Шанън Кърк
Метод 15/33 (11)

Глава 11
Специален агент Роджър Лиу

Може да повярвате на това или не. Без съмнение тази част е твърде фантастична, дори магическа, за какъвто и да било рапорт на агент от ФБР.

Понякога обичам да изчезвам, а в миналото ми се случваше още по-често. Да речем, някаква среща приключва по-рано от очакваното, а за момента нямам конкретен ангажимент. Обикновено се обаждам в службата или на жена си Сандра, или на моята корава партньорка Лола. Но понякога ми хрумва, че мога да използвам това откраднато време и да се спусна по калдъръмената алея до малкото италианско ресторантче. Или пък, ако например рано свършилата среща е била тук, в Бостън, въпросният ресторант може да се казва „Марлиав“, разположен на хълм, на ъгъла на Даунтаун Кросинг. Струва ми се, че го е имало там още от изобретяването на тухлите.

Сядам в черното сепаре, а телефонът ми е на мястото до мен и остава недокоснат. Сервитьорката ми носи менюто, но то не ми е нужно, кой би искал да разгръща нещо тъй банално в откраднато време. Тук съм свободен, необременен и моментната ми извисеност ми дава прозрение за простичко желание.

— За мен картофени кнедли с доматен сос и кока-кола, моля.

Сервитьорката отива нанякъде с безшумните си обувки да поръча топлото ми ястие.

Обичам това усещане — никой, който би желал да ме открие, не знае къде съм в тази конкретна секунда, защото допреди малко аз самият не съм имал намерение да съм тук. У мен кипи мощ. Аз командвам света. Наслаждавам се на свободното време, този дар.

Вкусих тази сила, почерпена от криенето, когато бях на тринайсет, ала в тези скъпоценни моменти се въздържам да се отдавам на болезнените спомени за деня, определил целия ми живот и кариера.

Разбира се, бих се радвал Сандра да е с мен в тези скришни мигове, но е невъзможно. Те никога не са планирани, а тя със сигурност е заета със свои дела. Бездруго на никого не липсвам. Вярно, бих могъл да поема други случаи, да отхвърля работа, да се обадя на майка си, на приятел, да изпълня досадна отлагана задача. Ала всички тези неща можеха да останат несвършени, ако след срещата ме беше блъснал автобус; а след като не ме блъсна автобус, значи водя живот назаем. Така че на никого няма да се обаждам, нито ще работя. Ще си седя тук с моето ястие и моята кока-кола, ще се взирам в сенчестите кътчета на ресторанта, ще се вслушвам във влюбената двойка от съседното сепаре.

В края на живота си бих искал да съединя всички такива спомени в едно. Не се съмнявам, това би показало, че подобен откраднат момент не е по-различен от предишния или от следващия, защото аз винаги съм сам със себе си, усмихвам се на свободата си и няма жива душа, която да промени перспективата ми. Няма значение къде се намирам, дали в „Марлиав“, при езерото в Манчестър, Ню Хампшър, в хотелското си легло в Атланта, по улиците на Сохо или в парка в Кентъки с поглед към един кафяв и един бежов кон. Мястото за мен е винаги едно и също: душевен покой.

Разбира се, мога да изпитам това чувство на умиротворение, защото не бягам. Не е нужно да се крия от някого освен от себе си, освен от мъчителните спомени. Ако бягах, щеше да е друга работа. Или пък ако имах нещо наистина ужасно за криене, то нямаше как да седя спокойно в ресторант и да си поръчвам ястие, най-малко картофени кнедли с доматен сос.

В моята работа различавам цял спектър от престъпници. В едната крайност е мегаломаниакът, който не оставя нищо на случайността — нито отпечатъци от пръсти, нито следи от гуми, нито един косъм, нито петънце от подметка. Няма свидетели. Няма съучастници. Никаква улика, която да води нанякъде. В другата крайност са нехайните глупаци, които със същия успех биха могли да излъчват в ефир престъплението си в реално време. Между двете крайности се поместват стандартните престъпници, които свършват повечето неща както трябва, но допускат гаф в някой критичен аспект и по него ги хващаме.

В случая с Дороти М. Салучи според информацията, съобщена от Бойд, си имахме работа с истински екстремист от нехайния вид. И ето я онази част, за която ви открехвам и на която можете да повярвате или не по свой избор. Имайте предвид, че действителността често пъти е по-чудата от описаното в художествената литература, та макар и да си помислите, че онова, което следва, е невъзможно, нека поне послужи като припомняне, че някои случаи действително биват разрешавани. Няма значение дали резултатът е положителен или отрицателен, защото впечатлението за положително и отрицателно също е субективно.

— Господин Лиу, няма да повярвате на онова, което ще ви кажа — съобщи Бойд.

Стоях пред закусвалнята „Лу Мичълс“ в централния бизнес район на Чикаго, оставил Лола да ми избере закуска.

— Казвай, Бойд, какво има?

— Направо няма да повярвате, господин Лиу. Аз самият едва го вярвам. Да му се не види…

Мълчание.

— Ще ви се обадя след малко — каза той и затвори.

Както вече знаете, върнах се в закусвалнята и заварих Лола да яде от моя препечен хляб. След цялата олелия с Големия Стан, Лола и връщането ми в парка, Бойд се обади отново.

— Господин Лиу, много се извинявам, че трябваше да затворя. Направо няма да повярвате.

— Спокойно, Бойд, слушам те, разполагам с цял ден.

