Шанън Кърк
Метод 15/33 (20)

Глава 20
Ден 33 продължава

Имах върховната придобивка във фолксвагена на Брад: оръжието му, Придобивка №42, стига само да можех да я измъкна от гадните му пръсти. След като ме нарече с ужасната мръсна дума, очите ми започнаха да се въртят в орбитите и хлътнаха надълбоко. Това ми се случва понякога, макар и много рядко. Съзнанието ми ме отвежда в рефлексно състояние, при което извънгабаритната ми мозъчна кора работи в режим на претоварване. Изпадам в нещо като транс и усещането за лекота и активност в мозъка ми е направо върховно — подобно на опиянение с първокласно вино, само че мисълта ти става по-изострена, не замъглена като с алкохола. Изживяването си е пристрастяващо, обаче не можеш да го извикваш по своя воля — просто трябва да изчакаш и да се оставиш да те обземе.

Нужно ми беше единствено някакво разсейване отляво на Брад. Ако извърнеше глава, дясната му ръка — по-близката до мен и държаща пистолета — би се преместила назад. Достатъчно ми бе да действам в тази част от секундата, когато мускулите му щяха да са отпуснати, като бутнех с длан дясното му рамо; тогава лакътят му щеше да е затиснат към облегалката и ръката му в долната си част щеше да отслабне. Хватката му щеше да се разхлаби. С другата си ръка и с помощта на елемента на изненада, който още повече щеше да отпусне хватката му, можех да изтръгна пистолета. Щях да разполагам само с една секунда време да реагирам, щом дойдеше разсейването.

Но какво разсейване?

Бяхме насред гората, блокирани в края на път, който трябва да е бил миньорско трасе.

Отново заваля дъжд, слаба работа. Ръменето му не бе достатъчно силно дори да извика в паметта ми гърмежа от епизода ми със стрелбата в първи клас.

Можеше катерица да прескочи от едно дърво на друго. Можеше да прелети птица. Подобни движения не стигаха за истинско отвличане на вниманието. Нямах плюсове на своя страна извън тази кола. Или точно тогава не ми бе известно за такива.

Бих могла да кажа: „Хей, виж, бяла мечка!“. И тъй като той беше един тъп психопат, току-виж, извърнал шия. Но първо щеше да се усъмни в думите ми, макар и за наносекунда, и при това съмнение щеше да стегне хватката си. Трябваше ми нещо, което сериозно да го стресне и да го накара да се извърне, защото така щеше да е в идеалното физическо и умствено състояние за моя план. Шок и мускули като желе. Ето това ми беше нужно.

Тъй като не открих поводи за разсейване след огледа на гората извън фолксвагена, очите ми продължиха да трепкат, да прехвърлят възможности, да изчисляват и да свързват точките, да чертаят нов план. Колата беше зарината от евентуални придобивки. И докато ги регистрирах, а очите ми се въртяха, той ме заяде със злобни думи.

— Побъркана малка кучка, лунатичка такава. Виж се само — процеди и лицето му се сгърчи от отвращение.

Отвертка на пода пред задната седалка, на половин метър от лявата ми ръка, долу, ъгъл ляво, Придобивка №43.

— Стига си мигала с шибаните си очи!

Ролка плътно тиксо около лоста за скоростите, Придобивка №44.

Химикалка на пода до десния ми крак, допираща се до маратонките ми „Найк“ от страната на малкия пръст, Придобивка №45…

Вратовръзката на шията му, Придобивка №46.

Телефонът му в жабката, Придобивка №47.

— Леле, как ме плашиш. Ще ти се, а?

Продължих да пърхам с ресници, макар мигането да ставаше все по-малко естествено и повече принудено. Хрумна ми, че скеч на обладала ме лудост може да вдъхне у него чувство за сигурност. Той май вече се разсейваше. Хватката му върху пистолета отслабваше, личеше си по появяващите се бръчици около кокалчетата на ръката му.

И тогава…

Като върховен дар, тъкмо когато се канех сериозно да обмисля отвертката, за моя голяма изненада взе, че дойде отвличане на вниманието отвън. Ако не бях толкова тренирана и изпразнена от емоции, сигурно щях да се шашна.

— Горе ръцете, шибан мръснико! — кресна мъж извън колата.

Дори не вдигнах поглед. Брад се извърна към гласа в гората, точно както секунди преди това се бях надявала да го стори, и едновременно с това аз блъснах дясното му рамо към облегалката. Лакътят му отиде назад, пръстите му се разпуснаха и аз грабнах проклетия пистолет.

Когато погледнах навън, видях мъж от смесена раса, наполовина азиатец, наполовина бял, с разкрачени крака и насочен револвер. Сивият му костюм безпогрешно го издаваше като федерален агент.

Зад колата стоеше набита жена, късо подстригана и с мъжки нос. По сивите й панталони и бяла риза личеше, че също е федерален агент. И тя държеше Брад на прицел. До нея стоеше възрастен мъж, не очевиден агент, а по-скоро с външност на фермер, насочил пушка.

— Излез от проклетата кола, гадно изчадие — нареди жената.

— Лола, прикрий се, аз имам грижата. Бойд, стой мирен. Да, стой мирен, старче — повтори агентът някак прекалено спокойно. Зажумя, за да се прицели, и съм убедена, че ми намигна, сякаш предоволен да извърши убийство заради мен.

Познах, че е решил да накаже болезнено Брад.

Харесах го мигом.

Придвижих се назад с намерение да изляза от колата и осъзнах твърде късно, че още съм закопчана с колан. И тогава Брад прибегна към безумен ход, за който се бях сетила, но го отписах като прекалено смахнат дори за него. Преди да успея да се махна от колата, той натисна газта и подкара с крайно неуместна скорост по оставащата къса отсечка напред. На косъм пропуснахме няколко дървета, когато той рязко изви волана вляво и излезе от пътя. Ниски храсталаци закачаха калниците на колата, докато се движехме по гранитния склон в долния край на кариерата.

И тогава паднахме във водата.

Изпуснах пистолета и не можех да го напипам.