Шанън Кърк
Метод 15/33 (18)

Глава 18
Ден 33 продължава

— Хайде по-кротко и разкарай този боклук, дето го държиш — изрече Брад с куция си маниер на говорене.

Не беше куц маниерът обаче, с който много решително насочи към лицето ми деветмилиметров пистолет.

Спрях на паркинга, като продължавах да стискам куката за плетене на Дороти и моята стрела. Определено бяхме странна картинка, изправени един срещу друг: аз, бременна и задъхана, с моите чудати подръчни оръжия; той, в окървавено сако и с готов за стрелба пистолет. Макар и двамата да бяхме възможно най-далеч от образите в уестърните в подобна ситуация, и до ден-днешен си припомням този момент с типичния за Дивия запад декор.

Къде са проклетите полицаи?

Нищо. Никой не идваше.

Стояхме замръзнали на местата си.

От посоката, където беше ванът, долетя какофония от викове и възклицания. Със сигурност не този шум очаквах, а само боботенето на включен двигател. Над общата олелия се възвисяваше тъничкият, но силен писък на Дороти, а покрай него чух крясъци на мъже. Направих грешката да се извърна, за да се вслушам в шума отвъд боровете.

— Бойд! Бойд! Улови я, тя пада! — чух един мъж да вика.

Трябва да са полицаите.

С тази мигновена проява на уязвимост неволно дадох възможност на Брад да преодолее дистанцията помежду ни. Сграбчи ме странично и ме принуди да изпусна придобивките от ръцете си. Потътри ме, а петите на маратонките ми оставиха плитки следи в пласта прахоляк върху асфалта.

Какво им става на тия братя, че все заднешком ме влачат?

Със затаен от усилието дъх Брад ме замъкна до фолксвагена си костенурка с две врати, стар модел в седефенобял цвят. Тикна ме вътре с пистолет, опрян до слепоочието ми. Като продължи да ме държи на прицел, той се придвижи по рачешки и странично към двигателя. Дъждът беше нашарил стъклото и през него Брад изглеждаше като импресионистичен акварел на самия себе си, докато заобикаляше колата.

Обмислих варианта да отворя вратата и да се изтъркалям навън, щом достигнем четиридесет километра в час, при което щях да разчитам на физиката на скоростта и движението надолу, за да запазя тялото си, само че носех в утробата си осеммесечен плод, а си бях дала обет и едно косъмче от наболата му косица да не се разроши. Всъщност тичането ми към Брад минути по-рано беше само маневра, с която да отвлека вниманието му от бягството на Дороти — бях възнамерявала да свърна вляво и да хукна покрай дългата асфалтирана пътека с надеждата полицаите скоро да ме пресрещнат. Ала Брад, бърз като пантера, прозря моя блъф, като извади пистолет. Подозирах, че го беше взел от брат си.

Да бях му прибрала оръжието.

Подкара по черен път в гората в посока на кариерата, съседен на извитата тясна пътека, по която ме бе повел моят похитител само преди няколко дни.

От апатичното небе отново заръмя дъжд, но балдахинът от клони почти не пропускаше капки върху колата. Взирах се право напред, броях дърветата, които отминавахме по видове — дъбове, борове, прелестна бреза и няколко фиданки от неизвестен вид. Гората, макар и притъмняла под черните облаци, беше прекрасна с новата си разлистваща се зеленина. Сигурна бях, че под слънцето тук щеше да бликне калейдоскоп от цветове и да я направи наистина вълшебно място — за онези, които умеят да виждат такива неща.

Но ето ме, че се възторгвам от красотата на студена гора, когато в действителност описвам едно пътуване на ужасите. Истината е, че тогава ми мина през ума как бих уловила сцената в картина и как в колорита ми сивите и тъмнозелени сенки щяха да отстъпват пред резедаво, лимоненозелено и слънчевожълто. И тъй като част от разказа ми цели да покаже как човек, лишен от емоции, разсъждава в подобна ситуация, то аз просто предавам менталните и физически факти такива, каквито бяха.

Стърженето на гумите върху пресъхнал поток ме накара да погледна към Брад. Ноздрите му бяха разширени, в очите още проблясваха сълзи, още капеше кръв от лицето му по велуреното сако. Озъби се, когато усети погледа ми.

— Кучка. Днес ще го извадя това бебе от теб — каза.

Погледнах напред и се съсредоточих върху черните пръстени по стъблото на бяла бреза, помислих си как добре допълват напъпилите й жълто-зелени листа. Това дърво ми напомняше друго едно в горичката зад къщи, същата, където бях скрила Джаксън Браун. Този спомен ми вдъхна решимостта да стана още по-корава, да извлека от себе си още повече сила. Дърпах лостчета в мозъка си тъй рязко, че унищожих и последните бегли следи от страх. Да, тренировките в моята килия ме бяха настроили за това — за неизбежната злощастна реалност. Може и да се бях заблудила относно плановете за движение на Брад, но не бях пропуснала да се подготвя за най-лошото.

