятно лъжа.

Адвокатът на защитата изпадна в апоплектичен пристъп. Едва не избухна в ругатни при възраженията си за „предположения“ и „неоснователни твърдения“, но аз видях с периферното си зрение ахкащите съдебни заседатели и бях пределно наясно за размера на вредата, която бях нанесла. Камбанката удари, съобщих с красноречив поглед на Доктора, който пишеше бележки и шепнеше шумно на адвоката си.

Шах и мат, гадино.

Продължих да лъжа безпощадно и да хлипам на подходящите места. Трима съдебни заседатели, единият от които мъж, се разплакаха. Денят бе пълна катастрофа за Ел Доктор. Ехо! Изгний в ада. Нямам никакви угризения за фалшивите си показания. Всичко друго, което казах, беше вярно и аз бях убедена, че говоря истината. Ако известното преувеличаване доведеше до най-строгата възможна присъда и изключеше евентуални презрени споразумения за смекчаването й, толкова по-добре. Правдата щеше да възтържествува. Поднесена студена в чиния от порцелан „Уеджууд“.

Претърсиха кариерата и намериха три момичета и два зародиша. Оцелялото бебе откриха в Монтана, живееше с двойката, която го беше купила. Тяхната история е друга правна сага. Доктора енергично протестираше, че няма нищо общо с кариерата, и отричаше да е замесен в „предишни убийства“. Каза, че при едно от честите си прескачания до Вегас, когато бил замаян от дрога в продължение на цяла седмица, се запознал с рецепционистката чрез своя букмейкър, на когото бил задлъжнял с цели седемдесет бона покрай пристрастеността си към хазарт и кокаин. Рецепционистката — жена, фалшифицирала данни за образованието и стажа си, за да постъпва в различни провинциални клиники — била тази, която свързала членовете на бандата. Тъкмо тя набелязала Дороти месеци преди отвличането й само защото горкичката бе постъпила както е редно и потърсила медицински съвет веднага след като пропуснала цикъл. Престъпниците я оставили да изкара повечето от бременността си у дома, докато не я отвлекли, и на този етап за моя зла участ рецепционистката се бе преместила в нашия град.

Така или иначе, Доктора твърдеше, че не е бил замесен в нищо, случило се преди отвличането на Дороти и по време на държането й в плен.

— Повикаха ме, защото преди това бяха оплескали случаи с цезарово сечение. Може сами да са правили операциите, не знам. Или пък са повикали друг лекар — казал беше той на агент Лиу.

Както можеше да се очаква, на делото той се позова на Петата поправка. Обвинението проучи по-раншните му движения и представи неубедителни свидетелства за предишна намеса. Съдия Роузън забрани споменаването на телата в кариерата, но не и съществуването на самата кариера в имота. Добрата стара съдия Роузън се тросна на прокурора:

— Свършете си работата както трябва и ми поднесете обосновано искане за повдигане на нови обвинения по другите убийства.

Нямах желание да продължавам с мисионерските си измислици чак дотам, така че се отказах аз да сервирам обосновката. А можех лесно да дам показания в духа: „Доктора споменаваше за някакви други в кариерата и предлагаше да бъдем хвърлени там, както са сторили с предишните“. Но и аз си имах своите съмнения относно степента на участието му с тези жертви и ми остана да се уповавам, че по един или друг начин истината ще излезе наяве и ще бъде въздадено правосъдие.

Както се оказа, „Д“, Дороти, беше прекарала в плен една седмица повече от мен. Когато детективите бяха претърсили училището с пансион, което Брад беше купил на търг след фалит две години по-рано, бяха се натъкнали на шкаф с изгубени вещи и учителска стая. Стигнали бяха до извода, че моят калъф с моливи е дошъл от шкафа за изгубени вещи, а куките и преждата за Дороти, както и книгите — от учителската стая. Предполагаха, че Дороти е оплела моето червено одеяло преди пристигането ми и че похитителят ми го е задигнал от нея. Аз предпочитам да вярвам, че го е плела на пожар, за да подсигури оръжие за нас.

