Шанън Кърк
Метод 15/33 (12)

Глава 12
Денят на…

Чела съм или съм чувала някога, че човек може да се удави в пет сантиметра вода. Имах вода, Придобивка №33, която използвах в ден 33. Оттам и пълното название на замисъла ми — „15/33“.

Събудих се както обикновено в 7:22 часа. Придобивка №14, телевизорът ми го каза, както и Придобивка №16, радиото. Оправих си леглото както всяка сутрин и зачаках закуската си, седнала на бялата кувертюра. Точно в 7:59 часа дъските заскърцаха от приближаването на моя пунктуален тъмничар. Той отключи вратата и ми подаде подноса с нащърбената порцеланова чиния. А беше нащърбена, защото предишния ден я бях изпуснала нарочно на пода, ей така, защото ми се прииска. Боровинкови мъфини от готвачките. И, разбира се, млякото и чашата с вода. Мразя боровинки, но коричката с масло и захар изглежда апетитна.

— Благодаря.

Повтори се познатото изпълнение с водата.

Той си тръгна.

Отегченият диригент се прозява, докато размахва палката за познатите тактове. Събуди се! Този оркестър скоро ще засвири рок версия на познатия химн. Пренастрой се, маестро.

След екскурзията до кариерата, която на момента съзнателно изтрих от паметта си до този ден — трийсет и трети — започнах да вкарвам пристъпи с писъци и плач единствено за да подхранвам егото на комплексирания ми похитител. В добавка към тези грижливо планирани епизоди на емоционално актьорско изпълнение искрено подсилвах своята вътрешна решимост. Също така ускорих изпълнението на замисъла ми. Бях решила да изчакам още две седмици, още две посещения на Кухненските хора, та да поставя извън всяко съмнение пресмятанията си и своята подготвеност. И щях да разполагам с много вода. Ала след отиването до ямата на ужасите реших да пристъпя към финала. Оставих да минат три дни, за да може той да се успокои и да се върне към обичайната си рутина, да го приспя в самодоволно усещане за сигурност, като давам храна за сбъркания му комплексарски ум: виене, плач, угнетено създание, което го приема като алфа-мъжкар, гледа го, паднало в краката му, с обожание, сякаш е могъщ исполин, стълб, фараон, единственият владетел на моя свят. Проклет помияр.

Да внушиш у някого заблудата, че е силен, ти дава върховно предимство пред него в играта на власт.

Изпълнението на плана ми трябваше да изчака до донасянето на обяда на ден трийсет и трети, защото отрязъкът 7:22 — 8:00 не даваше достатъчно време за мизансцена. Бързо изядох мъфина и зачаках връщането му в 8:30. Седях на ръба на матрака и чистех зъбите си с конец, който бях измъкнала от подгъва на завивката си. Сега ми е странно, че се впечатлих толкова от кръвта, останала по конеца в резултат на първобитното им почистване.

Трябва да ида на зъболекар веднага щом изляза оттук.

Унизително ми бе, че трябва да върша такава операция в спалнята — колко нецивилизовано да третирам пространството си за спане като баня.

Аз не съм този тип човек, заслужавам по-добро.

Прегледах ноктите на ръцете си, недоволна от стърчащите кожички. Чаках. Чистех си перушинката и чаках.

За щастие той падна в капана ми и се появи точно навреме.

Звучат барабани.

Отвори вратата. Аз му подадох подноса.

Обичайното пиене от крана, миене на лице, тяло и зъби, този път само с вода. Повече нямаше да използвам гнусната изтривалка.

Оркестрантите се преместват към ръба на столовете си, стисват струни, изпълват дробове. Цигулка се присъединява към барабаните за повече страст в звученето. Напрегнато очакване личи по гърба на пианиста.

Докретах обратно в стаята си. Приех тази фаза от 15/33 за успешно завършена. Отметнато.

Подробностите от този ден са вдълбани в съзнанието ми, разиграват се в него като филм. Микросекунди от действия и наблюдения са се запечатали така, че мога да ги видя и днес, след седемнайсет години превъртане на лентата. Когато той ме тикна обратно в килията ми след сутрешното посещение в банята, усетих хватката му над лакътя си тъй студена, та си помислих, че дланта му ще залепне за кожата ми като устни върху обледено стъкло. Бавно извърнах глава да видя петното на брадичката му, скрито под косъмчета, пропуснати при бръсненето. Явно бе останало от жълтъка на яйце, което е ял, след като ми връчи мъфина и преди да ми прибере подноса.