Брезата ми помогна да си изградя стабилен самоконтрол, да вляза в боен режим. Изправих уверено гръб, сякаш се облягах на солидния ствол на дървото.

Брад, който очевидно очакваше да го умолявам за милост, удари спирачките и аз рязко се наклоних напред, като опрях ръце на таблото, за да не ударя главата си в него. Не се случи, защото бях закопчала колана си. Отвсякъде ни заобикаляше гора, с изключение на черния път зад нас. Напред трасето продължаваше още двайсетина метра, след което внезапно секваше при камара сухи клони. Нямаше друга посока да се кара, освен назад. Краят на пътя.

— Рони ми каза, че си студенокръвна мръсница. Наричаше те откачена кучка. Шибана откачена кучка. О, аз ще взема бебето ти. И ти ще си платиш за стореното. Никой не знае къде си сега. Няма да ни открият, малка моя кучка и пантера в едно.

Какво красноречие. Кой поет цитираш, Уолт Уитман ли?

Какъв изход? Никакъв изход няма. Само глупости дрънкаш. Сам се вкара в капан. Сега не знаеш какво да правиш. Виждам как нервно играят очите ти. Точно толкова тъп си, колкото беше брат ти. Дори не можа да си планираш резервен маршрут. Колко наивно. Колко незряло.

— Знам какво си мислиш, кучешка пантеро. Че ще ми е нужен Доктора да извадя бебето от теб. Ха-ха — изрече с фалшивия си плътен глас и добави: — Кой според теб ги разпорваше ония момичета, преди той да се появи? Аз, кучко! Аз! И брат ми. Имам всичките нужни инструменти в багажника. Ще взема бебето ти, ще те хвърля в кариерата и ще се измъкна от тук незабелязан.

Добре, сега може би казва истината. Вероятно това е планът.

Изобразих унила физиономия, за да дам сигнал, че съм леко впечатлена от стратегията му. За малко да кажа: „Туш съм“. Вместо това предпочетох да вдигна неговия залог и да развихря играта ни „Покер за откачалки“.

— Знаеш ли, Брад, това е хубав план, не споря. Ала не вярвам, че точно днес ще ти понесе да гледаш още кръв — рекох и му намигнах лукаво. — Дупката в лицето ти вече изглежда много зле. Този белег ще те загрози, красавецо. — И му пратих въздушна целувка.

Тук трябва да призная нещо. Не искам да оставате с погрешно впечатление. Не си мислете, че от храброст изрекох нещо такова. В действителност ме забавлява да злорадствам. Ето, казах си го, имам си зла жилка у мен и тя ме кара да изпитвам удоволствие, когато някой се гърчи в мое присъствие. Моля, не го казвайте на лекарите, които засега решиха да не ми лепват етикета „социопат“.

Сигурно го бях шокирала — каквото и бе намерението ми — защото той се вторачи в мен, без да мига. Не че се разплака, просто старите сълзи в очите му се изляха и се смесиха с кръвта в розова пяна, която потече по брадичката му.

Леле, че гадно изглеждаш, Брад. Хи-хи-хи.

Той продължи да се взира в мен. Спорадични капки падаха по колата и глухото им барабанене бе почти заглушавано от ръмженето на двигателя. Други шумове нямаше, дори замръзналият Брад бе затворил уста. Отбелязала бях времето, показвано от часовника на таблото при спирането ни: 1:14 следобед. В 1:34 Брад все така се взираше.

Втренчих се и аз в него.

Опитвах се да го сплаша с погледа си, но съм сигурна, че ако някой се натъкнеше на нас в гората, стига да не броим разкървавената мутра на Брад, би си помислил, че сме прясно влюбени — с тези втренчени един в друг разширени зеници.

Казват, че да се взираш в див звяр е признак за агресия и сигурна покана за атака. Но да правиш същото с кобра е начин да я укротиш, а точно на това станах свидетел седмица преди да бъда отвлечена. Вечерта, когато мама узна за бременността ми, същата онази преди деня, в който лекарят я потвърди, аз се скрих в кабинета й и я наблюдавах как гледа видеоматериал от юридическата си фирма. Тя нямаше представа, че аз съм в стаята, нито че съм бременна. Предстоеше ми да сваля картите.

С мама и татко току-що бяхме приключили празнична вечеря с пържени свински пържоли, гарнирани с ябълков сос, за да отбележим връщането на мама след четиримесечното й дело в Ню Йорк — което тя спечели, естествено. Беше трудно да се каже кой седи начело на кухненската ни маса за четирима. И все пак аз избрах най-неосветения ъгъл и се скрих под избелелия суитшърт на татко от униформата му на морски тюлен, който четири месеца по-рано ми беше преголям. Тъй като вече нямах шанс да се прикривам само с торбести дрехи, започнах да се увивам с юрганчето в розово и зелено, като се преструвах, че кихам, разигравах простуда и се оплаквах, че ме болят мускулите.