Защо похитител би предоставил куки за плетене на жертвата си? Не са ли те остри? Не могат ли да наранят? От първа ръка мога да ви кажа, че Дороти беше слаба, ръцете й бяха по-тънки от моите. Беше и нисичка, около метър и петдесет и три. Но, което е още по-лошо, беше измъчвана от болки и нямаше сили да слезе по стълбите, без да я подкрепям. Може да си кажете, че адреналинът от освобождаването й е вдъхнал сила. Не е така. Затова съм сигурна, похитителят ни не се е боял, че куките ще бъдат използвани срещу него. Плюс, че беше тъп.

От повърхностния разпит на двойката Очевидни узнахме за побъркания план как аз съм била отвлечена като презастраховка, в случай че Дороти и бебето й не оцелеят, и как Очевидните щели да отгледат и двете бебета като близнаци, ако се родят живи и здрави. В идентични, репетирани с адвокатите им показания, те настояваха:

— Заклеваме се, никога не сме помисляли момичетата да бъдат убивани. Беше ни казано, че ще бъдат изпратени у дома.

И как това намалява вината им? Водещият обвинител каза, че присъдата им ще е по-малка от смъртна. Обясни ми как най-доброто, на което можем да се надяваме, е максимален престой в затвор. Изсипах кафето му в мивката и му изръмжах да се постарае повече. Мама ме призова настоятелно да не му се нахвърлям така. Изсипах и моето какао в мивката. Казах ви, че е мекушава. Няма значение, че беше права.

Като че пристъпите ми на гняв се поуталожват с годините. И все пак понякога, само понякога, се улавям, че чакам освобождаването им. Признавам си, че в далечно кътче на съзнанието си съм нахвърляла начален план, по-точно съставила съм подробна номерирана и подредена програма за действия, налични оръжия и активи.

По отношение на Доктора бях безпощадна, изпълнена с диво и неутолимо желание за мъст. Конспирация с цел правораздаване не е отклонение от природните закони, макар и да е отклонение от прекалено обобщените и недостойни постулати на правосъдната система.

Майка ми си взе дълъг отпуск. Използва всичките си връзки, за да бъде назначена като помощник на прокурора. Шефове на корпорации, които беше отървала от затвора, чрез синовете си сенатори поместиха планини, само и само да отстранят пречките от пътя й.

— Нямам намерение да оставя това дело в ръцете на недоучили чиновничета — отсече тя. Носи дявола у себе си също като мен.

Пробвах се с нея точно преди процеса. Отново бяхме в нейния кабинет у дома; тя седеше на подобния си на трон стол, погълната да редактира предложенията от страна на обвинението и защитата за неоповестяване на някои факти и аргументи в съда. Тъй като беше началото на декември, домът ни в Ню Хампшър беше украсен като на картинка и коледната елха в съседното преддверие грееше с дъга от цветове, отразяващи се в изрядно излъскания под. Прожекторът пред прозореца на кабинета осветяваше падащия на парцали сняг на фона на черното небе. Топлех се пред бумтящия огън в камината и я чаках да вдигне глава от проектопредложенията, които безмилостно изпъстряше с поправки. Момченцето ми похъркваше кротко горе и кръглото му коремче под гащеризончето бе толкова пълно с мляко, та имах чувството, че може да спи цяла вечност така със сладката си усмивка и идеални бузки на херувимче.

Наблюдавах я. Тя все така продължаваше да не щади страниците, гневно драскаше с молива и мърмореше срещу писанията на прокурора: „Пълна помия“, „Е, хубава работа!“, „Простотии“, „Абе ти да си чувал за запетайки?“ и финално „Това май изцяло трябва да го пренапиша“.

Докато я чаках, си припомних времето, прекарано с Брад във фолксвагена. Сетих се как си бях обещала да опитам с мама. Протегнах длани над пламъците, за да събера повече топлина, и продължих наблюдението си над нея. Прехапала устна, размахваше молива и зачертаваше цели абзаци. Запитах се: Бих ли могла да я обичам? Открито?

