Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Method 15/33, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,2 (× 5гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми(2018)

Издание:

Автор: Шанън Кърк

Заглавие: Метод 15/33

Преводач: Надя Баева

Година на превод: 2017

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Колибри“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2017

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Инвестпрес“

Излязла от печат: 20 октомври 2017

Редактор: Деница Колева

Технически редактор: Симеон Айтов

Художник: Росен Дуков

Коректор: Здравка Букова

ISBN: 978-619-02-0055-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4342

История

  1. —Добавяне

Глава 19
Специален агент Роджър Лиу

Лола забързано раздаде инструкции на парамедиците относно началника и заместника му, размаха значката си и ми даде знак да сторя същото. Ушите ми още свиреха и изключваха всички гласове. Жената с пеньоара и пазарската количка, която ми бе донесла телефона, докрета до другия край на търговския център и се наведе над кофа за смет, без да обръща внимание на сирените, крясъците, огъня и дима наоколо си. Колко прекрасно е да не съществуваш в това измерение, помислих си.

Лола ме поведе с несигурната ми походка, сякаш бях пияница, засмукал последното си питие за вечерта, към форда на жената викинг. Докато сменяше предавките от първа на втора, на трета и на четвърта, подаде нос от страничното стъкло, сякаш душеше пътя си. Колкото и странно да е, този образ на Лола извика у мен пълна липса на звук, която измести пищенето в ушите ми. Не изпаднах в паника. Допуснах облекчението у себе си и щом го сторих, усетих зрението ми да се изостря отново, дори повече от преди.

Споменах ли как се обучавах за снайперист в началото на кариерата си? Стана ли дума, че имам перфектно зрение? В съчетание с Лола правим супергерой със свръхразвито обоняние и зрение. Сигурно затова от Бюрото ни сложиха в екип. И така, без разсейване със звук можех да виждам чак до Тексас, ако не ми се пречкаха разни хълмове и сгради.

Лола приведе рамене и шумно подсмръкна, сякаш да е жива й бе голяма тегоба. Опитах се да се фокусирам върху нещо различно от тишината, като четях табелите на разните самотни магазини и ресторанти, покрай които минавахме по правата отсечка на правото шосе. Дъждът бе досаден и студен, от онзи тип, който се чуди дали да вали, или да спре. Меланхоличен дъжд. Макар да беше пладне, небето бе притъмняло като по здрач.

Голяма пощенска кутия с широк отвор ми припомни квартала ми от детството; от друга страна, всеки случай, по който работех, ми създаваше асоциации с детството. Заради евентуалната ми хипертимезия, която обикновено контролирах твърде успешно — за разлика от други с доказана хипертимезия — „изключителната ми памет“ се намеси и отново изпаднах под въздействието на сцени, които мразех да си припомням. Сред тях изпъкваше конкретен ден и ме вкарваше в цикличната спирала, завъртала ме тъй често в живота ми. След като и бездруго стана дума, ще взема да ви разкрия малка тайна, която се въздържах да ви споделя досега. По-рано ви казвах, че реших да постъпя във ФБР, за да „угодя на родителите си“ или за да издържам гаджето си от колежа, което ми беше и годеница, но с вас не се познавахме толкова добре в началото на тези двойни мемоари.

Когато навърших тринайсет, баща ми беше назначен в голяма строителна корпорация в Чикаго като проектант на електроцентрали. Преместихме се от луксозното си жилище в Бъфало в тухлена къща в предградие на около двайсет минути западно от централната зона на Чикаго, наречено Ривърсайд. Ривърсайд е пълен с шедьоври на Франк Лойд Райт, кротки птици и масивни дървета, тихи улици и сред всичко друго магазинче за пристрастяващ сладолед, сполучливо кръстено „Мърморковци“.

Фредерик Лоу Олмстед, същият господин, на когото дължим оформлението на Сентръл Парк, е проектирал и Ривърсайд. Идеята на Олмстед била да създаде град, където всяка къща да има изглед към парк. По тази причина улиците на Ривърсайд са кръгови, прекъсвани от малки тревни площи и истински обширни паркове, какъвто е Търтъл Парк, носещ името си от боядисана в зелено циментова костенурка.

