Шанън Кърк
Метод 15/33 (1)

Глава 1
Ден 4/5 в плен

Лежах там на четвъртия ден и обмислях смъртта му. Съставях наум списък от придобивки, кроежите ми носеха облекчение… разхлабена дъска на пода, червено плетено одеяло, висок прозорец, открити греди, ключалка, моето състояние…

Спомням си мислите си от онзи момент, все едно ги преживявам отново, все едно са настоящите ми мисли. Той пак е пред вратата, казвам си, макар да са минали седемнайсет години. Може би онези дни винаги ще се явяват мое настояще, защото оцелях изцяло благодарение на дребните детайли от старателно подготвяната ми във всеки час и във всяка секунда стратегия. В онова незаличимо време на тежко изпитание аз бях съвсем сама. И днес не без гордост мога да заявя, че постижението ми, моята безспорна победа, представляваше истински шедьовър.

В ден четвърти вече имах натрупан богат каталог от придобивки и бях нахвърляла в общи линии плана си за отмъщение, всичко това без помощта на химикалка или молив, чисто и просто чрез сглобяване на потенциални решения наум. Беше пъзел, да, но такъв, който бях решена да наредя успешно… хлабава дъска на пода, червено плетено одеяло, висок прозорец, открити греди, ключалка, моето състояние… Как се сглобяват помежду си?

Отново и отново се връщах към тази енигма и търсех допълнителни придобивки. О, да, разбира се, кофата. И да, да, да, подложната скара на леглото е нова, не е махнал найлона. Добре, хайде пак, прехвърли ги отново, намери решение. Открити греди, кофа, подложна скара, найлон, висок прозорец, разхлабена дъска на пода, червено плетено одеяло…

Номерирах ги, за да поставя нещата на що-годе научна основа. Разхлабена дъска (Придобивка №1), червено плетено одеяло (Придобивка №2), найлон… В началото на четвъртия ден сбирката ми изглеждаше завършена, доколкото е възможно. Стигнах до извода, че ще ми е нужно още.

Около обяд бях прекъсната от скърцането на чамовия под пред затворническата ми килия, която всъщност беше спалня. Няма съмнение, че той е отвън. Обяд. Резето се придвижи от ляво надясно, ключалката се завъртя и той нахълта, без от елементарно приличие да се спре дори за малко на прага.

Както беше постъпвал при всяко друго хранене досега, тръсна на леглото ми поднос с вече позната храна, бяло канче с мляко и детска чаша за вода. Никакви прибори. Резенът киш с яйца и бекон не се връзваше с домашно приготвения хляб върху чинията — кръгла, порцеланова, с бледорозов мотив, изобразяващ жена, държаща гърне, и мъж с куче, нахлупил шапка с перо. Изпитвах нелогична, но неистова ненавист към тази чиния и дори днес потрепервам, като си я спомня. На гърба й пишеше „Уеджууд“ и „Салватор“. Това ще е петото ми хранене в преживяваното изпитание. Мразя тази чиния. Ще убия и нея. Чинията, канчето и чашата изглеждаха същите като онези, които използвах на закуска, обяд и вечеря на третия ден от пленничеството ми. Първите два прекарах във ван.

— Още вода? — попита той с резкия си плътен и монотонен глас.

— Да, моля.

Въведе този модел на третия ден и именно той, струва ми се, подбуди у мен сериозните намерения да направя план. Конкретният въпрос се превърна в част от рутината — носеше ми храна и неизменно питаше дали искам още вода. Реших да отговарям с „да“, като попиташе, и всеки път си налагах да произнеса думата, макар в този малък скеч да отсъстваше всякаква логика. Защо поначало не донесе по-голяма чаша с вода? Защо е тази неорганизираност? Напуска стаята, заключва вратата, тръбите забучават в стените на коридора, изсъскване и после от намиращия се извън полезрението ми през ключалката кран бликва струя. Той се връща с пластмасова чаша с хладка вода. Защо? Мога да ви кажа следното — много неща на този свят остават необяснени, също като обосновката зад много от непонятните действия на моя тъмничар.

— Благодаря — промълвих след завръщането му.

На втория час от първия ден взех решение да показвам престорена любезност на ученичка, да проявявам благодарност, защото бързо ми стана ясно, че бих могла да надхитря похитителя си, мъж на четиридесет и няколко години. Трябва да е на четиридесет и нещо, изглежда на същата възраст като баща ми. Знаех, че притежавам умствен потенциал да победя това ужасно и противно същество, а бях само на шестнайсет.

Обядът на четвъртия ден имаше същия вкус като обяда на третия ден. Но така или иначе бе храна, която ме поддържаше, и ми даде възможност да осъзная, че разполагам с много повече придобивки: време, търпение, нестихваща омраза, и докато пиех млякото от ресторантската чаша от дебел порцелан, забелязах, че кофата има метална дръжка с остри краища. Само трябва да отстраня дръжката. Тя може да представлява отделна придобивка от кофата. Също така се намирах високо в сградата, а не под земята, както бях очаквала, че ще се случи в началото, през първия и втория ден. Ако се съдеше по короната на дървото пред прозореца ми и по трите стълбища, които изкачихме, за да се доберем до тук, най-вероятно се намирах на третия етаж. Приех височината за още един актив.

