Шанън Кърк
Метод 15/33 (10)

Глава 10
Ден 32 в плен

След тези дни унили под празното небе

бъди нащрек, зад пустотата

задава се утеха

и всичко милостиво се оцветява в бяло.

Ш. Кърк

Два дни след Кухненските хора. Два дни след кариерата. Единственото, което исках, беше вана. Хубава вана с лавандулови соли, в която водата те обгръща като топли подвижни пясъци. Наслаждавах се на такава в банята на мама, специално оборудвана за жени, цялата в бял мрамор, с по-дълбока от стандартната вана и телевизор, монтиран срещу нея. Кожата ми се сбръчкваше, изпълнена с топлина, стъпвах върху пухкавото бяло килимче и се загръщах в един от дебелите й хавлиени халати от „Риц“. Влизах в присъединения будоар и се разхождах гола по въображаем моден подиум, като сменях обувките й — „Джими Чу“, „Маноло Бланик“, любимите ми сандали „Валентино“ с кристали. Унесена в блянове за този бял лукс, огледах прашната си кафява килия, мръсната си кожа и си пожелах всичко това да свърши. Да не говорим, че бях силно изтощена от двойното актьорско натоварване, което бях поела от ден трийсети насам. Започнах да изпълнявам стъписващи монолози с пристъпи на плач, редувани от гласа на хора като в древногръцка трагедия, който умоляваше похитителя ми с неговото болезнено его да освободи мен и бебето ми.

Той имаше нужда да се чувства мощен и властен.

Давах му каквото искаше, за да се придържа към отработената ни рутина.

И макар да копнеех за вана, както адвокат копнее за кафе, не се канех да се отклоня от режима на режисираните ни дни с някакви нови молби. Бих могла да използвам края на завивката си като кесия, като го натопя в чашата си с вода и изтрия критични места по тялото си, само че по-скоро бих се сражавала с пепелянка, отколкото да прахосам и една капка течност. Никога не бих пропиляла придобивка.

В ден трийсет и втори след обяд с овчарски пай го изчаках да прибере подноса ми. Изправих се, разтреперана и отвратена от собственото си тяло — от мръсните си крака, от мазната си коса. Усилията ми да се измия с гнусната кесия в банята не дадоха резултат — честно казано, дори влошиха нещата, толкова износена от употреба беше тя.

Ден трийсет и втори беше топъл, с ярко слънце в безоблачно небе. Стаята ми с нейните стени с чамова ламперия се превърна в сауна, беше по-горещо дори отколкото в дните, когато идваха Кухненските хора и миризмите и парата от фурната проникваха в килията ми като дим от пожар.

Раздаде се трополенето по пода, възвестяващо пристигането на психопата, който идваше да прибере празния ми поднос. Седях на леглото и броях чамовите дъски от краката ми до вратата, а оттам вдигнах поглед към стената с бяла мазилка и преброих цепнатините около вратата. Вече знаех отговорите, но все пак броях както всеки ден, за да запомня всеки модел във всеки от тези дни: дванайсет дъски с различна ширина; четиринайсет пукнатини, включително по-тънките разклонения.

Ключове издрънчаха пред вратата ми и аз поклатих отегчено глава при този повтарящ се ритуал. Подуших силната смрад от подмишниците си и издишах отвратено. Изправих гръб, когато той най-сетне отвори вратата и застана на обичайната си точка върху дъска номер три.

— Дай ми подноса си. Тоалетна?

— Да, моля.

— Побързай тогава. Нямам цял ден за губене.

Нямаш цял ден за губене? И какво, по дяволите, вършиш по цял ден? А, да бе, нищо. По цял ден не правиш нищо. Ти си един безполезен нещастник.

Но се въздържах от подигравателни злобни погледи. Сведох очи, подадох чинно подноса си и тръгнах към банята, а той застана така, че да блокира стълбите, както го правеше винаги.

Когато влязох в банята, се облегнах на вратата и започнах да се дивя колко много бях наедряла. Бебето вътре шаваше, но бавно — като кит, реещ се в океана, без да бърза за никъде.

