Шанън Кърк
Метод 15/33 (13)

Глава 13
Специален агент Роджър Лиу

Веднага щом приключих разговора с Бойд, с Лола поехме към Скайуей, единственото шосе към Индиана, което предоставяше скоростно придвижване за коли с включени лампи и сирени. Обадих се в местния полицейски участък в Индиана и предупредих за скорошното ни пристигане, като инструктирах началника да не помръдва и мускул и да не провежда и един разговор по открита линия. Той отвърна „Няма проблем“ и обеща да прибере патрулите си от улицата като един вид безобидна мярка.

Когато стигнахме в Гари, Индиана, изоставихме въртящата се лампа и сирената, предпочетохме да се влеем като немаркирана кола в провинциалната атмосфера на щата в този студен пролетен ден. Небето беше надвиснало подобно на стоманеносиво одеяло, в което се бореше да проникне бегъл син оттенък. Слънцето беше като далечен спомен, скрит отдолу.

Инстинктите на Лола явно бяха мобилизирани, защото мирисът й на „Олд Спайс“ изпълни купето до последния кубичен сантиметър. Отворих прозореца от моята страна, докато тя шофираше.

— Вдигни шибаното стъкло, Лиу. Ще оглушея от това бучене навън.

Бързо движещият се въздух дразнеше и мен, какво остава за жена със сетивата на хрътка. Натиснах бутона, за да затворя прозореца.

Добрахме се до полицейския участък, превърнат в импровизиран команден център от двама мъже. В едноетажната сграда с форма на куб имаше сиви бюра, обърнати към дървена, висока до кръста преграда малко зад вратата. Нямаше я стената от полицаи в сини униформи, която очаквах да заваря. Мъж вече на години ми протегна ръка.

— Агент Лиу, аз съм началник Маршал. Това е помощникът ми Ханк. Съжалявам, знам, че очаквахте да сме повече. Но веднага щом приключих да говоря с вас, изведнъж се сетих, че тъкмо днес всичките ми момчета са на погребение на съпругата на бившия началник на полицията. На два часа и половина от тук са. Но чуйте, чуйте нещо. — Той се приближи до мен и се втренчи в очите ми, за да подчертае съобщението си. — Направо няма да повярвате. Вашето отвлечено момиче току-що се обади. Умът ми не побира такова съвпадение.

— Дороти се е обадила тук? — попитах невярващ.

— Дороти ли? Коя е Дороти? Не, момичето каза, че името й е Лиса Йиланд.

— Розова мечка — прошепна Лола.

— Не ви разбрах. Какво? — попита началник Маршал.

— Оставете, няма значение. Лиса Йиланд ли казахте? — поисках да уточня.

— Да, сами можете да го чуете на записа. Тя се обади преди три минути. Опитвах се да се свържа с вас. Каза да идем при някогашното училище пансион. Чака. Поръча да не използваме сирени, защото ще поставим в опасност нея и друго момиче.

Друго момиче. Друго момиче. Обзалагам се, че това друго момиче е Дороти.

— Коя е Лиса Йиланд? След като търсите Дороти, знаете ли за нея?

— Да, знаем. Екип отиде да провери дома на Лиса, когато изчезна от Ню Хампшър преди около месец, тоест седмица след Дороти, момичето, по чиито следи сме. Лиса приготвила голяма раница сутринта, с която изчезнала, с дрехи, кутия от боята за коса на майка си, много храна и други вещи. Решиха, че съдържанието на раницата води до един извод: подозрително бягство. Случаят й беше поверен на друг екип единствено на базата на тези факти. Шибани метрични данни. Проклети компютърни модели. Знаех си, че тя е част от случаите, които ние разследваме.

Избърсах челото си с юмрук и стиснах зъби, за да потисна праисторическо ръмжене.

— Побързай, Роджър, да тръгваме натам — подръпна ме Лола за свития лакът.

Лола притежаваше достатъчно такт да ме нарича Роджър, а не Лиу пред други хора, и аз го отчитах. Също така никога не ми казваше Роджър, освен ако не се опитваше да ме извади от вцепенено състояние.

— Началник, ще ни откарате ли до там?

— Разбира се. Ще идем с волвото на Сами. Сами е нашият телефонист. Никой няма да заподозре ръждясалата му таратайка.

Началникът посочи към задната стаичка, където дебел мъж дремеше пред телефонна централа и ядеше поничка. Дебелият Сами кимна, като продължи да дъвче, и подаде на началника ключовете си, без да каже и дума. Посипаната пудра захар по устните и брадичката, както и двете липсващи копчета на униформената му риза ми припомниха, че сме в много малко градче.

Началникът, заместникът му, Лола и аз се качихме в оранжевото волво на Сами. С Лола бяхме на задната седалка и в краката ни се въргаляха чашки за кафе от бензиностанция и отворен плик с кучешка храна. Оръжието ни в кобурите беше заредено и готово да пролива кръв. Лола подаде нос през прозореца да проследи някаква миризма. Мускулите й потрепваха, а пръстите на ръцете й се бяха изопнали като в мъртвешка вкочанелост върху бедрата. Моите чувства напълно отговаряха на посланията, идващи от нейното тяло.