Странно, нали? До четвъртия ден още не бях развила отегчение. Някои биха решили, че седенето сам в заключено помещение ще накара съзнанието да се поддаде на лудост или самозаблуда. Но аз извадих късмет в това отношение. Първите ми два дни бяха прекарани в пътуване и поради някаква колосална грешка или извънредно неразумна преценка похитителят ми използва за престъплението си ван, при това със затъмнени странични прозорци. Със сигурност никой не можеше да види какво има вътре, но аз виждах навън. Изучавах и въвеждах маршрута ни в бордовия дневник в главата си, отбелязвах подробности, които така и не използвах впоследствие, но дейността по регистрирането на данните и запечатването им във вечната ми памет ангажираше мислите ми с дни.

Ако ме попитате днес, седемнайсет години по-късно, какви цветя растяха покрай отбивка 33 на магистралата, ще ви отговоря: диви маргарити, обилно примесени с магарешки бодил. Ще ви обрисувам небето: мъгливо сиво-синьо, преминаващо в мътно кално. Ще ви пресъздам внезапния екшън — бурята, развихрила се 2,4 минути след като отминахме споменатите цветя, при която от черната маса над главите ни се изсипа пролетна градушка. Можете да видите във въображението си ледените късчета с размерите на грах, които принудиха похитителя ми да спре под един надлез, да произнесе три пъти „дявол го взел“, да изпуши една цигара, да метне фаса и да подновим пътуването си 3,1 минути, след като първите топчета от градушката деформираха предния капак на вана на престъплението. Съчетах детайлите от четиридесет и осемте часа на транспортирането ми във филм, който въртях в главата си абсолютно всеки ден от моето пленничество, анализирах всяка минута, всяка секунда, всеки кадър за насоки, придобивки и обяснения.

Страничните прозорци на вана и това, че ми позволи да следя придвижването ни, ме наведоха на бързо заключение: който и да бе замислил моето пленяване, беше безмозъчна маймуна на автопилот, нямаше повече способност за спонтанни решения от дрон. Затова пък седях удобно на кресло, което беше застопорил към пода на вана. Достатъчно е да кажа, че въпреки многобройните му оплаквания от увисналата превръзка на очите ми, беше или прекалено мързелив, или прекалено отвеян, та да я пристегне както трябва, и аз успях да установя посоката благодарение на пътните знаци: запад.

Първата нощ той спа 4,3 часа. Аз спах 2,1 часа. Влязохме в отбивка 74 от магистралата след два дни и една нощ пътуване. Дори не питайте за гигантския конфуз по време на спиранията за тоалетна по разни пусти уширения край пътя.

Когато отбихме от магистралата, ванът бавно пое по страничен път и аз реших да броя на серии от по шейсет. Едно, две, три… 10,2 серии по-късно паркирахме и двигателят угасна. На 10,2 минути от магистралата. Надникнах над горния ръб на хлабавата превръзка върху очите ми и в озарения от белите откоси на пълната луна здрач направих оглед на терена. Плетеница от клони на дърво обгръщаха вана. Върба. Като на баба. Но това не е къщата на баба.

Той е отстрани на вана. Идва за мен. Ще се наложи да напусна вана. Не искам да слизам от вана.

Подскочих при силното стържене на метал в метал и шума от отварянето на вратата. Тук сме. Явно сме пристигнали вече. Сърцето ми се разтупка в ритъма на пърхащите криле на колибри. Тук сме. По челото ми изби пот. Тук сме. Ръцете ми, отпуснати до този момент, се стегнаха, а раменете ми оформиха главно „Т“ с гръбнака ми. Тук сме. Сърцето ми заблъска още по-силно, та е възможно да съм предизвикала земен трус, с ритъма му да съм накарала да се развихри цунами в морето.

Свеж ветрец лъхна вътре, все едно втурнал се покрай похитителя ми да ме утеши. За част от секундата бях окъпана от хладната му ласка, но натрапчивото присъствие на мъжа развали магията почти веднага. За мен той беше частично скрит, разбира се, като се има предвид, че превръзката на очите не ми позволяваше пълна видимост, но все пак почувствах как се взира. Как ли ти изглеждам? Просто момиче, овързано с тиксо към кресло в задната част на мърлявия ти ван? Това нормално ли ти се струва? Проклет имбецил.

— Не крещиш, нито плачеш, нито се молиш като останалите момичета — отбеляза и прозвуча, все едно най-сетне е получил просветление, което е напирало у него от дни.

Обърнах рязко глава по посока на гласа като някоя обезумяла, с намерение движението ми да му подейства изнервящо. Не съм съвсем сигурна, но ми се стори, че се отдръпна леко назад.

— Това по-добре ли би те накарало да се чувстваш? — попитах.

— Затваряй си устата, откачена малка кучко. Пет пари не давам какви ги вършите вие, пачаврите — изстреля силно и бързо, сякаш искаше да припомни сам на себе си, че той е шефът тук. От високите децибели на възбудата му заключих, че където и да се намирахме, бяхме сами. Това не може да е нещо добро. Тук е безопасно да крещи. Сами сме. Само двамата.

Килването на вана ми даде да разбера, че се е хванал за рамката на вратата и се качва вътре. Изпухтя заради усилието и усетих тютюневия му дъх в лицето си. Типичен безполезен дебел мърляч. Успявах да зърна сенки и откъслечни движения и под светлината на лампата на тавана проблесна нещо сребристо. В мига, щом се озова в моето пространство, подуших застояла пот, смрадта на тридневни телесни миризми. Дъхът му беше като зловонна супа. Потреперих, обърнах лице към затъмнения прозорец и блокирах ноздрите си, като задържах дъха си.