Той поема протеини с топла закуска, а на мен пробутва празни калории от студено печиво.

Щеше ми се да бе имал приличието да си избърше муцуната, преди да се появи в мое присъствие. Щеше ми се да бе имал благородството да се извини за това, че издишва тази гореща воня около мен и замърсява въздуха ми, за това, че си въобразява, че може да се храни с наслада, докато аз съм в същата къща, за това, че няма топлина в допира му, за това, че не усеща какъв план се крои под носа му, за това, че е толкова сляп, толкова тъп, че съществува, заради миналото си, което ме превърна в жертва на нечовешки тормоз. Исках това жълто петно да не съществува върху идиотското му лениво лице, но то беше там и аз бях там, а в този ден имаше да се върши тежка работа.

Ще ми се разкара от погледа за цели три часа и половина. Да се хващам на работа. Втора фаза.

В действителност не ми бяха нужни три часа и половина. За подготовката щеше да ми е достатъчен около час. Но използвах допълнителното време за тренировки. Трябва да застана тук. Заставах там. Трябва да пусна това в този момент. Преструвах се, че пускам връв. Трябва да взема това и веднага да бутам. Упражнявах се с дъската от пода. Трябва да откача това, като излизам от стаята. Тази последна част не я упражнявах от страх да не проваля грандиозния финал, моята тройна презастраховка срещу смърт.

Моментът наближаваше. Ако бях балерина, вече щях да съм на позиция, с пръсти, крака и тяло, застинали в циментирана поза. Детето, растящо в мен, се преобърна; крачето му се придвижи по корема ми. Пет пръстчета и петичка бяха ясно видими. Обичам те, бебче. Дръж се. Започва се.

Моментен порив на вятър прошумоля в короната на дървото пред триъгълния прозорец, небето притъмня и неочаквано рукна дъжд.

Флейтите жужат като рояк сърдити пчели, цигулките са същински циклон, роялът е обхванат от пожар, клавишите буквално се разсипват на прах.

Минути по-късно небето остана сиво и ръмящо, още не отказало се от дъжда, но и без да отвърта кранчето му. Ако въздухът бе топъл, денят би станал задушен като през летата в Савана в къщата на баба. Ала тъй като въздухът бе студен и се намирахме на далеч не тъй екзотично място, влагата бе от онзи вид, който се просмуква в костите и те кара да зъзнеш.

Синът ми няма да се роди тук. Няма да се появи на света на място, където ще е мокро и студено. Детето ми няма да бъде отнето от мен.

* * *

Състоянието ми ме подтикна към действие. Бях бременна в осмия месец и не можех да си позволя физически да атакувам похитителя си, макар той да ми беше дал изобилие от възможности. Можех да забия отчупено парче порцелан или подострената телевизионна антена във врата му. Можех да извадя дъска от основата на леглото и да го фрасна с нея. Повярвайте ми, бях обмислила всички тези варианти. Ала те отпаднаха, защото щяха да изискват гъвкавост, повратливост, скачане — все способности, които липсваха в моето състояние. А и можеше да не го уцеля. Имаше опасност да не издържа физически, а не желаех да стресирам бебето си с глупав опит. Вместо това използвах максимум придобивки, силата на физиката, основна биология, системи на лостове и макари и безгранична жажда за мъст.

Баща ми е физик и има черен пояс в жиу-жицу, обучаван е във флота. С тези два актива зад гърба ме обучи да използвам при схватка с нападател теглото и движението му срещу него. От майка ми, закоравяла скептичка, знаех: „Никога не подценявай нечия глупост или мързел“. Всеки опонент в крайна сметка допуска грешка и тя ме поучаваше: „Не пропилявай моментната слабост у противника. Не се колебай да му срежеш югуларната вена, щом я оголи“. Естествено, тя говореше метафорично, но аз се опитвах да го приложа буквално.

Моят тъмничар демонстрира многобройни моменти на слабост, на глупост, на леност. Ще ги обобщя: вана, Кухненските хора, острилката за моливи, установяването и следването на модели, неспособност да пребори собственото си отслабено его, решението да опре дуло на пистолет до нероденото ми дете, предложенията за още вода, телевизора, радиото, и накрая навика да оставя връзката си с ключове на бравата, когато влиза в стаята.