По времето, когато бях момче, брокерите на недвижими имоти изтъкваха като предимство ниското ниво на престъпност, дължащо се именно на градоустройствения план на Ривърсайд: уличният лабиринт затрудняваше ефективното изтегляне на крадци и бандити. И така, ако си престъпник в Ривърсайд, имай грижата да познаваш плана на територията, криволиците на улиците, подобни на гевреци, неочакваните излази от виещите се паркове. Накратко, трябва да си вътрешен човек там.

Търтъл Парк беше насред всичко, заобиколен от пластове кръгови улици като центъра на венец от лозови ластари. Именно тук нещо от критична важност разкри дарбата ми по отношение на зрението. Като казвам критична важност, имам предвид събитие толкова повратно, че преобръща живота ти в нова посока, сграбчва всичките ти чувства и уталожени страхове и ги преобръща наопаки, за да създаде нови страхове, които не си смятал за възможни; и оттам нататък те присъстват постоянно като вечен музикален съпровод на всяка твоя минута в будно състояние.

Въпросното събитие също така насади у родителите ми приумица, на която си останаха подвластни: желание да работя в системата на правоприлагане. Аз, от своя страна, през остатъка от детството си, през периода на юношеството и годините си в колежа се съпротивлявах, като заравях надълбоко този ден чрез писане на комични творби, създаване на скечове и участие в театрални пиеси.

Въпреки всичко това през последната ми година в колежа йезуитският свещеник от „Сейнт Джоунс“, с когото играех шах, ме убеди да се изправя лице в лице със страховете си. Доведох до крайност богоугодния му съвет и предприех възможно най-драстичната стъпка: навлязох в онази сфера, която тъй дълго и безмилостно ме бе преследвала — отвличането.

* * *

Та ето ни нас: аз като тринайсетгодишен, майка ми, баща ми и осемгодишният ми брат Рийз, когото никога не наричахме Рийз. Викахме му Моци. Юлският ден бе лазурен и безоблачен, безветрен и горещ, така че нашите ни изведоха от дома и отидохме на сладолед в „Мърморковци“. Намираше се на осем пресечки разстояние. На връщане се отбихме в Търтъл Парк, разположен по средата на пътя.

С Моци вече поне двайсет пъти бяхме кръстосали града на велосипедите си или пеша, понякога придружавани от дневната ни гледачка. С досадната си автобиографична памет вече бях вкарал в съзнанието си всеки квадратен сантиметър под формата на триизмерни модели. Знаех, че къщата на Франк Лойд Райт, онази, която приличаше на правоъгълен космически кораб, на ъгъла на Търтъл Парк, отстои на осемстотин метра от нашата. Знаех, че камъкът с размер на баскетболна топка край алеята има десет цепнатини отгоре. Знаех, че Търтъл Парк е заобиколен от пет викториански къщи, три каменни имения, две огромни жилищни сгради ново строителство и запуснато ранчо. Разстоянията от къща до къща даваха на мен и Моци възможност за надбягвания и аз лесно бих могъл да ги спечеля всичките, само че вкарвах от време на време по някоя загуба, та очилатият ми нисичък по-малък брат да получи известна доза самочувствие. Обичах Моци. Колко беше лекичък само. „Смешен глупчо“, така го наричаше мама. Разсмиваше всички. Всеобщото предвиждане бе, че един ден ще стане комик.

Аз никога нямаше да бъда като Моци; той никога нямаше да е като мен. Но пък колко усилено се стараех да възпроизведа ранните му години, да съживя за всички нас онова отдавна изгубено момче, изтъкано от благост и смях.

Сдобили се бяхме със сладоледите си и те вече капеха от фунийките по китките ни, а ние бяхме насядали като семейство патици около езеро, само че ролята на езеро играеше циментовата костенурка в Търтъл Парк. Моци хвърли в кошчето за смет опразнената си и размекната фунийка и каза:

— Да играем на криеница. Ти жумиш, татко.

После хукна, аз също се затичах, а майка ни се изправи с олюляване, за да се присъедини и тя към веселбата. Баща ми също хвърли в кошчето фунийката си, скри очи в ръкавите си и обяви:

— Играта започва.

Помежду Търтъл Парк и друга голяма тревна площ с бейзболно игрище минаваше разделителен път, ограден от борове и дъбове. Моци притича като товарен влак през пътя към далечния край на втория парк, а аз останах в Търтъл Парк и се покатерих на дърво, за да се скрия в разлистената му корона. Виждах много добре Моци, който се промушваше между храстите на около двеста метра разстояние.

