Шанън Кърк
Метод 15/33 (21)

Глава 21
Специален агент Роджър Лиу

Още с пристигането ни в Апълтрий Бойд излезе от едно от крилата на сградата и размаха ръце към нас. Надписът на избледнялата табела отстрани гласеше „Пансион Апълтрий“. Бойд преметна пушката си през рамо. Повика ни с жест да излезем от колата и да тичаме към него. Слухът ми се завръщаше на вълни с неприятно редуване на замиращ и възстановен шум. Съскане, пукане, серия откъслечни думи с нарастваща сила, после бързо заглъхване.

Думите на Бойд ме заляха като поток.

— Хайде, побързайте. Боби е почти сигурен, че са хванали по черния път към кариерата. Там неизбежно ще попаднат в капан. Боби изтича само да ми каже, че отива да отведе в болницата момичето. То твърди, че имало и друго. Тази, която е с Боби, се казва Дороти. Съвпада ли с каквото знаете, господин Лиу?

— Да, Бойд. Накъде да тръгваме?

— Елате с мен, ще ви заведа.

По правилник би трябвало да конфискувам пушката на Бойд, да го накарам да ни посочи пътя, да му наредя да остане в училищната сграда и да повика длъжностни лица от околността.

Но майната му на правилника. На нас с Лола ни трябваше подкрепление. А нямах време да чакам други да се мобилизират.

Оказа се, че Бойд е ловец шампион. Беше ловувал през целия си живот. Още държеше рекорда на Индиана за най-голям елен, свален с един изстрел. Така че Бойд умееше да стъпва безшумно по нападали листа. Беше удоволствие да го гледа човек как се движи като същински Фред Астер през гората. Двамата с Лола бяхме обучени да проследяваме незабележимо следи от стъпки и направихме точно това. Честно казано, аз почти нищо не чувах, та не можех да съдя колко тихи бяхме в действителност. В ушите ми бучеше нещо като вятър. Долавях откъслечни думи от шепота на Лола.

— Лиу… там… мирише… бензин… кола… работещ двигател.

Аз не подушвах никаква кола. За мен мирисът наоколо бе просто на гора — влажни листа, дървесна кора и мокра пръст. Точно същият, който всеки друг на планетата би усетил, като върви през гора. Но тъй като Лола беше спец по миризмите, доверих се на нейния нос.

Бойд кимна одобрително, защото и той самият се бе отправил в същата посока.

И ето че наистина стигнахме до задницата на спрял фолксваген. От ауспуха се виеше дим, ясно видим в студения въздух.

Бавно се промъкнах откъм страната на шофьора. И съвсем ясно, сякаш бе само на крачка от мен, видях Лиса, изпаднала в нещо като транс, да мига трескаво. Изглеждаше точно като на училищната снимка, сканирана за досието й — досието, което бяха дали на погрешния екип. Онзи, за когото реших, че е Динг-Донг, беше обърнат с лице към нея, не към мен. Явно й крещеше нещо. Колко странно изглеждаха — престъпникът и жертвата му, седнали в кола насред гората, втренчени един в друг.

Креснах на шибания мръсник да си вдигне ръцете.

Лола също му нареди нещо. Чух само „гадно изчадие“.

Видях как Лиса спря да мига, когато мъжът се обърна да ме погледне. Видях я как изтласка рамото му и му отне пистолета.

Нима тя наистина го стори? Бях стъписан да стана свидетел на подобен акт, извършен от дете. Но зрението ми не оставяше съмнения. Бях само на десет метра разстояние. Видях каквото видях, сякаш бях до нея в колата и наблюдавах действията й на забавен каданс. Момичето му отне пистолета.

И все пак продължавах да го държа на прицел.

Усетих у мен да се разлива непознато спокойствие. По-скоро в действителност не чувствах нищо, което бе утешително. Може би просто изпитвах облекчение, че ще почеша онзи отдавна съществуващ у мен сърбеж, като ми падне възможност да причиня болка на ужасно човешко същество. И имах толкова много съмишленици и помощници: Лола, Бойд, дори жертвата. Чел бях досието й, знаех, че притежава дарба, припомних си борбата й с емоциите. Изглеждаше така спокойна в колата, след като му взе оръжието.

Забелязах дори бегло пламъче на гордост в очите й, когато стисна дръжката му.

Аз чукам ли, чукам и ти отговаряш.

Дяволът наистина е от женски пол.

Защо не стрелях, когато имах тази възможност? Защо не му пръснах черепа? Да, със сигурност можех да го сторя. И всичко щеше да свърши толкова по-бързо. Но от мястото, където стоях, единственият изстрел, който можех да осъществя, би бил фатален. Мъжът бе прекалено потънал в ниската седалка на фолксвагена, а вратата бе твърде висока и само кръглата му малка глава бе видима в стъклото. Изстрел в главата щеше да му е краят. Нямах нищо против да го убия. Не в това беше проблемът. Проблемът бе там, че имах желание той да страда до края на живота си. Исках го осакатен, мъчен от болка, затворен в единична килия или дори по-добре — сред всички останали в щатски затвор. Може и да бях федерален агент на федерална мисия, но бих работил задкулисно да поднеса случая му на тепсия за щата. Затвор в Индиана с нисък ресурс щеше да е толкова по-добър вариант за това човешко подобие, особено ако можех — а щях непременно да го сторя — да пусна сред останалите затворници сведения за неговите престъпления срещу деца. О, да, щях да го направя, а и Лола също, но само след като първо тя самата го обработи. Насаме. Аз на драго сърце щях да се разсея.

