Шанън Кърк
Метод 15/33 (2)

Глава 2
Специален агент Роджър Лиу

По времето, когато беше заведен случай номер 332578, случаят на Дороти М. Салучи, работех във ФБР от петнайсет години. В моята сфера са отвличания на деца, а това предопределя нещастен живот. Колкото до Дороти М. Салучи, нейният случай си остава най-тежкият за преодоляване в кариерата ми. В крайна сметка именно заради нея напускам ФБР. Стигат ми петнайсет години ад.

Най-добре ще е да започна от самото начало.

На 1 март 1993 година получих обаждане за бременна тийнейджърка, отвлечена пред училището й. Инцидентът отговаряше на модела, който разследвах през последната година: тийнейджърка, бременна между шестия и осмия месец, неразведени родители от бялата раса. Трудността при този тип разследвания идваше от първоначалното погрешно схващане, че детето е избягало. От гледна точка на статистиката налице е гигантската цифра от милион и триста хиляди тийнейджъри, бягащи от дома си всяка година, и висок процент от тях го правят поради нежелана бременност. При наличието на подобна статистика в рамките на дни и дори часове, даже на минути и секунди, се опропастяват крайно важни доказателства и се пренебрегват евентуални източници на данни.

В случая с Дороти М. Салучи налице бяха приятел и неразведени, привидно подкрепящи родители, които настояваха, че Дороти не е избягала. Огледах внимателно снимката на русокосото момиче, обърнах внимание на високите й оценки в училище, разпитах семейството и приятеля и реших, че случаят се нуждае от пълното ми внимание.

На първия ден от разследването се появих около десет сутринта, за да се заловя с разпитите и огледа на мястото. За съжаление това не се случи до деня след отвличането. Сценарият: родители се прибират у дома след работа—> детето го няма—> обаждат се в полицията—> издирват я цяла нощ—> звънят на всичките й приятели—> тя не се прибира до сутринта—> уведомено е ФБР—> случаят стига до моето бюро. Редом с местната полиция, аз и партньорката ми препитахме цялото училище в издирване на някой, който може да е забелязал нещо в сутринта на изчезването й. Било е сутринта, това го знаехме, защото баща й заяви, че е събудил Дороти, преди да тръгне за работа. Директорката потвърди, че Дороти не се е явила на училище и поради някакво сериозно недоразумение никой не е уведомил родителите. Раздаваха се упреци. Налице бяха доказателства, че Дороти е закусвала, а колата й беше в гаража. Успоредно с това колегите на бащата потвърдиха, че е пристигнал на работа в 7:32 сутринта. Бил напълно спокоен и нормален на вид. Не подозирах бащата.

Фирмата на майката потвърди, че нейното пристигане било също така навременно; според охранителя, който документира всяко влизане и излизане, появила се в 6:59. Видеозапис на майката от „Макдоналдс“, където се бе отбила за кафе, не показваше нищо повече от нормална покупка на път за работното място. С партньорката ми изгледахме внимателно записа, в който замечтана и несмущавана от нищо, тя си тананика песен и оправя червилото си пред огледалото за обратно виждане. Не подозирах майката.

Приятелят на Дороти през сълзи бе уверявал служителите от полицейския участък в безграничната си любов към нея и нероденото им дете. Майка му беше категорична, че го е оставила в училище малко преди осем и половина, а класната му ясно си спомняше навременната му поява, защото тя затворила вратата при прозвучаването на звънеца. Не подозирах приятеля, нито допусках, че майката лъже. Но така или иначе, ги поставих под наблюдение.

В процеса на оглеждане на терена открихме две улики. От полицията се натъкнаха на една ниска черна маратонка „Ол Стар Конвърс“ на около двайсет метра от къщата на Дороти, изтъркаляла се в храстите покрай пътя. Родителите й потвърдиха, че е нейна, и заридаха при вида на неразвързаните връзки. Втората улика дойде от майка, която в сутринта на отвличането беше оставила дъщеря си пред училище. Никога няма да забравя точните й думи.

— Помня, че видях да спира червеникавокафяв ван, определено червеникавокафяв… Интересно. В началото не ми се стори странно, но забелязах регистрационния номер от Индиана. Обърнах внимание само защото предишната вечер с мъжа ми бяхме обсъждали филма „Най-добрият изстрел“, а там действието се развива в Индиана. Това е единствената причина да го запомня. Божие съвпадение, предполагам. — Жената се прекръсти.

Божие съвпадение проехтя в главата ми, така че изписах думите със засукан курсив в полето на бележника си.

Ден след като бяхме компилирали дузини образни варианти, въпросната свидетелка идентифицира превозното средство като ван „Шевролет Трансвиста G20“, модел 1989 година със затъмнени странични стъкла. Цялата тази дейност, закъснялото ми включване, разпознаването на маратонката, разпитът на родителите и приятеля, проверката на алибитата им, разговорите в училище, разпитът на свидетелката с историята за Индиана, набавянето на снимки за евентуални ванове ни отнеха три дни след отвличането или с други думи, оставиха ни с три дни назад.

Родителите на Дороти се обърнаха към всички новинарски станции в района, обхващащ три щата, и отправиха призив за съдействие чрез националните медии. Но на третия ден историята престана да бъде водеща. На петия ден бяха съкратени ресурсите ми за разследване, а партньорката ми, която продължи да работи редом с мен, беше притискана да завърши камара писмена работа, свързана със закрити случаи. Шансовете не бяха на страната на Дороти М. Салучи.