Помилвах го през корема си и огледах помещението. Още не съм описвала банята, нали? Преди сигурно е била килер. Имаше скосен таван над вана върху крачета, която заемаше почти цялото пространство. Човек трябваше да се провре странично покрай нея, за да се добере до бялата тоалетна чиния, на която се налагаше да седиш съвършено изправен. Щом веднъж стигнеш дотам, можеш да размишляваш над живота, подпрял лакът върху бялата мивка до тоалетната чиния. На стената над нея беше залепено малко накриво квадратно огледало. Между тоалетната чиния и мивката беше свряно кошче за боклук, високо трийсет сантиметра, с две бели пластмасови торбички в него. Оставих ги и двете на мястото им, тъй като не измислих за какво да ги употребя. Бяха от онези тънките, които ти дават в бакалиите. Необяснимо защо поставят по един артикул в торбичка: опаковка кетчуп в една, бутилка мляко в друга, хляб в трета и така нататък. Накрая се озоваваш с петдесет милиона торбички. Мразя ги. Как само ги мразя тези торбички. Както и да е.

Подът на банята е настлан със същите чамови дъски като спалнята ми. Толкова пъти съм оглеждала това бяло помещение за придобивки, но всичко видимо е или прикрепено с болтове, или залепено, или не е кой знае колко полезно. Можех да отмъкна кошчето за боклук, но за какво ми беше то, толкова мъничко? Изтривалката за тяло върху мивката беше мръсно парче хавлия петнайсет на петнайсет сантиметра. Извън тези неща банята бе опразнена от всякакви предмети, които биха могли да се превърнат в придобивки. Нямаше почистващи препарати, нито нокторезачка, нито пинсети. Дявол го взел, дори конец за зъби щеше да ми влезе в работа.

Макар вече да се бях примирила, че в банята няма никакви полезни вещи, когато затворих вратата, отново огледах малкото пространство и отново не открих нищо. Промъкнах се странично до тоалетната чиния и, ако толкова ви е нужно да знаете, изпразних мехура си. Коремът ми се опря в заобления ръб на ваната, а левият ми лакът почиваше върху мивката. Когато приключих следобедното си облекчаване, станах и се наведох да подложа лице под крана на мивката, за да поема вода в пресъхналата си уста. С протритата изтривалка, която бях използвала седмици наред, набързо се избърсах под мишниците и на други места.

През това време поглеждах към ваната с животински копнеж. Ах, де да можех да завъртя топлия кран и да се накисна във врялата вода, да отмия с нея вонята от тялото си. Стъпих с левия крак върху тоалетната чиния и докато балансирах върху десния, се протегнах да почеша косматия си глезен. В това тясно пространство ми се наложи доста да се изкривя и да извия глава и ето че го видях — чакало ме бе през цялото това време. Скромно свряно отзад. Ала буквално под самия ми нос.

Шише с белина. От един галон. Етикетът липсваше и тъй като бе пъхнато навътре зад тоалетната чиния, дълго време бе останало скрито от погледа ми. Отгоре на всичко — ура, ура! — оказа се три четвърти пълно. Натриев хипохлорит, добре дошъл на купона. Придобивка №36.

Планът ми не изискваше тази придобивка, получена като бонус. Ала дори в онези финални часове измислих идеалното приложение за белината: допълнителна болка, нещо, за което не бях съзнавала, че ми е нужно, докато не зърнах великолепния бял съд. Позволих си фриволен и разюздан миг на психоза с мисълта, че бих могла да се влюбя в белината. Може и действително да изживях няколко секунди на лудост, когато притиснах бялото пластмасово шише към набъбналите си гърди и целунах синьото му капаче.

На дъното на кошчето за боклук беше резервното полиетиленово пликче. Грабнах го и го натъпках в гащите си. Полиетиленова торбичка, Придобивка №37.

Върнах шишето на мястото му. Нямаше как да го изнеса при това си посещение, но пред мен беше дълъг и горещ следобед, все щях да измисля план.

— Излизай, мамка ти — кресна той и предсказуемо задумка с дебел юмрук по вратата. Тя се разтресе. Всеки път, като го правеше, се боях, че старите дъски ще поддадат и ще се разцепят.

— Да, господине. Излизам веднага. Простете, не ми е добре.

Въобще не беше истина, но в краткия промеждутък между връщането на шишето на място и погледа към огъващата се под блъскането врата измислих как безопасно да измъкна белината. Не ми трябваше целият следобед за съставяне на план.

— Моля да ме извините, бързам, само че нещо ми се зави свят.

— Не ме интересува, излизай от там.

Отворих вратата, сгуших рамене в поза на покорство и подчинение и изприпках към килията си.

Той ме заключи вътре с тъпата си връзка ключове.

За какво ли са останалите ключове? Все едно, много важно.