До ден трийсет и трети вече категорично можех да заключа, че Кухненските хора няма да пристигнат преди ден трийсет и седми. Доктора и семейство Очевидни не се канеха да ни посещават, тъй като не бях показала признаци за скорошно раждане — а и бездруго не бих споделила за такива с похитителя си. За Брад предполагах, че успешно е офейкал надалеч.

Ще сме само аз и той, точно както го изисква план 15/33.

Според радиото беше 11:51 часът, оставаха девет минути до дуела. Застанах на мястото, което бях определила, и се опитах да се съсредоточа върху часа, изписан на радиото, висящо във въздуха на въженцето, за което бе вързано. Минутите се нижеха забавени, също като ударите на сърцето ми. Единственото напрежение, което усещах, бе причинено от нетърпението ми да приключа с това начинание. До този момент бях тренирала толкова много, че се получи като при наизустяването на страстно любовно излияние — в началото причинява разтупкване на сърцето и дори просълзяване, но след десет хиляди рецитации вече е сбор от думи, несвързани с човешки чувства. Същото е, както когато президентът чете от аутокюто или слаб актьор произнася реплики, забол нос в сценария. „Обичам те“ звучи като изречено от робот, няма окраска в тембъра, нито изразително движение на раменете, нито импулсивно протегната ръка, нито разширени зеници, нито набръчкване на челото, които да подсилят внушението. Изговаря „Обичам те“, докато си гледа часовника. Няма любов в такава декларация, след като си гледа часовника; ала чувстваш любовта, нещо повече, цялата стая пулсира от нея, когато той се бори коленете му да не омекнат от емоциите или не мига при ослепителната светлина, нахлула срещу разширените му очи.

И тъй, подобно на рецитиращия любовно признание, след многото репетиции ме сърбят ръцете да приключа задачата. Вероятно на този етап бих могла да го убия с вързани очи и насън, след като тъй често бях упражнявала планираните действия.

В 11:55 дадох знак на моята звезда — шишето с белина — да заеме мястото си под прожектора. Белината е корозивна. Веднъж четох статия, в която бе цитиран Скот Къридън от Комисията за изследване на безопасни и здравословни условия за околната среда. Той казва: „Белината може да пробие дупка в неръждаема стомана“. Така че изчаках колкото можах, преди да сипя белината в полиетиленовата торбичка, която превързах хлабаво с конец от разплетеното червено одеяло. Застанала до вратата, прехвърлих другия край на конеца от преждата над най-близката греда, заедно с друго въженце, държащо друг предмет — изчакайте да научите за него — така че торбичката с белина да остане под този друг тежък предмет, като и двете неща да висят право над дъска номер три на пода.

Както споменах, белината е корозивна, което знам от учените. Адски па̀ри, ако ти я плиснат в очите, или в устата, или в лицето, а това пък на всеки разумен човек му е ясно.

Часовникът вече показваше 11:59 и в този момент неочаквано светна слънцето и изпрати лъч през прашинките във въздуха.

Миризмата на собствената ми пот ме задушаваше в тясното пространство, където се бях свряла, плътно притисната към стената до вратата. Сигурна съм, че тази миризма при мен не се изостри от нервност, а просто стана по-очевидна, когато се приготвих да се сбогувам с ужасната си килия.

Отначало се раздаде леко разтърсване. Дъските заскърцаха. Обядът. Залепих гръб до стената, без да помръдвам от определената точка. Отвън той постави подноса на пода. Изтракването на пластмаса в дърво ми даде сигнал да се напрегна в готовност.

Издрънчаха ключове и в ключалката застърга метал.

Вратата се отвори.

Той я отвори широко, точно както ми беше нужно, както винаги, както се очакваше, както бе по план.

Вдигна храната от пода и приведен, без да поглежда нагоре, застана на същото място както винаги, което бях маркирала и измервала по три пъти дневно още от ден пети. Дъска номер три на пода. Погледна право пред себе си към леглото, което сега бе смъртоносен капан. Какво ли си е помислил, докато е очаквал да ме види седнала там за обяда си, а зърва… извадения, опрян на стената матрак, а скарата му с пружините — открита, застлана с полиетилен, напълнена с вода и превърната в малък вир. Една миниатюрна кариера с памучни стени вътре в самата къща, само на крачки от вратата. В секундите прозрение, които му позволих, се надявах да е видял готовото платно за картина, очакващо само основния си обект — него — след което щеше да се превърне в мой шедьовър. Надявах се да се е укорил, че е оставил найлона на скарата за матрака, че го е домързяло да го отстрани и да нагласи леглото както трябва върху подложка. Сега скарата беше като отворен кладенец с капак — матрака — опрян до стената, и чакаше да се затвори след влизането му. Би трябвало да е забелязал, че няколко тънки скоби в рамката на леглото липсваха. Дали се е запитал къде са се дянали? А във въздуха се поклащаше радиото, овесено на червен конец от разплетеното одеяло и с все още включен шнур в контакта долу до леглото.