Сряза лепенките, придържащи ръцете ми към закрепеното към пода кресло, и нахлузи на главата ми хартиена торбичка. Охо, лайнян дъх, значи ти е станало ясно, че превръзката не върши работа.

Вече приела злата си участ, седнала в това пътуващо кресло, сега нямах никаква представа какво ме очаква. Въпреки това не възпрепятствах придвижването ни към място, което трябва да беше ферма. По остатъчната миризма от пасящи крави и високите стръкове, които ме шибаха през краката, заключих, че сме навлезли в поле с трева или пшеница.

Нощният въздух на ден втори охлади ръцете и гърдите ми дори през черния ми подплатен шлифер. Въпреки книжната торбичка и хлабавата превръзка на лицето ми успявах да видя как луната осветява пътя ни. Вървях, с оръжието му, опряно в гръбнака ми, и пристъпвах на сляпо, бегло ориентирана единствено от луната, през високи до коленете стръкове американска пшеница за една поредица от шейсет. Вдигах високо крака, за да подчертавам броенето; той се влачеше зад мен със самоуверената стъпка на държащ оръжие човек. И тъй напредваше двучленната ни колона: едно, свистене на трева, две, свистене на трева, три, свистене на трева, четири.

Сравних печалното си маршируване с вървенето по трапа на моряци, осъдени на смърт чрез хвърляне в морето, и отчетох първия си актив: твърда земя. А после теренът се промени и вече не долавях присъствието на луната. Почвата взе да поддава леко под ненужно тежките ми стъпки и по парченцата суха пръст, удрящи се в глезените ми, прецених, че вървя по черен път. От двете страни клони на дървета закачаха ръцете ми.

Няма светлина + няма трева + черен път + дървета = гора. Това не е добре.

Пулсът на шията ми и сърдечният като че започнаха да следват различен ритъм, когато си припомних репортаж от вечерните новини за тийнейджърка, открита в гората в друг щат на голямо разстояние от тук. Колко далечна ми се видя нейната трагедия тогава, колко откъсната от реалността. Ръцете й бяха отрязани, невинността й беше отнета, трупът й беше заровен в плитък гроб. Най-ужасяващото бяха следите, че койоти и пуми са се почерпили от трупа под злобното мигане на прилепи и скръбния взор на сови. Престани с това… Брой… Не забравяй да броиш… Продължавай да броиш… Съсредоточи се…

Тези зловещи мисли ме разсеяха и за кратко изпуснах бройката. Изтласках ужаса си встрани, стегнах се, поех дълбоко въздух и потуших пърхането на колибрито в гърдите си точно както ме беше учил татко в курсовете по жиу-жицу и тай-чи, които посещавахме двамата, и съобразно с наставленията в медицинските книги, които държах в лабораторията си в мазето.

Поради краткия пристъп на страх, причинен от навлизането ни в гората, добавих три единици към бройката ми. След една серия от шейсет в гъстата гора излязохме сред ниска трева и обратно под лунните лъчи. Трябва да сме в просека. Това да не е… Да, паваж е. Защо не паркирахме тук? Твърда земя, твърда земя, твърда земя.

Стигнахме до нов участък, покрит с ниска трева, и спряхме. Задрънчаха ключове; отвори се врата. Преди да съм забравила цифрите, пресметнах общото време, което ни беше нужно, за да стигнем от вана до тази врата: 1,1 минути ходене пеша.

Не ми се удаде възможност да инспектирам фасадата на сградата, в която влязохме, но си представих бяла фермерска къща. Похитителят ми мигом ме поведе нагоре по стълбите. Един двоен ред стъпала, втори двоен ред стъпала… На площадката на третия етаж завихме наляво под 45 градуса, направихме три крачки и пак спряхме. Ключовете задрънчаха. Плъзна се резе. Превъртя се ключалка. Изскърца врата. Той махна книжната торбичка, свали превръзката и ме избута в границите на моята килия, стая с размери 3,60 на 7,30 метра и без шанс за бягство.

Помещението беше осветявано от луната през висок триъгълен прозорец на стената вдясно от вратата. В предната част имаше матрак персон и половина върху скара, поставена направо на земята, но кой знае защо, заобиколена от дървена рамка със страници, летви, напречници и всичко останало. Все едно на някого му бяха свършили силите и търпението или бе забравил да подпъхне дъските за основа на подложната скара. По тази причина леглото беше като платно, което още не е прикрепено, а само е пъхнато накриво в рамката за картина. Пригодената постеля се допълваше от бяла памучна покривка, една възглавница и червено плетено одеяло. На тавана, успоредно на вратата, от край до край минаваха три греди: една над прага, друга, разделяща правоъгълното помещение на две, и трета над леглото ми. Таванът беше сводест и при наличието на тези греди човек със сигурност би могъл да се обеси — стига да го поискаше. Нямаше нищо друго. Зловещо чисто, зловещо спартанско, тихо свистене се явяваше единствената декорация. Дори монах би изпитал чувство на празнота в този вакуум.

Запътих се право към матрака, а той посочи кофата, в случай че през нощта се наложи „да пикая и дрискам“. Луната запулсира след излизането му, като че ли изпускаше дъха, задържан в галактическите си дробове. Изтощена, аз се отпуснах назад в осветената стая и се смъмрих наум за излезлите си от контрол емоции. След вана премина от тревожност към омраза, към облекчение, към страх, към нищо. Овладей се или няма да победиш в това. Както при всеки от моите експерименти, се нуждаех от константа и единствената достъпна ми в тази ситуация константа беше непоклатима резервираност, която възнамерявах да поддържам редом с обилни дози презрение и ненавист, ако тези съставки бяха необходими, за да бъде отстоявана константата. А при всичко, което чух и видях по време на своя плен, те бяха повече от необходими. И бликваха лесно и естествено.

