Шанън Кърк
Метод 15/33 (24)

Глава 24
Допълнителен инцидент, час 4-ти

Този Лиу е толкова драматичен. Знам, че ви е разказал всичко за онази уплаха в детството си. Как станал какъвто е сега. Според мен онова, което е сторил за брат си, е повече от прекрасно. Гениално. Когато ми разказа случката, реших, че го искам за вечен пръв приятел.

Разбира се, аз бих подходила много по-различно към ситуацията с брат му Моци. Но да не изпадаме в неучтиви критики. Освен това Лиу заслужава възхищение заради върховните свойства на очите си, а подозирам, че притежава впечатляващи амигдала и хипокампус плюс невероятно добре развита връзка помежду им. Тя е като супермагистрала с огромни камиони — неврони — шетащи нагоре-надолу по нея, натоварени с безценен товар от сетивни и фактологични данни: паметта. Моята теория е, че свръхразвитото зрение на Лиу в съчетание с по-големи от нормалното амигдала и хипокампус обуславя изумителната му памет за подробности. Нужно е да му отворя черепа и да направя дисекция на очите му, за да бъда напълно сигурна, защото не се доверявам на точността на ядрено-магнитния резонанс. Само че не бих правила аутопсия. Не и на приятел.

И все пак колко самоотвержено, пресметливо и далновидно е действал Лиу за спасяването на Моци. Колко хладнокръвен е бил. С тази история ме накара да се докосна до чувствата Обич, Възхищение и Преданост и всичките те, адресирани към самия Лиу. Но в началото, когато ме спаси — или по-точно когато ми помогна сама себе си да спася — не изпитах никакви чувства. Просто го отметнах като поредния актив: агент Лиу, Придобивка №49.

Лиу предостави разсейването, на което се надявах, отвори вратата на потопената под вода кола, помогна ми да заловим останалите. Така че в този ден за мен той изглеждаше максимално полезен. Когато приключи с поставянето на белезници на Доктора и на Очевидната двойка, той и „Лола“ — така ми беше казано да се обръщам към партньорката на Лиу — ме откараха с форд до болницата. Лола се настани в средата, защото с моите размери нямаше как да се сместя зад лоста за скоростите. Как уютно си пътувахме тримката, същинско фермерско семейство на път да се сдобие с нов член. Предполага се, че при дадените обстоятелства линейка би била правилното средство за транспортиране, ала те не желаеха да ме поверят на другиго, пък и аз самата бих отказала да се кача.

Останалите агенти приклещиха Бойд, фермера, в къщата на „Братовчеда Боби“ да го разпитват. Много харесах речта, която Бойд дръпна на Брад край кариерата, насочил пушка към лицето му. По-късно накарах баба да ми избродира монолога му на възглавничка и, ако щете вярвайте, предвид бездруго по-мрачния й поглед към света покрай писането й на кримки и голямата й радост от спасението ми, тя не отхвърли молбата ми. Пошегува се, че щяла да използва лилав конец и курсив, както и апликации от тичащи в гора зайчета като илюстрацията на репликата на Бойд „Припни като заек“. В крайна сметка, както и очаквах, баба използва разговора, за да ми преподаде правила за уместните емоционални реакции при стресови ситуации. Накрая направи възглавничка само с апликация на заек и надпис „Обичам те“. И аз обичам баба. Никога няма да изключа бутона на обичта си към баба.

Най-лошото нещо, на което съм ставала свидетел в живота си — дотук — се случи само четири часа след като изпържих тъмничаря си и заловихме съучастниците му. Този ужасен образ на Допълнителен инцидент, час 4-ти затвърди решимостта ми за още мъст. Тройна мъст.

Почти веднага щом арестуваха Доктора и господин и госпожа Очевидни, бях приета в болницата за преглед. Агенти Лиу и Лола не се отделиха от мен и за минута. Сега знам, че Лиу за нищо на света не би приел да е другаде. Уви, тогава бях само едно от четирите изчезнали деца, които той бе открил живи — като в сметката не влиза Дороти, но пък влиза брат му. Цъфна в стаята ми, след като бе взел кока-кола и чипс от автомата, и се усмихна виновно. Лола крачеше в преддверието като кръвожаден тигър в клетка, отпъждайки с вида си всеки, на когото би му хрумнало само да ме заговори дори. Много я харесвах. Майка ми страшно би си паднала по нея.

— Здрасти, боецо — каза ми агент Лиу.

— И на теб здрасти.

— Казаха, че си в много добра форма.

— Да, така е. Ами Дороти? Може ли вече да ида да я видя?

— Дороти никак не е добре. Ако те заведа, трябва да си подготвена. Прогнозите за нея не са обещаващи.

— Ще оживее ли?

— Честно казано, показателите на кръвното й налягане са много лоши. Как не можах да ви открия по-рано?

— Единствен ти ли ни търсеше?

— За съжаление, да, с партньорката ми, естествено.