Дали свърза водата с електричеството? Дали усети растящото напрежение в стаята, идващо от контакта, от моя план, от моята глава? Долови ли драматизма на операта над главата си, пращаща светкавици из въздуха?

Сигурна съм, че ако бях изчакала още секунда, той щеше да извърне глава и да ме види застанала вляво от него до отворената врата. Би произнесъл задавено и объркано „Как?“. Аз, естествено, не му дадох тази възможност, но сега имам шанс за бързо обяснение.

В онази изпълнена с работа нощ между ден четвърти и ден пети използвах резеца от острилката, надлежно разглобена чрез острия край на дръжката от кофата, и срязах полиетиленовото покритие и тъканта от вътрешната страна на подматрачната скара с пружини. Рязането бе онова, което отне толкова дълго време. Разполагах само с ножчето от острилката, а то беше твърде малко. Дори микроскопично видимо разкъсване можеше да провали плана, затова работех методично като реставратор върху повредена картина на Рембранд, по един скъпоценен квадратен сантиметър след друг и внимавах всеки срез да е по хирургически прав. Запазих полиетилена върху страните и дъното на подматрачната скара и го задържах на място с кабарчета, колективно маркирани като Придобивка №24. За кабарчетата ще обясня след малко. Настлах подматрачната скара с изрязания полиетилен, който прикрепих с други кабарчета, за да оформя още празното басейнче. Някои участъци подсилих с парчета от черния си шлифер, който бях разкъсала. Той въобще не забеляза липсата му.

„Противникът ти често ще е сляп за твоя план, погълнат от своя собствен. Не търси подсъзнателно аплодисменти за своята находчивост, за да не привлечеш внимание, задоволявай се със своето лично одобрение. Имай увереността, че ще победиш“ — така твърдеше цитатът, написан на хартиена салфетка и поставен в рамка в домашния кабинет на мама. Баща ми беше авторът, написал бе това вдъхновение, преди да скочи от самолет в костюма си на морски тюлен, за да спаси отвлечена важна персона от островен затвор. Такива бяха темите за разговор по време на вечеря в нашето семейство дори след като съдебните победи на майка ми станаха обичайни, а баща ми се оттегли от военна служба, за да се посвети изцяло на науката.

В ден трийсет и трети похитителят ми вероятно не е могъл да повярва на очите си при вида на подматрачната скара, превърната в кладенец с хладката вода, която ми предлагаше с всяко хранене — впрочем хидратацията, нужна за моето състояние, си я набавях, като пиех вода направо от крана. Над импровизирания басейн висеше радиото, включено в контакта на стената до задната рамка на леглото. Гръмна симфония с несравнимо звучене.

О, диви ноти, бушувайте.

Точно преди тъмничарят ми да пристигне в ден трийсет и трети, за да ми донесе обяда, аз самата се дивях и маех пред тази сцена. Когато казвах „Благодаря“ всеки път, щом ми предложеше още вода, имах предвид „Благодаря. Много ти благодаря, че ми даваш възможност да те удавя и изпържа с ток“.

Секунда след като той влезе в стаята и застана на мястото, изучавано от мен седмици наред, освободих торбичката с белина (Придобивка №36), а също и кабела на апарата за ултразвук (Придобивка №22), който държеше телевизора провесен над главата му. Торбичката удари първа и се пръсна, последвана след милисекунда от трясъка на телевизора. И двете импровизирани бомби го треснаха право по мястото, където в първите месеци след раждането му се е намирала фонтанелата.