През следващия час извиквах в съзнанието си извратени и отблъскващи картини. Въртях се до пълно замайване, после бързо се отпусках на четири крака и навеждах глава, за да балансирам за секунда върху темето си. Повтарях ли, повтарях това. Разбира се, най-гнусната и гротескна мисъл беше действителният спомен за тялото на момичето в кариерата. Така че насочвах съзнанието си към нея. Пак и пак. След това си представих видеоклипче, в което облизвам гърба на близнака на моя тъмничар. Естествено, нямаше как гърбът на Брад да не е космат и пъпчив и се виждах как прокарвам език по тия косми и пъпки, докато в същото време той облизва чиния от кърваво телешко. С този отвратителен образ, плътно закотвен в ума ми, отново се завъртях в кръг, като телешкото ставаше все по-кърваво, космите по-гъсти, пъпките по-гнойни, докато накрая вече бях тъй погнусена и замаяна, че като бръкнах с пръст в гърлото си, най-сетне повърнах. По-трудно е да се накараш да повърнеш, отколкото си мислите. Никога оттогава не съм го правила, нито бих препоръчала самопрочистването като подходящ акт за тренировка. Ала има случаи, в които еднократното му прилагане е наложително в името на добра кауза. Избълвах съдържанието на стомаха си съвсем целенасочено далеч от прага, не на място, където той би стъпил. Не исках да има каквито и да било колебания да влезе в стаята ми и да мине по обичайната си всекидневна пътечка.

Дали да седя до времето за вечеря с тази остра воня, която става още по-гадна от горещината? Или да го повикам, както понякога правех при спешна нужда да използвам тоалетната? Нямах представа къде ходеше между посещенията в килията ми. Може да седеше в някоя стая долу, може да отиваше по работа някъде, където нямаше как да го чуя. В осем от дванайсет случая, когато бях думкала по вратата да поискам извънредно отиване до тоалетната, той се бе потътрял нагоре по стълбите с пухтене като отегчен тъмничар в затвор. И тъй, процентът му на реакция беше висок — осем от дванайсет пъти. Предполагах, че това е, защото не му се чистеха мръсотии. При вероятността той да се отзове отново и при положение че осем от дванайсет пъти говореха за безопасна рутина, реших да го повикам в стаята си.

Освен това ужасната смрад на гниене, ускорявано от горещината в стаята, нахлуваше в носа ми и се забиваше като свредел в мозъка ми, което подсили решението ми.

Как ли пък няма да търпя тази воня цял следобед.

Потърквайки ръце, се придвижих с валсова стъпка до вратата. Представих си, че съм изкусен лечител, който затопля надарените си ръце, за да масажира разкъсани мускули до пълното им заздравяване. С горещи длани заудрях по вратата.

— Простете, господине. Извинете ме. Повърнах — извиках.

И ето ти на̀, долових движение в някаква част на сградата под мен. Последва пауза, явно той се поколеба дали наистина е чул нещо.

— Простете — продължих да тропам и викам. — Господине, повърнах. Много моля да ме извините.

— Мамка му, дяволите го взели — прогърмя гласът му и той се затътри нагоре по стълбите.

Отдръпнах се от вратата и той влезе вътре.

— Ама че гадория! — възкликна и запуши нос, докато търсеше източника на миризмата по земята.

— Аз ще го почистя, господине. Много съжалявам. Моля ви се, моля ви се. Видях, че в банята има белина. Може ли да я използвам? Може ли? — Паднах умолително в краката му. — Много съжалявам.

Все още сбърчил нос заради вонята, той отстъпи, зае позицията си пред стълбите, за да ми покаже, че трябва да вляза в банята, и каза:

— Давай, почисти тази мръсотия. И по-бързо, мамка му.

Все още опряна на длани и колене, пропълзях до банята, грабнах кошчето за боклук, кесията за миене и белината и се върнах обратно. Бързо събрах повръщаното в кошчето за боклук и изсипах две капачки от белината върху кесията, за да изтъркам дъските. След като го сторих, отместих пластмасовото шише настрани, взех кошчето и парцала, отидох да изсипя нечистотията в тоалетната чиния, изплакнах кошчето във ваната, изпрах кесията под течащата вода и се върнах в стаята си.

— Благодаря ви, господине. Ужасно съжалявам.

— Да не си посмяла да повръщаш пак. Гледам „Матлок“ — предупреди ме той и отново заключи вратата ми.

Значи това вършиш по цял ден? Защо ли не се учудвам?

Май се върнахме към безопасния режим. Колко ни е уютно и удобно сега, а?

Белина, Придобивка №36. Точно навреме. Утре ще действаме.