От другата страна на втория парк се виеше друг път, подобен на черна панделка, пришита към зелената поляна. Моци се скри на около половин метър от този път, видим за шофьорите, но невидим за таткото, който броеше със затворени очи, и за майката, приклекнала зад жив плет под склон и обърната в друга посока. Дори да бяха гледали към Моци, за зрението им щеше да е непосилно да го различат от такова разстояние. За моето не беше непосилно. Тогава не осъзнавах, че съм различен. Мислех, че виждам каквото виждат и всички останали.

Кафяв датсун, паркиран на десет метра от Моци, бавно пое към скривалището му сред храстите. Регистрационният номер, който ясно виждах, беше едновременно не на място тук, но и мигновено разпознат от мен: Айдахо, XXY56790. Очният лекар, когото призоваха на процеса да подкрепи показанията ми, каза, че повечето хора са способни да разчитат регистрационни номера на разстояние три до четири дължини на коли. И макар че дървото, на което се бях покачил, беше на разстояние „четиридесет дължини на коли“, остротата на зрението ми била „по-добра от най-добрата регистрирана и почти неподлежаща на измерване“. Така опонира на адвокатите на защитата, които възразиха, че не бих могъл да разчета регистрационен номер от толкова далеч. „Явно е бил подучен“, настояваха. Протестираха и срещу показанията ми как съм разчел по устните казаното от шофьора на датсуна.

Когато колата стигна до Моци, предните врати се отвориха. Двама мъже по анцузи, единият червен, другият черен, силно развълнувани. Шофьорът остана до отворената врата и огледа за очевидци, каквито нямаше освен мен, невидим сред клоните на дървото. Другият, онзи, който носеше черен анцуг, отиде при Моци, измъкна го от храстите и изтича, понесъл го под мишница, като здраво беше запушил устата му с длан. Метна го на задната седалка на датсуна, седна до него и продължи да спира крясъците му. Шофьорът каза — прочетох по устните му: „Полунощ“. И потеглиха с пълна газ.

Скочих от дървото, а коленете ми се подгънаха. Въпреки болката успях да хукна в спринт, докато крещях на родителите си, намиращи се зад мен и в неведение: „Моци. Взеха Моци. Те взеха Моци“.

Без да ги чакам да ме настигнат или да разберат, продължих да тичам и да викам с цяло гърло: „Те взеха Моци. Те взеха Моци“. Нямах време да спра, за да обяснявам как преди това бях забелязал датсуна, с който го отведоха, как бих могъл да изрецитирам колко точно са прозорците и вратите на къщата, пред която така безобидно го бяха паркирали преди.

Сигурен съм, че не си поех дъх нито веднъж през всичките четири пресечки до дома ни. Отворих страничната врата с ключовете, които родителите ми криеха под изтривалката, втурнах се по стълбите към мазето, грабнах въздушната си пушка и кутия сачми за нея, метнах ги през оградата към училищния двор до нас, а после и аз самият се прехвърлих отвъд. Чух родителите ми, вече на една пресечка от къщата, да ме викат, но не бяха имали възможност да ме видят как прескачам оградата, а аз не спрях и за секунда да ги изчакам.

Заобиколих училището, изминах няколко криволичещи ветровити пресечки, оградени с дървета, и се озовах в покрайнините на града, където красивите къщи отстъпваха пред скромни бунгала и малки стопанства. Гледачката ни беше водила три пъти в тази посока, защото гаджето й живееше в конкретния квадрант.

