Шанън Кърк
Метод 15/33 (15)

Глава 15
Специален агент Роджър Лиу

Понякога, когато си мисля за онзи ден, иде ми да удуша който ми падне пред погледа и да метна тухла към най-близкия прозорец. Колко вбесяващо да си тъй близо и толкова възпрепятстван.

Централните райони на Индиана са като северната част на щата Ню Йорк, само че по-равнинни. Тоест, от равнинни по̀ равнинни. През града, който бе наша дестинация, минаваше право като конец четирилентово шосе с един милион светофари, поставени явно за удобство на пешеходците, но не и на автомобилистите, които пълзяха и често-често заковаваха на жълто. Цветът на настилката бе избеляло сив — оттенък, докаран от безброй дни на палещо слънце, от онези дни, в които армии от невидими бръмбари бръмчат в унисон. Ала денят, за който говоря, нямаше нищо общо с подобен жарък ад; не, денят, за който говоря, беше студен пролетен ден и макар основният цвят на настилката на шосето да си оставаше избеляло сив, тя беше изпъстрена от по-тъмни петна заради преръмяващия на моменти дъжд от надвисналите черни облаци.

Шофирахме като тихи фантоми през града покрай бензиностанции и опразнени паркинги пред семейни железарии и магазинчета за евтини стоки. Две жени бутаха пазарски колички покрай платното, но в обозримото пространство не се мяркаше супермаркет. Пъплехме бавно в стремежа си да не алармираме евентуални съучастници в схемата, която целяхме да разбием. Уви, оранжевото волво, с което пътувахме, само по себе си представляваше сирена, защото липсващият ауспух оповестяваше присъствието ни като звуков сигнал в мъгла.

През воя, който издаваше трошката на Сами, началникът на полицията се опитваше да говори на мен и Лола, докато седяхме на задната седалка. Грохотът на двигателя тормозеше тъпанчетата ми, сякаш се намирах на сцената по време на концерт на „Лед Зепелин“.

— Отдавна ли работите по този случай, агенти? — попита, извърнал глава назад.

— Ъ-ъ, началник… — рече Лола и посочи напред.

Обърнах се да видя, защото в този момент не гледах към пътя.

Не съм сигурен дали аз изкрещях за носещия се срещу нас с висока скорост камион, или Лола го направи. Спомням си как началникът се обърна напред и рязко извъртя волана, за да избегне сблъскване. Следващите ми спомени са откъслечни като на стопкадър — например как посегнах да запазя Лола, която беше вързана с колан, а тя в същото време се пресегна да задържи мен; как заместникът на шефа държеше ръба на шапката си, като че се боеше от прииждаща буря. Запитах се защо той не извика да предупреди за идващия камион, но после ми изникна образ как вдига глава от пътната карта, поставена на скута му.

Някои твърдят, че автомобилна катастрофа се усеща със забавени движения, че звуците се чуват като единични ноти, сякаш издавани от бавно разтягащ се акордеон. Аз от своя страна изживях остра и мигновена болка в ушите при трясъка от двигателя на волвото на Сами, след като колата се заби челно в стълб на улична лампа пред входа на търговски център. За миг ми причерня, когато главата ми се удари в тавана. След като се освестих, видях, че Лола ме е подхванала под мишниците, за да ме извлече геройски от разбитата кола. И тъкмо навреме, защото когато петите ми тропнаха върху настилката, стълбът на лампата се стовари върху многострадалното волво да го дочупи.

Лежахме задъхани на пътя и крепяхме с ръце окървавените си глави, докато началникът и заместникът му, също измъкнати навън от Лола, бяха в безсъзнание. Направих усилие да се надигна до седнало положение, като използвах за опора тресящи се ръце, и огледах бойното поле. Началникът на полицията лежеше на тротоара откъм страната на шофьора и двете му ръце очевидно бяха измъкнати от раменете предвид странния им ъгъл спрямо тялото. Заместникът беше от другата страна, също проснат по гръб. От рана на челото му се стичаше кръв през затвореното дясно око, по бузата, и се губеше някъде под брадичката. Ама че ужасен белег ще му остане, помислих си. Шапката, която бе попипвал, лежеше преобърната на метър и половина от левия му глезен, извит в погрешната посока. Пукането на статично електричество от уоки-токито на началника ми каза, че Сами, ядящият понички диспечер, беше запрашил бог знае накъде. Бяхме сами.