Ако съществува един талант, който усъвършенствах, докато бях затворена в килията си, бил той посят по божи промисъл, придобит чрез осмоза при живота в стоманения свят на майка ми, събуден от инструкциите на баща ми в изкуството на самозащита или възникнал като естествен инстинкт при моето състояние, той беше сходен с умението, притежавано от великите пълководци: да поддържат стабилно, невъзмутимо, пресметливо, отмъстително и уравновесено състояние на духа.

Такова неизменно самообладание не беше нещо ново за мен. Всъщност, докато бях в началното училище, терапевт настоя да бъда анализирана поради загриженост от страна на администрацията заради сдържаните ми реакции и привидната неспособност да демонстрирам страх. Учителката ми в първи клас беше разтревожена, задето не ревях и не скачах, не пищях и не плачех — както реагираха всички други — когато въоръжен откри стрелба в класната ни стая. Както се виждаше на записа от охранителните камери, вместо това аз изучавах резките му и издаващи истерия движения, струйките пот, белязаното му от прекарана шарка лице, увеличените зеници, трескавите движения на очите, многобройните следи от убождания по ръцете и за щастие неумелото му прицелване. И до днес помня колко ясен беше отговорът в главата ми: той беше дрогиран, плашлив, натъпкан с Ел Ес Ди, или хероин, или и двете — да, симптомите ми бяха познати. На рафт зад бюрото на учителката, точно под бутона за пожарната аларма, стоеше мегафон за спешни случаи. Приближих. Преди да включа алармата, изкрещях в мегафона „Въздушна атака!“ с толкова плътен глас, колкото успях да произведа на моите шест години. Дрогираният се метна на пода и се сви на кълбо в локвата под себе си, защото се беше подмокрил.

Видеозаписът, който изведе на преден план необходимостта да ми бъде направена психологическа оценка, показваше как съучениците ми са се сгушили и треперят, падналата на колене учителка отправя молитви към Бог, а аз, покатерила се на стол, раздавам команди по мегафона, сякаш режисирам цялата тази лудница. Главата ми с две стърчащи плитки е леко наклонена на една страна, държа мегафона с ръка, притисната към телце, още по бебешки пухкаво, а върху другата съм опряла брадичка и с лека усмивка, канеща се едва ли не да намигна, наблюдавам одобрително как полицаите връхлитат върху злосторника.

Въпреки всичко след купища тестове детският психолог съобщи на родителите ми, че мога да изпитвам емоции съвършено пълноценно, но също така притежавам изключително умение да потискам разсейване и непродуктивни мисли.

— Скенерът на мозъка показва, че фронталният й лоб, който отговаря за разсъжденията и планирането, е по-голям от нормалното — обясни той. — Тя не е социопат. Емоциите са й понятни и ако реши, може да ги изпитва. Но също така е възможно да избере да не го прави. По думите на дъщеря ви тя притежава вътрешен бутон, който може да включи или да изключи във всеки отделен момент с цел да изпитва или не чувства като радост, страх, обич. — Изкашля се и каза „хм“, преди да продължи. — Вижте, преди никога не съм имал такъв пациент. Но не е нужно да поглеждаме по-далече от Айнщайн, за да схванем колко малко ни е известно за възможностите на човешкия мозък. Някои твърдят, че овладяваме минимална част от потенциала си. Дъщеря ви определено е впрегнала далеч повече. Дали това е благословия или проклятие, не мога да кажа.

Не знаеха, че подслушвам през открехнатата врата на кабинета му. Записах всяка негова дума на харддиска в главата си.

Онази част с бутона беше почти истина. Възможно е малко да съм опростила нещата. По-скоро е избор, но тъй като душевният избор е нещо трудно за обяснение, употребих думата „бутон“. Най-малкото, извадих късмет да попадна на толкова добър лекар. Слушаше, без да съди. Вярваше, без да проявява скептицизъм. Притежаваше истинска вяра в медицинските загадки. В деня, когато приключихме взаимоотношенията си, включих бутона и го прегърнах.

Анализираха ме няколко седмици, водиха записки и после родителите ми ме запратиха в така наречения нормален свят: завърнах се в първи клас и си устроих лаборатория в мазето.

* * *

В ден трети от пленничеството — ден първи извън вана — положихме началото на процес по установяване на модел. Три хранения на ден, сервирани от него в противната порцеланова чиния, мляко в бяло канче, малка чаша вода, последвана от по-голяма чаша хладка вода. След всяко хранене отнасяше подноса с празната чиния, канчето и чашите, като ми напомняше да почуквам единствено ако се нуждая да посетя тоалетната. Ако не реагира навреме, „да ползвам кофата“. Никога не използвах кофата, имам предвид, за да се облекча.

Оттам нататък напредъкът на процеса на установяване беше прекъсван от няколко посетители. Да, очите ми бяха надлежно завързвани за тези визити, така че тогава не успях да определя изцяло самоличността им. Но след случилото се в ден седемнайсети се залових да каталогизирам всички подробности, за да мога по-късно да отмъстя не само на похитителя ми, но и на посетителите в затворническата ми килия. Нямах представа обаче какво да правя с хората в кухнята под мен. Но нека не избързвам с това още.