Стигнах до улица без изход с три къщи, разположени в дъга около тревна площ с форма на полумесец. Гаджето на гледачката ни обитаваше пригоден за жилище гараж две улици по-нагоре и да стигна дотам означаваше да изпусна от полезрението си къщата, която трябваше да наблюдавам, заради виещите се улици и сливащи се корони на дъбове и акации. Към сляпата алея не водеше нищо, нямаше къщи с откриващ се чист прицел от тях. Празен парцел с изоставен строеж беше още една пречка пред възможността да потърся помощ. Мястото, до което дотичах, беше отделено и изолирано от всичко, за разлика от струпването на сгради навсякъде другаде в предградието. Трите къщи в улицата без изход бяха с еднаква архитектура, очевидно строени от един и същ предприемач. Едната, бяла, с раздвижени нива, май беше безлюдна, ако се съдеше по вестниците, струпани отпред. Друга, бяла в основата си и кафява нагоре, категорично беше необитаема — през прозорците без завеси се виждаше празна дневна, а тревата бе отдавна некосена. Жълтата предпазна лента около липсващите стълби потвърждаваше, че имотът е изоставен. Третата къща, онази отляво, с лющеща се тъмносиня боя и бели капаци на прозорците, изглеждаше пуста, ако не се броеше кафявият датсун на алеята за паркиране. Точно там, където го бях зърнал при една от разходките ни. Същият регистрационен номер: Айдахо, XXY56790. Вратата с мрежа на тъмносинята къща леко се притвори, пропуснала някого вътре секунди по-рано.

Статистически повечето жертви на отвличане са скрити или телата им са захвърляни на броени километри от мястото на похищението.

Тежка ситуация. От една страна, не можех да нахълтам вътре от страх, че двамата възрастни мъже щяха да ме надвият и да пленят и мен. А нищо чудно вътре да имаше и още мъже. От друга страна, не смеех да отместя очи от къщата да не би да решат да избягат нанякъде с моя мил Моци. Вкопчих се за болезнената надежда споменаването на „полунощ“ да означава, че ще тръгнат тогава, а аз вече щях да съм готов със засадата си. Пред мен имаше един избор: да чакам и да се крия в акацията срещу къщата, насочил пушката към предната и страничната врата, и да стрелям, когато стане полунощ и те се покажат, за да тръгнат.

А беше едва пладне.

Един господ знаеше какви изтезания търпи Моци вътре.

Онзи ден на дървото. О, онзи ден на дървото.

Ако се нервирате, като четете това и крещите срещу страницата, че има друг изход от бъркотията, по-лесно и очевидно решение, поздравления. Аз бях на тринайсет, не толкова опитен като вас в житейските дела.

Бързо се изкачих по ствола с пушката, преметната на гърба ми, и сачмите в джоба ми. На около три метра височина идеално прав хоризонтален клон, предвиден от бог за увесване на люлка, ми даде възможност да прехвърля първо единия, а после и другия си крак. Седнах на този благословен дебел клон, притиснал тяло отстрани към ствола и хванал за равновесие друг, по-малък крив клон. И зачаках. Чаках дълго.

От време на време се налагаше да размърдвам дупе, да премествам тежестта си вляво, после вдясно, за да раздвижа кръвта в напрегнатото си тяло. Същото упражнение прилагах за стъпалата, за краката, за ръцете и дланите. Най-голямата ми битка този ден беше да предотвратя изтръпването на мускулите си в това ограничено пространство. Като новоизлюпен снайперист, но пък бързо учещ се, измислих как да увелича притока на кръв с възможно най-простия подход и упражнявах прицелване и изстрел, без да се налага да се държа за опора. Някъде привечер вече бях израснал до „експерт по стрелба от дърво“. Превърнах се и в орнитолог, изпечен наблюдател на прилитането и отлитането на майка кардинал, която хранеше малките си в гнездо, отстоящо на метър и половина от мен. По някое време завидях на малкото семейство за сигурността им, докато кълвяха червейчета и наперено чуруликаха, за да обявят колко недокоснати от злото се чувстват. Защитени и доволни в миниатюрния си дом, те подаваха главички и издаваха тънички напевни звуци сякаш за да ме подмамят да се разсмея умилен. Идеше ми да насоча пушката към тях, дотолкова ме вбесяваха с щастието си. Но реших да се въздържа от подобен безсмислен акт и фокусирах омразата си към мъжа с черния анцуг и към онзи с червения анцуг.

Някъде около часа за вечеря зърнах повишена активност пред жилището на гаджето на гледачката ни. Родителите ми спряха колата си отпред и сред голяма суматоха, прегръдки и плач поеха заедно с гледачката ни и приятеля й, всичките понесли свещи или фенери. Не можех да чуя нищо от думите им, само отваряне и затваряне на врати. Така че не извиках за помощ, нямаше да изоставя Моци и за част от секундата. Ами ако те отпътуваха през това време? Ами ако заминеха и никога повече не успеехме да го открием? Твърдо реших, че трябва да остана на мястото си.