И тъй, началникът на полицията и заместникът му бяха зле ранени, до диспечера нямаше достъп, останалите юнаци от управлението бяха на погребение на два часа и половина път от тук, моето подкрепление, на което се обадих, когато тръгнахме от участъка, за да съобщя адреса на бившето училище пансион „Апълтрий“, също беше на два-три часа. Оставаше ми да направя само едно обаждане.

— Лола, телефонът ми, къде ми е телефонът? — попитах, като седнах по-изправен и затворих очи, докато говорех. В черепа ми шумно запулсира кръв с настояването да спра да говоря. — Лола, телефона ми, намери ми телефона.

С премрежен поглед я видях да пропълзява на четири крака към смачканата кола с още зеещи врати, след като ме бе извадила през тях. Представих си я как отново се връща при мен на четири крака, захапала между зъбите си антената на телефона като ловджийско куче, донесло на стопанина си убита патица.

С периферното си зрение смътно долавях появата на други хора. От колата се раздаде потропване, което ме накара да я погледна по-внимателно. Изпод капака на пушещия двигател бяха започнали да излизат пламъци, а отдолу се стичаше струйка бензин и наближаваше крака ми.

— Лола, излез бързо от колата! Тя гори!

Не вярвам да ме чу, защото надали в действителност съм крещял. Мислех, че го правя, и се напъвах с всички сили, но не можех да произведа и шепот.

Опитах се отново.

— Лола! Пожар!

Надигнах се с олюляване и в този миг Лола изхвърча от колата, запрати телефона в лицето ми и хукна към двамата полицаи, все още лежащи в безсъзнание твърде близо до двигателя.

Оставих мобилния да падне на земята и също се втурнах към спътниците ни. Поех своя дял и изтеглих заместника в посока, противоположна на онази, в която партньорката ми потътри началника достатъчно далеч и достатъчно бързо, преди по земята да завалят пламтящи люспи боя, когато автомобилът избухна.

Приседнах на земята и наблюдавах като хипнотизиран огнения ад. Пламъците вилнееха на воля, сякаш от векове бяха държани в плен под капака на волвото на Сами.

Винаги щом видя пожар, си спомням как баща ми подпали хамбара ни, когато бях петгодишен. В деня на пожара, само седмица, след като се бяхме сдобили с пиленца, бяхме сами с татко, защото мама беше отишла с брат ми, още бебе, на пазар. Татко ме прати до хамбара да донеса по едно студено пепси за двама ни. Хукнах, извадих от хладилника двете бутилки и затичах обратно навън при татко. Този отрязък от време се бе оказал достатъчен вятърът да подхване купчинката сено, което баща ми бе запалил встрани, и да го запрати из пролуките между сухите греди на хамбара. Стоях, стиснал шишетата, сякаш душах две гъски. Пред мен се издигаше огнена стена и ме притискаше към къщата.

— Влез вътре — трябва да бе викнал баща ми, като лудешки размахваше ръце. — Влез вътре! — трябва да е изкрещял повторно, но аз чувах единствено бученето и съскането на червено-оранжевите пламъци, обсебили съзнанието ми и допускащи единствено да се взирам в тях. Много години по-късно насред щата Индиана правех същото и гледах, без да мигам, горящото волво. В един момент над мен падна сянка. Една от жените с пазарски колички, които бяхме задминали само мигове по-рано, се опитваше да ме запази с чадър от ръмящия дъжд.

— Ранен ли сте? Чувате ли ме? — прочетох по устните й. Не чувах думите.

— Телефонът ми — казах и й посочих мястото, където го изпуснах на три метра разстояние.

— Кой?

— Телефонът ми. Моля ви, там е. Телефонът ми.

Жената, около петдесет и пет годишна, със сплъстена руса накъдрена коса, по пеньоар и изцапани чехли се потътри към мястото, което й показах, наведе се като стара баба и дошляпа обратно. Подаде ми телефона с увиснало долно чене.

От търговския център се донесоха викове, ала неразличими, звучащи като колективна маса или защото тъпанчетата ми се бяха спукали, или по причина, че сам бях изолирал слуха си, за да се съсредоточа върху единственото обаждане, което трябваше да направя. Лола седеше силно задъхана, държеше китката на началника и мереше пулса му на часовника си „Саньо“. По разширените й ноздри съдех, че е загрижена от дългите паузи помежду сърдечните му удари.

Сигурен съм, че преценката ми беше замъглена, когато осъществих обаждането. Без съмнение напълно умишлено наруших служебния правилник по безброй параграфи. Ала в този момент усещах, че нямам избор.

— Бойд — казах, когато той отговори. — Все пак ще ми е нужна твоята помощ.