Белината, изглежда, стигна до очните му ябълки, тъй като, вместо да прикрие разцепената си глава, той с немощни ръце — немощни, защото губеше съзнание — затърка очите си, докато надаваше писклив вой. Запазила съм в съзнанието си действията му от този миг нататък като поредица от стопкадри. Кадър по кадър разтърка лявото си око с опакото на лявата длан, а дясната му ръка стори същото с дясното око. Дори като си припомням, не чувам, както не чух и в онези части от секундата, неизбежните ругатни и крясъци, които трябва да са излизали от устата му. Чувах поздравяващата ме с триумфа опера от радиото. Цигулката задържа на висока одобрителна нота. Чух и пукането на електричество, идещо от контакта, нетърпеливо да изпълни и то своята роля. Водата в подматрачната скара се развълнува от внезапното тупване на телевизора, когато се разби в дървения под, след като падна от главата му върху дясното му рамо и отскочи от гърба му. Метален ръб го закачи по врата и му пусна кръв, а тя потече по гръбнака му — като панделка на балон.

Преди напълно да е изгубил съзнание, вкарах в действие следващото си оръжие, което бях грабнала в мига на освобождаване на белината и телевизора. Откъртената дъска в ръката ми се превърна в боен таран. От мястото си я стоварих в лявата му страна. Като използвах инерцията на падането му, го изтласках с нужната сила, базирана на теглото и ръста му, за да го поваля на колене, да го избутам и да гарантирам, че ще падне с главата напред във водата. А той и бездруго натам се беше насочил. Пльосна се в моята самоделна кариера, а аз се промъкнах зад стъпалата му да надникна. Едновременно с това издърпах още от червената прежда, която бях усукала, за да изработя въже. Червената прежда я имах от одеялото, Придобивка №5, което, както знаете, започнах да разплитам на ден двайсети. Той така и не забеляза разплитането, защото всяка сутрин призори първата ми работа беше да сгъна остатъка от одеялото. Висящото допреди малко радио цопна във водата, където лежаха потопени полятата му с белина и разбита глава и гърдите му. Пукането и съскането на токовия удар изпълни стаята. Аз бях отвън, а той вътре.

Всичко това отне по-малко от десет секунди, горе-долу толкова, колкото на него му трябваше да ме отвлече от улицата.

Ето това, приятели мои, е правосъдие. Хладно, безмилостно, изгарящо, разцепващо и наелектризиращо правосъдие.

15/33 беше план за бягство в три части: телевизорът с незадължителната добавка на белината като бонус, изпържване с ток и удавяне, като всяко поотделно би могло да доведе до смъртта му. Ако телевизорът не го беше улучил, пак щях да го изтласкам с дъската с очакването да залитне. Стига да се наложеше, щях да събера физическа сила и да го налагам с дъската, докато изгуби съзнание, след което щях да се ориентирам към резервното си оръжие и да го прострелям в очите, врата и слабините с лъка и четирите стрели в колчана, вързан на гърба ми.

Стрели и колчан? Имах толкова много придобивки. Лъкът беше конструиран от ластика, който намерих на тавана, и моята доверена дръжка от кофата. Стрелите бяха скобите, които бях свалила от рамката на леглото и подострила с помощта на телевизионната антена — като и скобите, и антената бяха фалшиво прикрепяни по местата им всяка сутрин, изпълняващи вече по-скоро декоративна функция. Колчанът беше ръкавът от шлифера ми, завързан в долната част с червената прежда, а ролята на ремък изпълняваше тел, която изтръгнах от ултразвуковия апарат. За щастие стрелите се оказаха излишни тогава и не се ядосах, че не съм могла да ги използвам. Слава на Бог и на неговия черен ангел, пеперудата, защото имах на своя страна позиционно предимство, елемента на изненада и от упоритите си проучвания бях дотолкова детайлно наясно с движенията, навиците, стойката, походката, височината и теглото на моя враг, че лесно бих могла да се превърна в него чрез метаморфоза.

* * *

Кабарчетата ли? Спомнете си, че първата нощ във вана аз спах по-малко от него. Изумително е как действа потта върху тиксото — във вана беше горещо, а аз носех допълнителни килограми. Усещах магията на своята пот върху тиксото през целия ден първи и бавно, но сигурно разхлабвах тънките си китки. Накрая, докато той хъркаше, изпробвах докъде мога да протегна ръка. И, разбира се, след още петдесет минути негов сън дясната ми ръка беше напълно освободена. Не бях сигурна с колко време разполагам, а тъй като зелената печка блокираше страничната плъзгаща се врата, докато двете задни пък бяха затворени с верига, най-вероятно нямаше да успея да освободя лявата си ръка и краката — не че това ме спря да се опитвам. Наведох се към раницата си, извадих кутията с кабарчета — хиляда бройки, така плътно наредени, че изобщо не тракаха — и я пъхнах в джоба на черния си шлифер. Той се размърда. Седнах изправена. Проврях отново ръка под тиксото и се престорих, че спя. Той се прозя и се извъртя на седалката си. Усетих го, че ме гледа.