Не разполагах с цял ден, но можех да слушам с часове приятния глас на фермера. Напомняше ми дядо ми, какъвто беше, преди всичко да иде по дяволите.

— Господин Лиу, намирам се в кухнята на братовчеда Боби край Уорсоу, Индиана. Предлагам да дойдете бързо тук.

Бойд ми разправи как шофирал около час от дома си до Уорсоу, Индиана, за да вземе някаква специална хранилка за пилетата си.

— Казвам ви, ако капакът на колата ми не се беше отворил, защото ключалката се счупи, може би никога нямаше да мога да ви съобщя тази информация. Бог ми се притече на помощ, като ми повреди капака. Трябваше да откарам хранилката у дома, преди да ме е завалял дъждът, щото не носех платнище със себе си, и ми беше ясно, че ако не броим нова ключалка, единственото, дето ще ме оправи в случая, е изолирбанд марка „Горила“ да крепи капака върху двигателя. Достатъчно як е да удържи лос, вързан за дърво. Та тъй, отивам аз да се погрижа за своите си дела като примерен християнин в градската железария и не мога да повярвам на очите си. Не щеш ли, ето ти го пред мен на опашката онзи, дето купи вана от мен.

— Той видя ли те?

— Не, господин Лиу, изобщо не ме зърна. Аз стоях зад него, а пък той беше толкоз нервен, че никого не забелязваше. Продавачът трябваше три пъти да го подкани, преди да иде до щанда. Беше се отнесъл в мисли. Ама чакайте, щото има и още.

— Да, продължавай, Бойд. Но кога всъщност се случи това?

— Преди около час и половина. След като той си тръгна, хвърлих двайсетачка на щанда, казах на човека да задържи рестото, бързо излязох навън и пъргаво залепих капака с изолирбанд, като през туй време го гледах как отпрашва с моя бивш ван. Подкарах към една дрогерия по-надолу по пътя. Там има обществен телефон. Тъкмо тогава ви позвъних първия път. Благодарен съм, че разнасям визитната ви картичка с мен. Та, слушайте сега, наложи се да затворя, защото вашият човек се зададе отново. Паркира отстрани до сградата и влезе в аптеката. Тя е от ония старомодни аптеки, господин Лиу. Продават само предписани лекарства, нямат щанд за храни, нито за памперси. Не може ли да го проследите чрез лекаря му? Ама може и да не се наложи, защото слушайте…

— Чакай, чакай. Той видя ли те на телефона?

— Изобщо. Както не ме видя в железарията, така и там не ме забеляза. Пазех дистанция, защото знам, че вие така го искате, господин Лиу. Нямаше да ви е от полза, ако беше забелязал, че съм го видял. Би могъл да избяга, нали? Гарантирам, че не ме видя в железарията, защото стоях зад един едър мъжага с ловджийско яке на черно и червено каре. Вашият човек купи тиксо и лопата, а също и брезент на руло. Малко стряскащо, а, господин Лиу?

— Да, има такова нещо, Бойд. Казваш, че и в аптеката не те е забелязал? А ти видя ли го, като излизаше от там?

— Не, аз си тръгнах. Обикалях наоколо с колата и търсех друг обществен телефон. Никак не исках да ме види. Май трябваше да го проследя, а? Ще прощавате, че не го направих, ама не исках да ме усети. Но чакайте, има още.

— Продължавай — подканих го и си рекох „На̀ ти тебе розова мечка“.

— И тъй, карах и търсех друг телефон, ама да намериш обществен телефон, е по-трудно, отколкото може да предположите, господин Лиу. Внезапно се сетих за братовчед ми Боби. Споменах ви го, онзи, дето момчето му играе за Университета на Индиана, помните ли? Като питахте за регистрационния номер от Индиана?

— Да, Бойд, помня. Продължавай, моля те.

— Та ми хрумна, че мога да ида у братовчеда Боби, за да се обадя по телефона. Пък и щеше да прибере хранилката за пилета в хамбара си, че да не я намокри дъждът. И тъй, стигнах до къщата на Боби, той излезе отвътре, ухилен до уши, и онова, дето ми каза, направо ме шашна.

— Какво беше то?

— Рече ми: „Бойд, дявол го взел, тъкмо се канех да ти звъня. Ходих да си нагледам нивата край хребета и видях твоя ван паркиран под една върба в полето край бившето училище. Защо си го оставил там?“. Не му повярвах, докато не ме отведе на мястото. И вярно, господин Лиу, кафявият ми ван си седеше там, още с номера от Индиана отпред и отзад. Обясних на Боби, че трябва да се изтеглим много бавно, заднешком, та никой да не ни забележи. Така и сторихме. Двама мъже на години се изнизвахме като мравки назад през пасището. Сега седим в кухнята на Боби, господин Лиу, и целите треперим. Боби има две пушки, та можем да идем да ви свършим тая работа, ако кажете. Още не сме се обадили на местната полиция, ще сторим както вие искате, господин Лиу.

— Стойте там и не мърдайте. Само ми кажи адреса. Аз ще се заема с това. Идваме веднага. Не излизайте от кухнята на Боби.

Проклетият заподозрян ходеше преспокойно да си пазарува, сякаш ползваше откраднато време. Сега щяхме да знаем какво е купил в железарията и в аптеката и щяхме да разполагаме с видео доказателства от тези места, а вероятно и от междинните му движения. Вече знаехме къде е ванът му и бях почти сигурен, че се крие в сградата на някогашното училище, спомената ей тъй, между другото, от Бойд. Спипали го бяхме натясно. Аз така си мислех поне.