Шанън Кърк
Метод 15/33 (22)

Глава 22
Ден 33 продължава

Аз бях вързана с колан. Брад не беше. Когато се гмурнахме през глава във водата, пресметнах, че ъгълът ни на падане е около десет градуса. За щастие бяхме откъм плиткия край на кариерата. Насреща стената беше около десет метра висока от водата до ръба; падане от онази страна би било далеч по-тежко. Нашето беше само от височина метър и двайсет. Един вид като да се спуснеш по трамплин за лодки. Ала макар и кратък, полетът ни бе скоростен, така че се забихме във водата със сила.

Само дни по-рано моят вече покоен, но тогава жив похитител ме бе информирал, че на места кариерата е дванайсет метра дълбока, та се бях приготвила да падаме ли, падаме. Но всичко свърши веднага щом колата се потопи под водата. Прецених, че сме на около три метра дълбочина. Не беше чак чудо голямо, но пък и да не омаловажаваме съвсем ситуацията. Хора са се давили и в пет сантиметра вода. Доказателство А: мъжът в моята килия.

Задницата на фолксвагена започна да потъва и се установихме водоравно. Озовали се бяхме върху скала в кариерата и разпознах, че е скала, защото макар да разпръснахме цял тон утайка и да размътихме водата, тя беше много по-светла горе, а надолу ставаше съвсем тъмна. Това означаваше, че непосредствено отпред дълбочината бе далеч по-голяма.

Също така нещо плаваше пред нас, вързано на въже, а въжето отиваше по-надолу от мястото, на което се бе спряла колата. Знаех точно какво има на края на това въже, макар че за да се види по-ясно, мътната вода трябваше да се уталожи.

До мен Брад беше захлупен върху волана в безсъзнание или защото си беше ударил главата, или просто от шок колко е тъп — нямах представа. Така или иначе, бях благодарна, че не е в състояние да вилнее като пълен глупак. Придобивка №48: припаднал Брад.

Нивото на водата в колата започна да се повишава, тя проникваше през процепите на вратите и стъклата. Прекалено големите ми маратонки бяха покрити от нея, стигаше ми до глезените. Качваше се още и още, вече ми беше до хълбоците. Водата около нас все повече се избистряше. Удивих се колко бързо се възстановяваше тази кариера, все едно просто бе погълнала нова жертва, поредната купчина метал беше попаднала в огромния й черен стомах. Оф-уф, сякаш пъшкаше течното й тяло.

Дъното на кариерата беше като сметище за скрап: огънат лост, маломерно метално тракторче, преобърнато наопаки, кофи, тухли, вериги — и не щеш ли, от дълбините пред колата като дълъг накъдрен език, подаващ се от дяволска паст, наистина се виждаше телена ограда.

Водата прииждаше като течност, изхвърляна през стиснати зъби. Покри таза ми, едрия ми корем, бебето ми. Седях неподвижно.

Пред мен картината все още бе мътна, но тя се виждаше — плаваше върху дъска за сърф, овързана с въжето през разрязания торс. Полюшваше се леко в подводния си гроб с плавно развяваща се коса. Трупът й върху дъската приличаше на спихнат балон, летящ без полза над изоставена автокъща някъде в Запада, където никой не припарва вече, освен ако не се е изгубил или не му е свършил бензинът. В очакване на лешоядите.

Вдясно от мен онзи мъж, агентът, започна да удря с голи ръце прозореца откъм моето място, блъскаше ли, блъскаше. Бум, бум, бум — и ето че се завърна стрелецът в училището ми и взе да гърми с пушката си. Чувах стрелбата, писъците, трясъците, свистенето на куршумите му из класната стая.

Преборих се да не се отключи гневът ми; седях неподвижна. Притиснах юмруци един в друг. Обърнах се към агента, който беснееше до прозореца, ударите му бяха притъпявани от водата и, естествено, забавяни от нея.

Размахах длан срещу него, за да го спра. Главата ми все още беше във въздух, където можех да дишам, но водата вече стигаше до шията ми. Казах му:

— Първо водата трябва да се изравни от двете страни. Тогава налягането ще е равномерно и вратата ще се отвори. Успокой се!

Никой ли не помни уроците по физика от гимназията?

Водата покри корените на косата ми. Откачих колана си. Пресегнах се за ключовете на Брад, висящи на стартера, и се обърнах към агента, който все така глупаво блъскаше по прозореца ми и възпроизвеждаше звуците от побъркания стрелец в училището.

Вечно ли щеше да ме преследва този шум? Непрестанно ли щях да си припомням онзи ден? Кого трябваше да погна, та адската дандания да спре? Кого бих могла да изтезавам с нея?

Погледнах агента и вдигнах ръце с жест, който казваше: „Добре де, сега какво чакаш?“.

Той отново се пробва с дръжката и отвори вратата.

Изплувах трите метра до повърхността.