От сегашната си позиция и способен на по-логични разсъждения, виждам, че е имало милион неща, които съм могъл да направя. Не минава и ден да не се упреквам, че не съм проявил достатъчно добри способности да реша проблема.

По някое време след часа за вечеря по кръговата улица мина голяма кола зелен металик. Възрастният шофьор бавно въртеше волана, пееше песен на висок глас и дори не подозираше, че над главата му на дървото има момче. Катерица се приближи твърде близо, докато не я отпъдих с жестове.

И ето че падна мрак, газовите улични лампи светнаха. В сляпата улица имаше една-единствена лампа — отдясно — и тя примигна с мъждива светлина като на лондонска улица в далечното минало, когато са осветявали основно със свещи. Луната беше безполезна, мъничка като нокът, светеше едва колкото да си вържеш обувките. Краката ми бяха вече в десетия си етап на изтръпване и започнах да ги разтърсвам леко, като се държах здраво за горния клон. Бях изгубил всякакво усещане в задника си още преди часове.

Някъде около десет вечерта през прозорците с дръпнати до половината завеси на дневната, която наблюдавах, за кратко се мернаха Черния анцуг и Червения анцуг. Черния анцуг отиде до коридор в съседство с дневната, а Червения анцуг го последва, понесъл раница. После още няколко пъти прекосиха напред и назад с чанти, хартии и разни вещи. Явно стягаха багаж и се приготвяха. Взирах се напрегнато за Моци, но не го видях. При светнатите лампи в къщата тя се виждаше като на длан, подобна на самотна звезда в черно небе. Контрастът улесняваше следенето на обектите.

Въпреки че бях чакал цели дванайсет часа, изцяло фокусиран върху ужасната синя къща, напрегнах се шокиран, когато страничната врата най-после се открехна и навън се показа Черния анцуг, прехвърлил небрежно раницата през лявото си рамо и хванал пътна чанта в дясната си ръка. Огледа периметъра на предната морава за скрити зад храстите врагове. Електронният ми часовник показваше 12:02 часа. И тогава се наложи да затисна уста с длан, за да спра реакцията си при вида на следващия, който излезе къщата.

Моци, с неуверена походка, твърде покорен, ако се съдеше по това как кротко следваше Черния анцуг, пое зад него, побутван отзад от Червения анцуг. Отпуснатите рамене на Моци ми подсказаха, че е силно упоен. Тримата вървяха в колона по един към датсуна и имаха вид на бежанско семейство, тръгнало да прекосява границата посред нощ.

Нагласих пушката си, прицелих се в дясното око на Черния анцуг и стрелях. Право в целта. Той падна на колене върху алеята и закрещя. Червения анцуг хвана Моци, сякаш да го използва като щит, само че Моци бе толкова нисичък, че гърдите и главата на шофьора бяха изцяло видими, макар да се беше привел. Отново стрелях, този път в лявото око на Червения анцуг. И пак улучих право в целта.

— Моци, Моци, тичай, приятелче! Бягай към мен! Бягай, Моци! — закрещях, докато скачах от дървото. Вторият ми скок от дърво за деня. Този път изтръпналите ми крака ме подведоха при приземяването и пушката изхвърча от ръцете ми. Ала адреналинът се прояви като верен мой приятел. Напук на убийствения огън в краката си се изправих, грабнах пушката и се прицелих отново към мъжете, стенещи на алеята.

— Моци, Моци, тичай, моето момче!

Ала Моци беше твърде дрогиран и объркан. Залитна напред, май ме видя, направи още една крачка с препъване. Беше само на разкрач от Черния анцуг и Червения анцуг. Трябваше да ида по-близо.

Досущ като решен да убива войник, вървящ към невъоръжен враг, насочих пушката напред, без да изричам никакви предупреждения. Стрелях пак и пак, улучих нечий крак, нечия ръка, всичко, попаднало в обсега на оръжието ми. Телата им се гърчеха от болка, сломени от силата ми. Единият обърна ухо към мен, така че се прицелих в дупчицата и пратих сачма право в ушния му канал. Сигурен съм, че този изстрел е бил още по-болезнен от оня в окото. Или пък не. Но на кого му пука.

— Моци, бързо при мен! — извиках.

Зад мен най-после някой забеляза случващото се.

— Какво става, дявол го взел? — писна жена зад гърба ми.

