Шанън Кърк
Метод 15/33 (17)

Глава 17
Специален агент Роджър Лиу

— Дявол го взел, Лола! — изрекох, като затворих рязко гигантския си мобилен телефон и потръпнах от непрестанното звънтене в ушите си. Бойд отговори на обаждането ми и май се съгласи да отиде до училището с пушката си, само че аз не можех да го чуя. Обади се пак след пет минути. Засякох го само защото бях настроил телефона на вибрация. Думите на Бойд ми се сливаха неразбираеми и това трябва да е проличало на лицето ми, защото Лола пропълзя покрай горящата кола, взе апарата, макар да не й бях казал нито дума, и изслуша каквото имаше да каже Бойд. Предаде ми информацията от него — отново шокираща и не за вярване — като я надраска набързо в тефтерчето, което носеше в квадратния джоб на мъжките си панталони. Ето какво гласеше бележката й:

Б. открил Д. Салуч при вана му. ?? В гората? Лиса я няма. Б. каза: „Няма следа от другото момиче. Тук няма никой“. Б. звънял от телефона в кухнята на училището. Каза още: „Някъде отгоре се носи адски гадна миризма. Вони на смърт“.

След тази бележка, достойна да бъде запазена към документите по случая, тя добави своите мисли на втора страница от тефтерчето, като изричаше думите бавно, за да мога да чета по устните й:

— Не знам на кое Бойд вика „гадна миризма“. Точно тоя вонящ пилчар.

ФБР изискваше всичките ни бележки и наблюдения, особено онези, които бяхме записали, да отиват в официалния архив. Ама опитай се да спреш Лола да си излива мненията. Скъсах втората бележка, щеше ми се да не се впуска в подобни коментари.

— При всички тези горящи коли и хора, които трябваше да спасявам, включително и теб, глупако, спести ми мнението си за моите коментари — просъска ми, като пуснах хартийките от скъсаната й бележка на земята.

Разбрах какво каза главно като четях по устните й; ах, това звънтене, колко мъчително силно бе станало. Подлудявах от глухотата си и от напъните си да започна да чувам отново.

Облаците горе се бяха скупчили в буреносни кълба и въпреки злокобната тъмнина пускаха само толкова дъжд, колкото да тормози всички присъстващи на паркинга пред търговския център. А на огъня изобщо не му влияеше; никакво количество течност не можеше да укроти беса му. Волвото на Сами, почти изцяло оголено от боята си, представляваше разкривена кутия от обгоряла стомана.

Една от дразнещите дъждовни капки, особено голяма, попадна в основата на носа ми, плъзна се наляво, потече по бузата ми и накрая се озова на ръба на горната ми устна. Засърбя ме и яростно разтърках лице с ръкава на мокрото си сиво яке. Благодарение на това мое действие звънтенето сякаш се смекчи.

На мястото на катастрофата пристигнаха линейка и пожарна кола, като линейката буквално се плъзгаше на две гуми. В този момент двамата с Лола се бяхме разделили да пазим поотделно началника на полицията и заместника му. Случайните минувачи бяха оформили полукръг зад нас, но стояха на разстояние заради стряскащите крясъци, с които Лола им бе раздала команди. Докато тя пазеше дистанцията ни, огледах множеството за някой, който би могъл да кара кола с висока проходимост.

Една жена с подплатено спортно яке изпъкваше сред останалите с по-високия си ръст и габарити. Приличаше на типична фермерка с дългата си гъста коса. Под якето носеше бархетна риза, закопчана догоре и запасана в избелелите й дънки. Те на свой ред бяха пъхнати в окаляните й ботуши с дебела гумена подметка. Давах й някъде около четиридесет и пет години. Въпреки размерите си на викинг беше доста привлекателна.

— Госпожо — извиках и й кимнах.

— Аз ли? — разчетох по устните й, без да я чувам. На този етап звънтенето бе притъпено и придружено от шум като от бурен вятър.

— Имате ли кола? — попитах я на висок глас.

— Форд F-150 — отвърна ми.

Отидох до нея и буквално залепих ухо до устата й. Тя ми посочи лъскав черен форд точно зад нея — яка и надеждна кола. Бавни капки проправяха вадички в замърсените стъкла.

— Четири по четири?

— Естествено — съобщиха устните й и тя изсумтя с леко негодувание.

— Госпожо, налага се да вземем колата ви — намеси се Лола, схванала намерението ми и моите затруднения.

Дръпнах жената викинг встрани от останалите.

— И ако може да ни насочите как да стигнем до някогашното училище пансион.

Тя отново изсумтя, но добави и невярваща усмивка.

— Сериозно ли? — предаде ми по-късно Лола думите й. — Та аз преподавах там двайсет години до затварянето му. Чудя се какво ли става сега в „Апълтрий“. Да, ще ви насоча как да го намерите.

Размърдах рамене в опит да укротя свистящия вятър в пострадалите си уши. Оттам нататък Лола пое нещата, макар тя също да изглеждаше донякъде извън строя, ако се съдеше как бърчи носа си. Тежката миризма от горящ метал и кожа вероятно бе непоносима за свръхразвитото й обоняние.