След вечеря си отидох в стаята, поработих малко по математика и огледах закръгленото си тяло в голямото огледало. Свалих суитшърта на татко, качих се на пръсти по стълбите и безшумно се вмъкнах в полутъмния кабинет на мама, където тя работеше. Светлината от телевизора хвърляше електрическо сияние върху нея, както бе седнала на стола си, подобен на трона на Дракула. Прикрих се в сенките на махагоновата й библиотека, прилепена към съответстващата по цвят и стил ламперия.

В миналото често се бях пъхвала в този тъмен ъгъл, за да изучавам интимните мисли на мама и да събирам данни как да реагирам на известни социални ситуации, защото понякога тук тя гледаше филми, отписвани от баща ми като „момичешки глезотии“. Когато Патрик Суейзи почти припадаше под обсебващата целувка на Деми Мур в „Дух“, тя стисваше шията си и дишаше дълбоко. Реших, че така трябва да правя и аз, когато Лени ме целуваше, и наистина го вкарах в действие. Той като че оцени жеста.

В този конкретен случай, когато шпионирах мама, тя не гледаше филм, а необработени кадри от телевизионна програма, посветена на дивите животни — клиент на мама бе мегаконгломерат в развлекателния бизнес, който притежаваше правата. Програмата, телевизионната станция, продуцентът — кажи-речи всички — бяха съдени от наследниците на донякъде прочут „експерт“ по дивите животни. Според иска този човек бил „подмамен, притискан и заплашван“ да се приближи до кобра по време на фатално пътуване в Индия.

Мама седеше в кабинета си и гледаше кадрите от инцидента. И тъй, поема нашият човек в идеалните високи обувки за сред дивата природа, с изгладени ловни дрехи. Мама се приведе напред на стола си и престана да води записки, когато „експертът“ легна по корем сред високите треви на Индия, за да се озове на нивото на очите на извита кобра. Лицата им бяха на метър и половина разстояние. Мама погледна античния си часовник с кукувичка и записа часа, след което се върна към екранната звезда на своя клиент мигове преди смъртта й. Вдигна ръка към устата си, сякаш тревожна, но за мен нямаше съмнение, че по устните й играеше лека усмивка просто в резултат от вълнението на мига. В този момент осъзнах, че мама е примирена с върховната власт на смъртта. Тъй че аз също приех смъртта като базов факт. Ала не си позволих удоволствието, което тя като че извличаше от края на живота. Леко погладих корема си, за да успокоя детето вътре.

Мъжът на кадрите се взира в змията в продължение на цял час — трябваше да изчисля интервала, тъй като мама се отегчи да чака и превъртя напред. Бързо трепване на кобрата накара звездата от дивата природа също да трепне, но това не отклони взора на змията. Кобрата се отдръпна, отначало бавно, снижи глава и със странно и чевръсто движение назад, придружено със съскане, изчезна под камъка си. И точно тогава тигър изскочи от място извън обхвата на камерата, влезе в кадър, приземи се върху мъжа и загриза врата му.

Мама скочи от стола си, а бележникът и писалката се търкулнаха на пода.

— О, по дяволите!

Докато я наблюдавах как гледа разиграващата се кървава сцена, примигнах няколко пъти, както е обичайно, за да поддържаш очите си достатъчно влажни при гледане на телевизия. Проверих часа и прецених, че разполагам с още двайсет минути, преди да си приготвя дрехите за училище и да легна да спя.

Тигърът, който преспокойно спираше да оближе окървавената си муцуна, изкорми нашия човек — всичко бе заснето подробно и без прекъсване, защото операторът бе захвърлил камерата още работеща и без съмнение беше избягал надалеч.

— Ама че дяволски красиво създание — промълви мама и се отпусна на кожената седалка.

Излязох от тъмното си скривалище.

— Какво каза, мамо? — попитах.

Тя притисна лакти в страничните облегалки на стола, сякаш търсеше по-голяма сигурност.

— Лиса! Да му се не види! Изкара ми ума! През цялото време ли беше тук?

— Да.

— Дявол го взел, Лиса. Не може да ми се криеш така. Едва не ми докара инфаркт.

— Аз… ъ-ъ… не исках да те изплаша. Просто се зачудих какво каза.

— Не знам… за кое?

Тя се наведе и нервно засъбира от пода хартиите и писалката си, като след всеки предмет спираше да ме погледне и да поклати глава към мен едновременно с объркване и гняв.

— Не каза ли „красиво създание“?