Включих бутона си за обич към мама. И като го сторих, си припомних, че го бях опитала вече много отдавна. Тогава експериментът не приключи добре, а имах опасения, че и сега ще стане така. Чувството към нея беше прекалено болезнено. По шията ми изби пот и в стомаха ми се надигна усещане за гадене. Сякаш нечия длан бе стиснала сърцето ми. Продължавах да се опитвам, но през това време мускулите ми се вцепениха от напрежение и тревожност. Кога тя ще замине във връзка с друго дело и за колко дълго? Ще вдигне ли някога поглед да ме види как стоя тук, в нейния кабинет? Ще прекъсне ли работата си, за да отдели време за мен? Ще изиграем ли някоя игра? Ще си побъбрим ли за маловажни неща? Ами шега? Ще ми подхвърли ли някоя шега?

Продължих да се опитвам. И продължих да се тревожа. Безпокойството ми се изрази в тежко дишане и тогава се разплаках. В нейния кабинет. Пред нея. И в обичта ми се примеси смущение.

— Лиса. Лиса. О, боже, Лиса. Какво има? — възкликна тя.

Скочи от стола си и прекоси стаята с такава бързина, сякаш бях паднала сред пламъците в огнището. Прегърна ме, целуна ме по бузата и не спираше да повтаря:

— Лиса, Лиса, Лиса.

Не знам дали си спомни как като осемгодишна бях опитала това и тя реагира по същия начин, но аз го помнех, а също и как бях заглушила всички чувства у себе си тогава, както бях обречена да го сторя сега.

След като можех да изразя онова, което действително изпитвах, реших да задържа Обичта минута по-дълго, още притеснена, че тя ще ме пусне и ще се върне към работата си.

Разплакана промълвих:

— Мамо, аз те обичам. Надявам се да го знаеш. Просто ми е прекалено болезнено да…

— Лиса — изрече тя и ме накара да замълча, като притисна лицето ми към кашмирения си пуловер. — Лиса, Лиса, Лиса. Аз съм ти майка. И макар да ми се къса сърцето, когато те оставям да си студена с мен, прекалено егоистично би било от моя страна да искам да ме обичаш открито. Аз разбирам. Ако научих нещо през времето, когато те отглеждах, то е, че си по-силна, отколкото бих могла да се надявам за себе си, и че много те харесвам такава. Ти си такава, каквато аз се стремя да бъда, и си моята светла надежда, моята любов. Тъй че ако ти е нужно да продължаваш да си силна, стори каквото намериш за добре. Ти спаси мен, спаси себе си и искам винаги да бъдеш която си. Съвършена си. Ти си съвършена. И си всичко за мен. Някои от нас имат потребност да заровят миналото в документи, скъпа. А други, всъщност ти единствена, имат късмета да боравят с включване и изключване. Мисля, че си благословена. Да, ти си благословена, мила моя. Обичам те. Хайде, не плачи повече.

Позволих на Обичта да облече думите й в титаниева капсула, заключих вътре и прегръдката й, съхраних целия момент дълбоко в банката на паметта си и се поклащах с нея още няколко секунди сред проблясъците от огъня. Когато тя се отдръпна малко, за да погледне очите ми, с длани върху раменете ми, отново изключих бутона на Обичта, но решително оставих Признателността.

Колкото до действията ми по времето на плен и показанията ми на процеса, тогава бях момиче, но сега разбирам как е действал умът ми, макар все още да не бях овладяла рационализма зад постъпките си. Моят похитител заплашваше да убие или отнеме детето ми и не би се поколебал да изпълни всяка от заплахите. Поради това той заслужаваше да умре от моята ръка. Другите съучастници в тези заплахи също заслужаваха да умрат или да изгният в затвора, подложени на мъчения. Не се срамувам, че търсех мъст, нито че се наложи да лъжа с тази цел. Ала се срамувам, че не успях да постигна по-ефективно отмъщение и с един акт да ги сразя всичките. Моите активи и придобивки, макар и прекрасни, не ми предоставиха подобен лукс.

А най-вече се срамувам от неразумното си пренебрежение към времето. В някои дни не мога да се погледна в огледалото, задето толкова дълго упражнявах съвършеното изпълнение, когато е трябвало да действам бързо и да спася Дороти.