Първият ми посетител се появи в ден трети. Безспорно беше медицинско лице и имаше студени пръсти. Кръстих го „Доктора“. Вторият ми посетител цъфна на четвъртия ден, придружаван от Доктора, който обяви:

— Тя е в добро състояние за дадените обстоятелства.

Вторият избъбри с приглушен глас:

— Значи това е тя?

Кръстих го „господин Очевиден“.

Когато Доктора и господин Очевиден си тръгнаха, Доктора посъветва тъмничаря ми да ме поддържа кротка и да ми предостави покой. Но нищо не се промени, че да получа мир и покой, до края на ден четвърти, когато поисках Придобивки №14, 15 и 16.

И така, когато на ден четвърти от пленничеството ми навън взе да се смрачава, дъските отново заскърцаха. Посредством Придобивка №8, ключалката, установих кое време е, време за вечеря. Отвори вратата и ми подаде подноса, върху който се мъдреха чинията с безумен десен, канчето с мляко и чаша вода. Пак киш и хляб.

— Ето.

— Благодаря.

— Още вода?

— Да, моля.

Заключва вратата, тръбите шумят, потича вода, той се връща: още вода. Защо, защо, защо прави това?

Обърна се да излезе.

Със сведена глава и с най-хрисимия и покорен тон, който можех да понеса, заговорих:

— Извинете. Наистина не мога да спя и се чудех дали ще е някакъв проблем… Ами, може би ако гледам телевизия, или слушам радио, или чета, или дори да порисувам с молив на хартия, това ще… помогне.

Подготвих се за брутална вербална тирада и дори за физическа агресия заради наглостта ми.

Изгледа ме от глава до пети, изсумтя и напусна стаята, без да реагира на молбата ми.

Около четиридесет и пет минути по-късно чух вече познатото скърцане на дъските. Реших, че съобразно установената рутина се връща да прибере чинията, канчето и чашите ми. Само че като отвори вратата, носеше опрян в широките си гърди стар деветнайсетинчов телевизор, около трийсетсантиметрово радио, купено от дворна разпродажба, бележник, стиснат под лявата мишница, и доста дълъг пластмасов ученически несесер. Несесерът, розов и с две кончета отстрани, беше от онези, които се купуват за първия учебен ден и след седмица вече са изгубени. Зачудих се дали не се намирах в училищна сграда. Ако е така, трябва да е изоставена.

— Не искай нищо повече — процеди, грабна подноса от леглото заедно с чинията и чашите се раздрънчаха.

Като си тръгна, хлопна вратата. Шумове. Беше придружен от смущаващи шумове.

Сложила юзда на очакванията си, дръпнах ципа на розовия несесер, подготвена да открия блед и изтъпен молив.

Невъзможно. Не само два нови молива, но освен това трийсетсантиметрова линия, а също и острилка. Отстрани на черната острилка беше изписана цифрата „15“. Мигом отчетох появата на тази стойностна придобивка и я заведох като Придобивка №15, или по-специално резеца вътре. Придобивка №15 се явява със своя собствена маркировка. Усмихнах се на вятърничавата мисъл, че острилката се е присъединила целенасочено към моя сценарий като предан войник, готов да изпълни дълга си, и отсъдих, че „15“ ще представлява поне част от названието на плана ми за избавление.

За да баламосам похитителя си и да го накарам да почувства, че усилията му са оценени, включих в контакта Придобивка №14, телевизора, и се престорих, че гледам. Със сигурност не давах пет пари за безценното му его, но такива са уловките, които прилагаме, за да заблудим враговете, да ги успим и да ги тласнем плавно в безхарактерната им несигурност, докато дойде времето да отворим капана, да дръпнем въженцето и да действаме с бърза и смъртоносна ръка. Е, може би не чак толкова бърза, може би с привкус на протяжност. Той трябва да страда, поне малко. Откачих дръжката на кофата и използвах острите й краища като отвертка.

Нито едно същество в къщата или из полето отвън не можеше да се мери по концентрация с мен. Дори луната се смали до отрязък светлина, докато през нощ четвърта се трудех върху дупката.

На ден пети, когато донесе закуската ми — за пореден път в ненавистната порцеланова чиния — той не забеляза едва доловимата разлика в затворническата ми килия. На обед едва се удържах да не се изкискам, като ме попита дали искам още вода.

— Да, моля.

Нямаше и най-бегла представа какво му се пише, не му беше ясно докъде бях готова да стигна, за да упражня своята форма на правосъдие.

* * *

Без значение какво се твърдеше в новините по онова време, не съм бягала от къщи. Очевидно. Защо ще бягам? То се знае, те бяха много ядосани. Направо разярени, но пак щяха да ме подкрепят. Бяха мои родители, а аз — единственото им дете.

— Но ти си първенец на класа. Какво ще стане с учението ти? — беше попитал баща ми.

Бяха още по-стъписани при посещението в клиниката, когато узнаха, че съм крила състоянието си в продължение на седем месеца.

— Как е възможно да е бременна в седмия месец? — обърна се мама към акушер-гинеколога, макар че тонът й изобщо не съответстваше на начина, по който очите й възприеха безспорната промяна във вида ми.