— Тъпа шибана курва — процеди.

Идиот. Ще те убия с тези кабарчета, помислих си.

Трийсет и три дни по-късно замръзнах пред затворническата си килия, защото при всеки импулс на електричество хълбоците му се издигаха и се блъскаха в страничната дъска на леглото, сякаш сънуваше и риташе насън, докато спеше, потопен във водата. Самата вода изглеждаше синя, с жълти ивици, образуваше вълнички около него и се плискаше на пода. От контакта на стената хвърчаха искри и се сипеха по земята, прогаряха черни петна и заплашваха да подпалят и изгорят цялата къща, но не се случи. Искрите бяха придружени от пукане и мехурчета от дъха му, когато тялото му най-сетне се умири мъртво и гневното електричество се успокои. Изчаках пукането да спре, а последните секунди се нижеха бавно, както когато приготвяш пуканки в микровълновата фурна, докато накрая — „Дзън!“ пропява микровълновата, за да сигнализира „Готово“.

Къщата притъмня от изгасналите лампи: токовият удар бе предизвикал късо съединение. Макар да бе средата на деня, коридорът бе тъмен, обвит в призрачна тишина. Посегнах за стрела от колчана на гърба си и застинах като каменна статуя в парка. От неговата камера на смъртта не идваше никакъв шум. Не чувах стъпки зад мен, над мен, под мен или където и да било. Стоях пред моята стая. Затворих вратата и го заключих вътре. Взех ключовете.

Тишина.

Сърцето ми биеше оглушително в ушите.

Лястовица прелетя покрай прозореца на стълбите като пратеник, обявяващ: „Чисто е!“.

Дано ти е харесало плуването в малкия ми басейн, тъпако. Изплюх се върху вратата.

Слязох долу в кухнята. Често си я бях представяла със завески и покривки на цветя, с дървени маси, бяла мивка и ябълковозелен миксер и сега се почувствах измамена да заваря нещо съвършено различно. Вместо провинциално обзавеждане виждах пред себе си две дълги маси от неръждаема стомана — комерсиален тип кухня. Печката беше голяма и черна, миксерът — скучно бял. В това помещение нямаше никакви цветове. Нямаше червени престилки, обточени с розов ширит, нито черга, върху която да се изтяга дебела котка. Чакаше ме и друга изненада.

Върху по-близката до мен маса открих втора порцеланова чиния с храна. Със сигурност не беше за мен; моята лежеше разбита горе край обгорените останки от краката на похитителя ми. Тази чиния беше увита с прозрачно фолио и върху нея имаше самозалепващо се листче. Редом бяха поставени идентични с моите канче с мляко и чаша с вода. Приближих се. На листчето пишеше „Д“. Надникнах в кофата за боклук. Най-отгоре имаше друго парче прозрачно фолио също със самозалепващо се листче, само че на него пишеше „Л“, моят инициал. Как не съм го разбрала досега. Не бяхме сами в сградата. Друго момиче. И името й започва с Д.

Такова отклонение не беше част от плана ми. Остани съсредоточена. Завърши 15/33 и после обмисли нова схема на действие. Открих пликове с адреса и телефон, набрах 911. Поисках да говоря с началника на полицията. Свързаха ме.

— Изслушайте ме внимателно и записвайте. Ще говоря бавно. Аз съм Лиса Йиланд, бременното момиче, отвлечено преди месец от Барнстед, Ню Хампшър. Намирам се на Медоувю Роуд 77. Не идвайте с полицейска кола. Не съобщавайте за това по радиостанцията. Не правете сцена. Ще изложите на риск мен и друго момиче, което са отвлекли. Елате с обикновена кола. Бързо. Не съобщавайте за това по радиостанцията. Не правете сцена. Разбрахте ли ме?

— Да.

Затворих.

Сега можех да се погрижа за другата жертва. Излязох навън. Най-сетне видях цялата сграда. За едно поне бях права — беше бяла. Както отбелязах и по-рано, имаше четири отделни крила, всяко с по три етажа, и всичките имаха общ таван, който добавяше четвърто ниво. Встрани стърчеше избеляла табела с надпис „Училище и пансион Апълтрий“. Кухнята беше толкова нова, че олющената боя на фасадата изглеждаше съвсем не на място. Сетих се за сцената в „Романс за камъка“, когато Катлийн Търнър и Майкъл Дъглас посещават Хуан, за да се повозят в пикапа му „Малкия Пепе“. Къщата на Хуан отвън е съборетина, но отвътре е същински дворец.