Той кимна към Лола. Тя изсумтя навъсено.

— Това е много тъжно, агент Лиу.

— Направо си е шибано престъпление. — Замълча и изду бузи, после изпусна въздуха. — Прощавай, не бива да говоря такива думи пред теб.

— О, не си го слагайте на сърце. Та аз съвсем скоро овъглих човек. Все ще мога да понеса някоя по-солена дума.

Лола се облещи и произнесе само с устни „овъглих“, като че съхраняваше думата в личния си речник за бъдеща употреба.

— Може ли да взема малко пари назаем до идването на родителите ми? Искам да купя нещо на Дороти.

— Колкото пожелаеш.

Той извади портфейла си и ми подаде две двайсетачки.

Лиу и една сестра ми помогнаха да седна в количка, което приех като унизително и оскърбително. Но бяха категорични, че няма да ми позволят да ходя из болницата, макар да се бях изтръгнала от плен и да бях спасила друго момиче. Сега, като си помисля, имали са основание. Бях бременна в осмия месец, тежко дехидратирана, изтощена, с наранено лице и, да, признавам си го, физически отслабнала. Хубаво де.

В магазинчето за подаръци избрах за Дороти кичест букет в изящна розова ваза — комбинация, която баба много би харесала.

Когато с Лиу отидохме на втория етаж и поехме по коридора към стаята на Дороти, видях полицейска охрана, хора, за които после разбрах, че са родителите на Дороти, и съсипан от мъка приятел — оказа се, че го показвали в новините заедно със семейството й, когато се обърнали с молба към света да помогне за откриването на обичната им Дороти. Дороти бе отвлечена в Илинойс, само на три часа път от тук, така че техните бяха пристигнали бързо, докато моите родители още чакаха самолета си на летище „Логан“ в Бостън. Моят Лени нямаше да дойде, той мрази самолетите. Напомних си да му се обадя след посещението при Дороти. Това, че отлагах, не значи, че не го обичах. Знаех, че той ми е предан от цялото си сърце. Нямаше нужда от прибързана сълзлива среща за доказателство.

Родителите на Дороти се втурнаха към мен да ме прегръщат, като хлипаха и ме засипваха с благодарности. Още мога да усетя вкуса на солените сълзи на госпожа Салучи, мокрещи бузата ми и стичащи се в ъгълчето на сухите ми устни.

Дълго и силно ме прегръщаха в коридора и ме забавиха да ида и да видя Дороти.

Тъкмо се канехме да се откъснем от тристранната си прегръдка, когато писъкът на Дороти ни накара да замръзнем. Проточихме шии по посока на нея като триглав дракон.

Трябва да ви пощадя на този етап. Онова, което видях, бе толкова покъртително, толкова тъжно, че не мога да го повторя. В широки мазки, като на импресионистична картина, избледняла от времето и покрита с прах, ще кажа само, че беше изхвърлила всичката си кръв, заедно с още нещо, и двайсет минути по-късно почина в мъчителна агония.

Казаха, че прееклампсията й била в лека форма и тя би могла да се справи при минимални грижи, каквито би могла да получи в най-скромното акушеро-гинекологично отделение. Казаха също, че нелекуваната прееклампсия, невероятно големият стрес, който бе преживяла, и инфекцията, получена по времето й на плен, са превърнали тялото й в тенджера под налягане, гръмнала от събраната топлина заедно с кожата, органите, вените и живота й — нейния и на детето й.

Не, няма думи, които могат да опишат този момент, защото аз видях не кръв, а самата същина на смъртта. Смърт, каквато никой човек не може да зърне, освен ако не е прокълнат и не се озове в последните си минути в къща с огледала. Стоях в коридора и гледах как смъртта върлува в стаята. На фона бълбукаше кожа. На преден план се лееше река — буквално река — от кръв и тази сцена изпълваше цялото помещение. Нямаше нито точица светлина, нищо бяло, никакви ангели, никаква милостива ръка, която да закрие плътната черна рамка. Може би някой ме издърпа встрани. Може би някой подскочи, когато разбих на пода вазата с божури.

Може би някой ме повлече плачеща, съпротивляваща се, пищяща. Може би някой ме успокои с бърза инжекция в бедрото. Може би. Няма как да съм сигурна.

Събудих се осем часа по-късно, насинена и с пресипнал глас, с няколко шева на глезена от стъкло, отскочило от пода по време на моята бурна реакция при вида на смъртта. До мен стоеше майка ми и ме държеше за ръката, над рамото й надничаше баща ми с обляно от сълзи лице. Агенти Лиу и Лола кръстосваха преддверието като часовои и обръщаха в уплашен бяг всеки, дръзнал да приближи стаята ми.

Може и само да си въобразявам предсмъртните мъки на Дороти, не знам. Наясно съм само, че първият й образ и вик са се запечатали у мен за цяла вечност.

Ето защо не бива да включваш бутона на обичта, освен ако не е абсолютно наложително.