В действителност не просто бях „качила малко килограми“, а по-скоро се бях сдобила със съвършено кръгла сфера под вече набъбналите ми гърди. Засрамена от собственото си самозалъгване, мама сведе глава и заплака. Баща ми опря плахо ръка в гърба й, несигурен как да подходи с жената, която рядко отронваше и една сълза. Лекарят ме изгледа и стисна устни, не укорно обаче, а после насочи разговора към близкото бъдеще.

— Ще трябва да я видя отново следващата седмица. Искам да направя някои изследвания. Моля, отбийте се на рецепцията и запишете час.

Само да знаех тогава онова, което знам сега, щях да бъда по-прозорлива и да доловя белезите в реално време. Вместо това бях прекалено потопена в разочарованието на родителите си, за да разпозная двуличието зад острия взор на рецепционистката или хлорофиловата мъгла, обгръщаща неуместното й присъствие. Но сега си спомням; в онзи момент подсъзнателно регистрирах тази информация. Като я приближихме, беловласата жена с коса, прибрана в стегнат кок, със зелени очи и фалшиво розови бузи се обръщаше единствено към майка ми.

— Кога каза лекарят, че иска да я види? — попита рецепционистката.

— Следващата седмица — отговори майка ми.

По време на тази сценка баща ми се рееше наоколо, тикаше главата си в личното пространство на майка ми, краката му следваха плътно нейните; двамата имаха вид на двуглав дракон.

Майка ми подръпваше чантата си с една ръка, а с другата стискаше и отпускаше невидима топка против стрес до бедрото си. Рецепционистката прегледа дневника със записани часове.

— Какво ще кажете за следващия вторник в два часа? О, не, тя сигурно ще е на училище. „Проспект Хай“, нали?

Майка ненавижда ненужните диалози. Обикновено би пренебрегнала чутото и дори би изсумтяла в отговор на такъв маловажен въпрос, засягащ къде уча. В нормална ситуация би отвърнала със свое собствено хапливо запитване от сорта „Наистина ли има значение къде учи?“. Критичен човек е и не проявява търпение към глупостта или хора, пилеещи времето й. Избухлива, крайно ефективна, придирчива, методична и преливаща от надменност, това са нейните качества: пледиращ адвокат е по професия. Но на този ден беше просто притеснена майка, така че отговори припряно на въпроса, докато прехвърляше бележника с ангажиментите си.

— Да, да, „Проспект Хай“. Възможно ли е в три и половина?

— Разбира се. Да я запишем за три и половина следващия вторник.

— Благодаря. — На този етап майка ми вече почти не слушаше и подкара мен и баща ми навън от клиниката. Рецепционистката обаче не отдели поглед от нас, нито пък аз от нея. Тогава реших, че просто се зарежда с клюки за „злочестата“ бременност на тийнейджърка от „проспериращо семейство“.

Разполагаше с адреса ни от моя картон, разбира се, и току-що се осведоми, че не съм възпитаничка на някое от близките частни училища, следователно беше наясно, че живея на една пресечка от държавното училище. Това на свой ред я отвеждаше до правилното заключение, че ходя пеша на училище и се придвижвам по черния селски път, обграден от гъста растителност. Досущ като опакован подарък аз се явих идеалната мишена за тази съгледвачка. С тия нейни присвити очи, издаващи студена пресметливост, и извития й клюнест нос трябва да е задействала нещата в мига, щом напуснахме клиниката. Може би паметта ми изневерява и ме кара да си въобразявам всичко това, но в съзнанието си я виждам как вдига телефона и прикрива оклепаните си в розово устни, за да говори. В тази картина зелените й очи не се откъсват от ответния ми втренчен взор.

Най-вероятно майка би забелязала прогресиращото ми състояние далеч по-рано, ако не беше фактът, че отсъстваше през по-голяма част от предхождащите три месеца заради дело в южен район на Ню Йорк. Един уикенд се прибра у дома и аз се погрижих да бъда „на ски с приятелка във Върмонт“. Веднъж баща ми се качи на влака, за да отиде да я посети. Аз останах у дома да напиша домашните си и да завърша лабораторния си експеримент в мазето без надзор, но радваща се на доверие.

Не схващайте нещата погрешно, майка ми ни обича. Все пак двамата с баща ми бяхме наясно, че за нас ще е по-добре да я оставим на мира, когато се намираше в „съдебен режим“, състояние на водене на война, при което тя ставаше подвластна на ограничено зрително поле в рамките на собствената си мисия, тоест да издейства присъда, което се случваше в 99,8 процента от случаите. Завидна успеваемост. Корпорациите я обожаваха. Ищците я ненавиждаха. Разследващите екипи на разните правителствени агенции и на службата на главния прокурор на САЩ я определяха като „въплъщение на дявола“. Либералната преса неизменно я хулеше, което само допринасяше за увеличаване на ангажиментите й и затвърждаваше статута й на чудотворец. „Проклета“, „неумолима“, „неуморна“, „безскрупулен интригант“, това бяха епитетите, с които я определяха и които тя увеличи, сложи в рамки и окачи вместо украса по стените на офиса си. Дали е проклета ли? Лично аз я намирам за доста мекушава.