Защо Лола е такава ли? И тя си има своята житейска история и горко на онзи, който се опита да измъкне от нея нещо за миналото й. След всички тези години знам само, че е понесла много мъки в разни приемни семейства, и нищо повече.

Сега знам, че можех да отправя изстрела, би било разумно, и сам щях да го схвана, ако разполагах с още две секунди за размисъл. След още две секунди моята прекрасна Сандра, по силата на спомена ми за нея, щеше да прошепне в ухото ми. Ала този миг на самонаблюдение ми беше отнет, когато внезапно той подкара напред. Лиса бе запратена назад към седалката и извадена от играта, която играеше, каквато и да бе тя. Сега се бореше да си върне равновесието. И макар да бях облекчен, че е още жива, когато изчезнаха сред дърветата и зад ръба на склона, изпитвах единствено смразяващ ужас.

Бойд ни насочи вляво към виеща се през гората пътека. Без да каже нито дума, ни поведе под балдахин от студени дървета. Небето бе станало по-тъмносиво, изпъстрено с черни облаци, сякаш предишните с хубав цвят на насинено око бяха обвити с разрастваща се плесен.

При една просека струпване от гранитни скали образуваше кръг. Появи се кариера и внезапно опитът ме принуди да приема, че онова, което Бойд се канеше да ни покаже, щеше да унищожи всякаква надежда да открием Лиса жива. Лола бясно ръкомахаше и тичаше с всичка сила към ръба на кариерата. Беше пред мен, в един момент се обърна и ако се съдеше по вените, които се издуха на шията й, закрещя. Ала някакво странно шумолене блокираше думите й, после изведнъж звуците се върнаха и до слуха ми долетя бълбукане на вода. Хукнах към ръба на кариерата да настигна Бойд и Лола и успях да видя само как стоповете на фолксвагена се плъзват под черната повърхност. Вълнички се разплискаха по гранитните стени, но някак бавно, без особена сила, сякаш водата бе гъста като сироп и трудна за отместване.

С Лола събухме обувките си и се затичахме към една по-ниска точка, откъдето да се гмурнем по-лесно.

— Не, никакви такива. Да не сте посмели да влизате там — спря ни Бойд.

— Какви ги дрънкаш, Пилчар? — кресна Лола със смръщено чело. Насочи револвера си към Бойд. Аз сторих същото. Двамата с Лола обикновено на никого не се доверявахме. Най-мъничък повод щеше да ни е достатъчен.

Бойд остави пушката си на земята и вдигна ръце. Аз свалих револвера, доволен, че нашият фермер е така послушен и че всичките ми сетива работят.

— Ама кротко де. Исках да кажа да сте предпазливи. Това тук е мина, изоставена отпреди четиридесет години. Още преди да построят училището. Моят баща и бащата на Боби ловуваха по тия земи. Казваха, че тук са захвърлени коли, старо желязо. Боклуци. Та ако скочите, като нищо може да си счупите крак и да се удавите.

Виждате ли как следването на бюрократичната процедура би могло да убие и двама ни с Лола? Понякога да се довериш на местните наистина е от помощ. Ама идете обяснявайте на шефовете, които ръководят Бюрото, как сте се отклонили от предписания план. Как сте изоставили прочутите им обектно ориентирани метрики. Как е редно да ви командват инстинктите и изострените сетива. Ще ви видя докъде ще стигнете. Пък после елате да си поприказвате с мен и Лола.

Сандра вероятно би ме спряла тук с мек предупредителен поглед, с леко присвиване на очи и едва доловимо поклащане на глава. Би поставила нежната си и розова, мазана с лосиони ръка на рамото ми, за да ме успокои без думи, какъвто бе маниерът й. И щеше да е права, както обикновено. Тогава, преди да вляза в кариерата, се опитах да открия нещо хумористично в заобикалящата сцена. Но после упрекнах сам себе си, че ми е хрумнало да търся нещо смешно в такъв момент. Може би подсъзнателно се стремях Сандра да ме спаси, покрусен, задето съм разделен с нея, задето съм тук, на студено, и се каня да се гмурна в тъмата, за да спася давещо се момиче и бебето й. Исках верига от безопасност: Лиса да спаси детето си, аз да спася Лиса, Сандра да спаси мен. Но Сандра я нямаше там. Сандра никога не беше с мен, когато се спусках в дълбините на ада.

Внимателно, с предпазливо опипващи стъпала, но бързо, колкото можех, стъпих във водата. И тогава забелязах въжето, привързано отстрани на кладенеца.