— Викайте полиция! — креснах й. — Викайте полиция!

После научих, че излязла да разходи пудела и колито си.

Двамата мъже забързаха с куцане към датсуна и без дори да затворят вратите, преди да дадат назад, изфучаха по алеята, по улицата без изход и извън града. Ченгетата пипнаха идиотите при провалила се престрелка в „Макдоналдс“ в близкия град Сисероу.

Моци падна на тревата и аз изтичах да го уловя и предпазя. Нямаше и най-малка представа какво се случва. Онази нощ. Онази нощ той спа в милостиво неведение след хапчетата, дадени му от лекаря.

Моци никога не заговори за деня, прекаран с онези отрепки. Никога не сподели какво се е случило в къщата. Но и никога не се върна към шегите си. Не запя весела песен. Сигурен съм, че през всички тези години не го видях да се усмихне. След втория му опит за самоубийство и третия му провален брак Моци се върна в къщата на родителите ни и отказваше да стъпи в мазето им или в което и да било мазе.

Веднъж заведох Моци на риба в Монтана с надеждата да извлека от него отровата, напълнила вените му. Но той само ловеше риба, и толкова. Една вечер го чух да плаче в палатката си. Не исках да го сконфузвам, затова стоях безпомощен отвън, обикалях около огъня, взирах се в пламъците, какъвто си ми е навикът, гризях си ноктите и недоумявах какво мога да предприема. Молех се да свали ципа на входа, да изпълзи навън и да говори с мен. Копнеех да го прегърна и да го стисна така силно, че да пропъдя всички лоши спомени. Но той така и не излезе.

Все още ми се къса сърцето, когато Моци влезе в стаята, потътрил чехли; следва го някаква празнота и изсмуква малкото енергия, която носи у себе си. Тъмните кръгове под очите му, увисналите клепачи са знаци за безсънните му нощи.

И така, аз ловувам. Преследвам всички онези окаяни и презрени нищожества, онези демони, които похищават деца и заслужават по-малко милост от болен от бяс плъх.

У родителите ми се зароди новооткрита цел, твърдо намерение дечицата им никога вече да не им бъдат отнети — отговорност, която прехвърлиха на мен. Тътреха ме на стрелбището, настояваха да спортувам стрелба с лък. И насън чувах нашепването им как трябва да тренирам, за да стана служител на закона. Това бе съкровеното им желание, техният начин да се справят с ужаса. Дарбата ми да виждам надалеч бе изкарана наяве и аз станах регионален шампион по стрелба с лък, като неизменно пращах стрелите в центъра на мишената.

Добре де, все едно.

Въпросът е, че мога да осъществя всякакъв изстрел. И най-невъзможния.

Федералните се опитаха да ми натрапят програмата за обучение на снайперисти. Но аз настоявах да специализирам в отвличания. Или се поддадоха на моите настоявания, или дружно решиха да затворят очи пред психотестовете, които би трябвало да дават сигнали против такова решение. Накрая ми зачислиха Лола като партньор или като проблем, зависи как ще го погледне човек. В началото на запознанството ни бях категоричен, че е проблем, но много скоро след това я почувствах като партньор в най-висшия смисъл на това понятие.

* * *

И така, докато с Лола пътувахме насред равнинната територия на щата Индиана с взет назаем форд F-150, зрението ми се изостряше едновременно с притъпяването на слуха и аз си наумих, че ще застрелям някого този ден. Всеки, който отвличаше дете и ме провокираше, също така похищаваше Моци, плашеше Моци, ограбваше го от живеца му отново и отново. Чувствах, че всеки един от тях трябва да страда от ужасна болка и непоносимо унижение.

Завихме там, където ни бе казала да го сторим собственичката на колата. Универсалните за всички сезони гуми пръскаха встрани камъчета по черния път, части от който имаха настилка, а други не. Обрамчваха го неподкастрени ябълкови дървета с възлести и изкривени от старост клони, а отвъд тях се простираше най-дългото поле, което бях виждал, и то бе пълно с крави. Колко ли вълнуващо е било настъпването на есента за учениците, когато това провинциално училище е било в разцвета си, помислих. Сега бе студено и изоставено, тормозено от летаргичен дъжд, на който му се свидеше труда да вали върху тънещата в забрава сграда. Всичко бе обвито от мрак отгоре и пропито от зло отвътре.