Баща ми не би задавал въпроси на тема моето покачващо се тегло, защото той забелязва подробностите единствено в миниатюрни и невидими с просто око неща като кварки и протони. Той е бивш военноморски тюлен, трансформирал се във физик, и неговата специалност е радиология. В този момент от живота ни се трудеше усилено върху книга на тема употребата на радиоактивни балон-катетри при третирането на рак на гърдата, за която беше поел ангажимента да напише. Доколкото помня, той също беше затворен в ограниченото си зрително поле. Майка ми в съдебен режим, баща ми с надвиснал краен срок за публикация. В тази съвършена вихрушка от родителско отсъствие моето състояние остана незабележимо в препускащото ежедневие и на двамата. Но тук не опира до хвърляне на вина. Опира до реалността. Аз сама се поставих в тази ситуация. Аз и още един човек, разбира се, причинихме моето положение. И никога не съм съжалявала за онова, което някои може да определят като „грешка“. Никога няма да се разкайвам, но при други може и да е така.

Докато пътувахме в колата на връщане от клиниката, седях мълчаливо на задната седалка толкова дълго, колкото можах. На предните седалки родителите ми се държаха за ръце и се утешаваха взаимно, без да се сочат с пръст един друг. Допуснах, че мама се укорява заради майчината си вина, и се помъчих да й изясня, че нейната кариера няма нищо общо с моето затруднено положение.

— Мамо, не съм го планирала, но повярвай ми, щеше да се случи, дори да си седеше у дома и всеки ден да печеше курабии. В средно 0,02 процента от случаите латексовите кондоми се късат и… ами… — Направих пауза, защото баща ми потрепна доловимо, но въпреки всичко продължих; все пак науката е нещо обективно. — Биологията намира своите пътища дори при най-малки шансове. Все така получавам отлични оценки. Не вземам наркотици. Ще завърша училище. Просто ми е нужна помощта ви.

Както очаквах, бях удостоена с поредица от напълно предвидими лекции на тема разочарование, колко неподготвена съм за подобна отговорност и как сама си усложнявам живота в момент, когато би трябвало да се наслаждавам на детството си и да се съсредоточа върху избора на колеж.

— Просто не разбирам защо не се обърна към мен и защо избра да се разкриеш по този начин. Не разбирам — промълви мама с помръкнали и потъмнели очи, потисната, каквато не бях я виждала никога преди. Беше самата истина, стилът, в който й представих бременността си, беше малко… ами, рязък. Но нека не избързвам.

Не й отвръщах в никой от случаите, когато питаше защо не съм споделила по-рано, тъй като, честно казано, нямах представа как да отговоря по начин, който би я удовлетворил. Когато често се случва да пренебрегваш емоционалната страна на нещата, действаш на базата единствено на факти, от гледна точка на практичност. И неподправената истина беше, че аз бях фактически бременна и не намирах за практично да смущавам делото на мама. Ясно ми е, че може да е трудно за разбиране. Може би историята ми ще допринесе мислите ми да се изяснят дори пред самата мен. Относно действията ми и липсата на такива.

— Въпреки всичко ние много те обичаме. Ще се справим с това. Ще преминем заедно през него — отсече тя. Не спираше да реди тази мантра. — Ще преминем през това — мърмореше, все едно инструктираше сама себе си как да действа през остатъка от седмицата. И като се поуспокои, се насочи към своето сигурно пристанище: щателното начертаване на стратегия. На някакъв етап позвъни в офиса си и съобщи, че няма да ходи до следващия понеделник. Набави съответните пренатални витамини и преустрои библиотеката в детска стая. Изпълнявах каквото ми поръчаше, облекчена и благодарна за нейната подкрепа, и когато решавах да изпробвам бутона за страха, се оказвах изплашена до побъркване.

В понеделника след посещението ни в клиниката, деня преди планираната втора визита при акушер-гинеколога, аз навлякох черния си подплатен шлифер и взех чадър, преди да тръгна за училище. Раницата ми беше натъпкана с учебници, ластичен клин, спортен сутиен, чорапи и чисто бельо — всичко това необходимо за курса по йога след училище, в който не се бях записала официално. Беше дребна подробност, останала от месеците ми на непреднамерена измама, такава, която бях пропуснала да споделя с родителите си, защото посещавах йога по съвет от книга за бременност, открадната от библиотеката. Така за всеки незапознат изглеждаше, че нося със себе си резервни дрехи.

Метнах раницата на гърба си и изхвърчах през входната врата, където се заковах на място. Дявол го взел, забравих кабарчетата и боята за коса за часа по рисуване. Също и обяд. По-добре да взема двойно количество, че да не припадна от спортуване. Без да затварям входната врата, се върнах до облицования ни с дърво кухненски плот, взех кабарчетата — голяма кутия от килера с канцеларски материали за юридическата фирма на майка ми — и боята и ги натиках в раницата, която бях захвърлила на плота. После направих четири сандвича с фъстъчено масло и желе, пъхнах и тях вътре и понеже нямах време за анализи, добавих цяла кутийка фъстъци, няколко банана и двулитрова бутилка вода. Хубаво де, пробвайте какво е да сте на шестнайсет и бременна. Огладнявате, ясно ли е?

С натъпкан до пръсване товар на гърба и корем, стърчащ напред, имах вид на зле очертана окръжност с клечки за крака. Продължих по пътя си, като едва пазех равновесие заради допълнителната тежест, и поех по застланата ни с камъчета алея. Като стигнах до пощенската кутия, по някаква неизвестна причина нещо ме накара да спра и да погледна назад към дома си, къща с кафяв двускатен покрив, скътана насред боровата гора. Червена входна врата. Струва ми се, исках да се уверя, че и двете коли на родителите ми ги няма, и да потвърдя пред себе си, че са се върнали на работа — към обичайния си живот. Може би откривах сигурност в убедеността, че са продължили с ежедневието си въпреки семейния катаклизъм.