Момичето Д. можеше да е навсякъде и аз не се канех да катеря всевъзможни стълбища, за да я търся. Нито имах намерение да крещя. За щастие нещо привлече погледа ми. В крайното ляво крило имаше триъгълен прозорец на същата височина като моя. Обиколих цялата сграда. Други такива прозорци нямаше. Всички останали бяха големи, някои заемащи цяла стена. Ако тя се намираше в една от тези стаи, на прозореца щеше да има завеси, заключих. Вдигнах отново очи към триъгълния прозорец и, кълна се, пред него затрепка черната пеперуда, сякаш ми показваше пътя.

Отворих вратата на това отдавна изоставено крило и изкачих три двойки рамена от стълби. Стълбището беше абсолютно същото като моето. На третия етаж имаше същата баня на същото място.

Изтропах по дъсчения под пред заключена стая.

— Д? — подвикнах.

Нищо.

— Д, как ти е името? Току-що избягах от другото крило. Има ли някой там?

Силен трясък, нещо падна.

— Ехо, ехо! Моля ви, измъкнете ме оттук!

Тя изкрещя тази фраза няколко пъти с все по-лудешко отчаяние, докато аз прехвърлях трескаво връзката ключове, взета от собствената ми заключена врата, и намерих нужния ключ. Странно, нейната ключалка беше старомодна, съвсем различна от моята титаниева секретна ключалка. Защо й се бе доверявал толкова? Или я бе подценявал? Аз бих отключила тази врата с подръчни средства още първата нощ. Отворих и видях русо момиче, което с мъка се надигна до седнало положение на леглото. На пода бяха разпилени купчина книги, предположих, че от тях е дошъл трясъкът. Д беше с лилава рокля и една черна маратонка „Конвърс“, модел „Ол Старс“, другият й крак беше бос. Отново се зачудих къде ли бяха моите обувки, докато шавах с пръсти в подарените прекалено големи за мен маратонки „Найк“. Защо на нея й беше позволил да задържи обувката си? Въпросната Д беше в напреднала бременност също като мен.

— От полицията ще дойдат ей сега.

Докато го казвах, отвън изсвириха гуми и заръмжа двигател.

Защо аз не чувах пристигащи коли от моето крило? Тя трябва да е чувала идването на Кухненските хора, на Доктора, на семейство Очевидни, на момичетата скаути и майка им, на Брад. Дали е крещяла за помощ всеки път? Изглежда, не са я чували.

— Казвам се Дороти Салучи. Имам нужда от лекар.

Тръшна се врата на кола. Няма начин да са ченгетата толкова бързо. Обадих се едва преди три минути и половина. И все пак май са ченгетата. Някой ходи отвън. Къде отиват?

По бледото й лице избиха капчици пот. Клепачите на очите й бяха увиснали, но си личеше, че причината е болест, не летаргия. Единият й крак беше зачервен и подут; десният й глезен имаше вид, сякаш ще се пръсне. Косата й беше мазна и сплъстена, хваната отпред с фиба.

Къде са те?

Тъмницата на Дороти беше идентична с моята в много отношения: дървеното легло с подматрачната скара с пружини без подложни дъски, още в полиетилена; гредите на тавана, прозорецът, дървеният под — същите бяха. Само че тя нямаше телевизор. Нямаше радио, нито несесер с моливи, хартия и острилка. Бих заложила, че и кабарчета нямаше. Ала притежаваше две придобивки, които на мен ми липсваха: куки за плетене и книги.

Прозвучаха писъци от друга част на сградата. От моето крило.

Опитах се да повдигна Дороти, да я накарам да се раздвижи.

Хлопна се врата. Отново в моето крило.

— Хайде, Дороти, ела, бързо.

Тя замръзна.

— Дороти, Дороти, трябва да тръгваме веднага!

Тичащи крака пред сградата под нас.

Поеха нагоре по стълбите.

Дороти се прилепи към стената зад леглото си.

Дръпнах я за ръката.

Зад нас в коридора изтрака дъска на пода.

И тогава осъзнах колосалната грешка в предвижданията си.