— О, Лиса, сигурно да — отвърна тя леко сконфузено. После се премести на ръба на стола си и ме огледа от глава до пети. — Какво значение има? — попита, докато изучаваше тялото ми по-внимателно.

— Просто се запитах кой или кое е красивото създание във видеоматериала. Човекът, кобрата или тигърът?

— Ти… ти-гърът — заекна тя.

Присвила очи, огледа талията ми, издута под прилепналата бяла тениска. Заех вдървена поза като балерина, очакваща проверка от главния балетмайстор. Изпънах рамене за по-съвършена стойка и вирнах брадичка, сякаш гордостта щеше да е бариера срещу осъждането ми.

— Но тигърът уби човека. И все пак е красив за теб, така ли?

— Той уби човека, но човекът беше нахлул в неговата територия.

Погледът на мама се разходи от гръдния ми кош до ханша. Приближих и навлязох в мехура от синя светлина. Странично падна лъч като от прожектор и в стаята вече витаеше осъзнаване. Отрицанието нямаше повече място тук.

Колебливо и с несигурен глас, тя все пак довърши прецизния си отговор, тъй като мама бе човек, който мразеше да изоставя потока на мисълта си.

— Той е красив заради хитрата си стратегия и способността си да вдъхне страх у кобрата.

Изпънах се още повече, когато тя постави длан върху издутия ми корем.

Почувствах се като тигър, когато падна на колене.

Дали тя бе кобрата, а безопасната дистанция помежду ни — разкъсаният човек?

Може би аналогията е твърде пресилена. Или прекалено истинска. Така или иначе, целта ми не беше да я укротявам, нито пък исках да я нараня. Ала изглежда, то просто ми е в природата — да нацелвам слабото й място, а по този начин и своето.

Едва когато започна това взиране между мен и Брад във фолксвагена, си дадох сметка колко силно съм наранявала мама. Да, беше дистанцирана — самата тя страдаше от вродено хладно поведение. Като че с нея си приличахме. Само че, доколкото знам, мама никога не е била оценявана като психологическо отклонение като мен, освен това плаче и свива юмруци от гняв. Затова не вярвам да е емоционално онеправдана/надарена в медицинския смисъл, каквато съм аз. За миналото й знам само, че има известно минало и никога не бива да споменаваме родителите й. Имам само една баба, и толкова: баба, моето литературно привидение с вид на сияйна дъга.

Въпреки високите стени, с които се бе обградила мама, тя винаги се стараеше да подхожда към мен с респект.

Аз не го правех по отношение на нея.

Докато се взирах в Брад, си обещах да положа по-големи усилия за мама. Не тя бе причината за нашата дистанцираност. Аз бях. Трябваше да й съобщя по-рано. Трябваше да споделя за бременността си, и то не за да покажа уязвимост, а за да създам връзка с нея.

Докато мама държеше длан върху корема ми и възприемаше мисълта, че й предстои да става баба, вероятно стигна до заключението, че крещенето няма да помогне. Пробвала го бе на няколко пъти в ранните ми години, само че аз не разбирах смисъла на повишения тон и просто започвах да се смея, защото така правеха хората, когато се вдигнеше шумотевица, във филмите по телевизията, толкова харесвани от баща ми. И така във вечерта, когато направи откритието си, мама просто ми посочи вратата като знак, че трябва да я оставя на мира. Когато се събудих отпочинала на следващата сутрин, намерих я в кабинета й още с дрехите от предишната вечер, преметнала крак върху страничната облегалка на стола й, като обувката й с висок ток се полюшваше, закрепена на големия й пръст. Върху персийския килим се търкаляха две бутилки от най-доброто вино в колекцията на родителите ми. Баща ми седеше по турски на пода срещу нея, подпрял глава на мускулестите си ръце.

Втренчването в кобра може да я укроти, ако се прави както трябва, така че аз продължавах да не отмествам поглед от противния Брад във фолксвагена му насред горите на Индиана с неговия сбъркан план да ме разпори и да открадне детето ми. Взирахме се един в друг, а часовникът отмерваше секундите в такт с капките по покрива и предното стъкло.

А после Брад стана още по-откачен.

— Пантеро моя.

Пак ли това?

— Олеле, каква си ми опасна дива пантера. Уплаши ме — изхили се Брад и притисна бяла кърпичка, която извади от джобчето на ризата си, за да попие кръвта по брадичката си. Със свободната си ръка бръсна пухче от сакото си. — Виж ми само дрехите, на нищо заприличаха — изчурулика с напевен глас на дебютантка, който в следващия миг се понижи със сто октави, когато той бързо се наведе към мен и изръмжа: — Курво проклета. Съсипа ми сакото.

А после се облегна назад и захихика.

И секунда повече няма да те оставя жив, задето ме нарече с мръсната дума.