В края на алеята разполагах с равностоен избор да завия наляво или надясно: задният вход на училището се падаше вляво от мен, а предният — вдясно. Веднъж засякох разстоянието: при завой вляво стигах за 3,5 минути, а при десен ми отнемаше 3,8 минути от врата до врата. В действителност посоката зависеше от прищявката ми в съответния ден. Прищявката ми се оказа погрешна в онзи понеделник.

Завих надясно и под заслона на чадъра си закрачих по посока на трафика. Едри дъждовни капки обсипваха прикритието ми и земята около мен, все едно бе започнало въздушно нападение или стрелецът се бе завърнал. Когато и да чуя такова барабанене, наподобяващо стрелба, се сещам за първи клас също толкова естествено, както ми хрумна да задействам алармата, припомням си и благословената гледка на полицаите, връхлитащи върху стрелеца. Отнесена по такъв начин и изгубена в този страховит спомен, пропуснах да забележа, че влажната и сива утрин е само прелюдия, вестител за лош късмет.

Ако бях завила наляво, нямаше да е в състояние да спре вана си редом с мен и да ме изненада така. Би предизвикал сцена, предвид че щеше да разполага с едва пет секунди, за да ме натика вътре незабелязано. Планирали са го. Убедена съм, че дори са го репетирали. Предполагам, в началото са решили, че си заслужавам времето им. Здрав, млад и рус екземпляр със здраво бебе в корема. Американско момиче, отличничка, от заможно семейство и с перспективи за зашеметяваща кариера в областта на науката. Получавала съм награди за напредничавите ми експерименти, презентации, модели и доклади. Всяко лято, откакто навърших шест, посещавам научни лагери и целогодишно се включвам в частни конкурси. С помощта на родителите ми устроих лаборатория в мазето, оборудвана със супермодерна апаратура. Купен от магазина микроскоп нямаше място в моя свят. Всичко идваше от каталог, използван от университети и международни фармацевтични корпорации. Изучавах, отмервах, броях, пресмятах. Без значение физика, химия, медицина или микробиология, обожавах всички занимания, изискващи ред и сравнение, пресмятания и доказуеми теории. Чувствах се уютно с това свое хоби и напълно задоволена от заети родители с излишества от пари. Без съмнение ми предстоеше следване в Масачузетския технологичен институт. С бебето ми сме скъпа стока, казах си, когато се случи отвличането. За мое огромно изумление обаче скоро научих суров урок: не ни искаха заради интелект или откуп.

След около двайсет крачки от началото на сутрешния ми маршрут до мен под прикритието на залп от гръмотевици неочаквано се появи червеникавокафяв ван. Страничната врата се плъзна и шкембест тип ме дръпна отляво. Толкова просто. Толкова бързо. Запрати ме на кресло, което беше застопорено върху релефния метален под на вана. Тикна пистолет толкова близо до лицето ми, че стоманата с металически вкус, както когато по невнимание захапеш вилицата, от онзи, който се задържа в устата известно време, се блъсна в зъбите ми. Профуча кола и изплиска вода от локвата на тротоара, а водачът й остана в пълно неведение за моята беда. Инстинктивно притиснах ръце към корема си. Очите му проследиха жеста и той насочи дулото към пъпа ми.

— Едно шибано движение и ще тегля куршума на това бебе.

Стресната до ледена вцепененост, аз изпъшках и останах напълно лишена от дъх. Дори сърцето ми застина въпреки иначе необузданите ми издихания. Обикновено не могат да ме извадят от равновесие така лесно — само в моменти на истински шок е възможно да се разтърся издъно и сърцето ми да запрепуска. През по-голямата част от затворничеството си овладявах тази своя лична слабост. Ала във вана се поддадох на немощта, причинена от този прилив на емоции, и стоях напълно неподвижно, а той ме изтика напред, смъкна раницата от раменете ми и я запрати на пода до отворения ми чадър. Остави пистолета върху печка с маслинен цвят, прикрепена към противоположната стена на вана с помощта на няколко въжета за бънджи скокове. След това дръпна грубо ръцете ми от корема и залепи с тиксо китките ми към подлакътниците на креслото. По някаква непонятна причина, която все още не съм разгадала, използва мазен зелен парцал като хлабава превръзка за очите ми. Но аз вече видях лицето ти. Имаш черни очички като мъниста, подпухнало лице с петнисти участъци, набола брада и лош тен.

Ето колко бързо бях отвлечена. И успяха, защото завих надясно. Бях нападната от лявата ми страна.

Той затвори чадъра, метна го в задната част на вана, взе пистолета си и се заклатушка към мястото на шофьора. Не че видях всички тези действия, а ги почувствах или чух в микроелементите на въздуха и микродецибелите, разпрострени по протежение от миниатюрни отрязъци време. Именно тези субатомни частици сега циклично нахлуват в паметта ми.

— Къде ще ме водиш? — изкрещях му.

Не каза нищо.

— Колко искаш? Родителите ми ще платят. Моля те, пусни ме.

— Не ти искаме парите, кучко. Ще ни родиш това бебе и после ще те изхвърля в кариерата при останалите безполезни момичета като теб. Сега млъквай или, кълна се, ще ти видя сметката на мига. Няма да търпя тъпотии. Чуваш ли ме?!

Не отговорих.

— Чуваш ли ме, мамка ти?!

— Да.

Ето какви бяха фактите. Притиснах раницата си със стъпало, за да й попреча да се плъзне към другия край.