Джон Гришам
Остров Камино (96)

Епилог

Двайсет сантиметра сняг затрупаха кампуса на университета и късно сутринта екипи с лопати и гребла се пръснаха да чистят алеите и стълбите, за да могат занятията да продължат. Студентите с дебели ботуши и палта не излизаха навън между лекциите. Температурата беше под нулата и духаше хапещ вятър.

Според програмата, която беше проверил онлайн, тя щеше да бъде в зала в Куигли Хол и да преподава творческо писане. Той намери сградата и залата, после успя да се скрие и да остане на топло във фоайето на втория етаж до единайсет без петнайсет. Отново излезе на зимния студ и се помота на тротоара до сградата, преструвайки се, че говори по мобилния си телефон, за да избегне подозрение. Беше толкова студено, че нямаше кой да забележи или да се учуди. Както беше опакован, можеше да мине за студент.

Тя излезе от входа и се отдалечи заедно с група колеги, която набъбна, когато и от другите сгради се изсипаха младежи, запътили се към следващата си лекция. Той я последва от разстояние и забеляза, че я придружава млад мъж с раница. Двамата завиха един-два пъти и явно вървяха към „Стрип“ — редица кафенета и барове непосредствено до кампуса на Южния илинойски университет. Заедно пресякоха улицата, като спътникът й я хвана за лакътя. После закрачиха още по-бързо и той я пусна.

Те се шмугнаха в едно кафене, а Брус влезе в съседния бар. Пъхна ръкавиците си в джоба на якето и си поръча кафе без захар. Изчака петнайсет минути, колкото да се постопли, после отиде в кафенето. Мърсър и приятелят й се бяха настанили на малка маса и бяха закачили палтата и шаловете си на столовете. Пред тях имаше изискани напитки с еспресо и двамата бяха потънали в разговор. Брус застана до масата, преди тя да го забележи.

— Здравей, Мърсър — поздрави той, без да обръща внимание на приятеля й.

Тя се стресна, дори се стъписа и зяпна. Брус се обърна към младежа.

— Извинявай, но искам да поговоря няколко минути с нея. Идвам отдалече.

— Какво става, по дяволите? — повиши тон младежът, готов за бой.

Мърсър докосна ръката му и го успокои:

— Всичко е наред. Остави ни за няколко минути.

Той бавно се надигна, взе кафето си и умишлено се блъсна в Брус, който се направи, че не забелязва. Настани се на стола на младежа и се усмихна на Мърсър.

— Симпатяга. Студент ли ти е?

Тя се опомни и отговори:

— Сериозно ли ме питаш? Въобще не ти влиза в работата.

— Ни най-малко. Изглеждаш страхотно, Мърсър, дори без тен.

— Февруари в Средния запад е, доста съм далече от южния бряг. Какво искаш?

— Добре съм, благодаря, че попита. Как си?

— Страхотно. Как ме намери?

— Ти не се криеш. Морт Гаспър обядвал с агентката ти, която му разказала тъжната история за Уоли Старк, който починал един ден след Коледа. Имали нужда от заместник за зимния семестър и ето те тук. Харесва ли ти?

— Става. Студено е и духа много.

Мърсър отпи от кафето си. Никой от двамата не отмести поглед.

— Как върви романът? — попита той с усмивка.

— Добре. Готов е до половината, пиша всеки ден.

— За Зелда и за Ърнест?

Тя се усмихна, видимо развеселена.

— Не, това беше глупава идея.

— Много глупава, но на теб отначало май ти допадна, доколкото помня. Е, какъв е сюжетът?

Мърсър пое дълбоко въздух и огледа помещението. Усмихна се на Брус и отговори:

— За Теса, за живота й на брега, за внучката й, за връзката й с по-млад мъж, много дискретна и цивилизована.

— Портър?

— Някой, който много прилича на него.

— Харесва ми. Видяха ли го в Ню Йорк?

— Агентката ми прочете първата половина и е много въодушевена. Според мен ще се получи. Наистина не мога да повярвам, Брус, но се радвам да те видя. Е, след като се отърсих от първоначалния шок.

— И аз много се радвам да те видя отново, Мърсър. Не бях сигурен, че ще се случи отново.

— Защо се случва сега?

— Недовършени дела.

Тя отпи глътка и изтри устните си със салфетка.

— Кажи ми, Брус, кога за пръв път ме заподозря?

Той погледна напитката й — някакъв вариант на лате с твърде много пяна и с нещо като изцъркан отгоре карамел.

— Може ли? — пресегна се той към чашата. Тя не възрази и той отпи. — От мига, в който пристигна. По това време бях нащрек и наблюдавах всеки новопоявил се, и с пълно основание. Прикритието ти беше идеално, безупречна легенда. Реших, че може и да е истина. Освен това допуснах обаче, че може и да е блестящ план, скалъпен от някого. Чия беше идеята, Мърсър?

— Предпочитам да не казвам.

— Добре. Колкото повече се сближавахме, толкова по-подозрителен ставах. А по онова време инстинктът ми подсказваше, че лошите затягат обръча. Твърде много непознати лица в книжарницата, твърде много фалшиви туристи, които се мотаеха наоколо. Ти потвърди страховете ми, затова се задействах.

— И успя, нали?

— Да. Провървя ми.

— Поздравления.

— Ти си страхотна любовница, Мърсър, но не ставаш за шпионка.

— Приемам и двете за комплимент. — Тя отново отпи от кафето си и му подаде чашата. Когато той й я върна, тя попита: — Е, какво е останало недовършено?

— Да те попитам защо го направи. Опита се да ме тикнеш зад решетките за дълго време.

— Не е ли това риск, който всички мошеници поемат, когато решат да търгуват с крадена стока?

— Мошеник ли ме наричаш?

— Разбира се.

— Е, а ти според мен си подла малка кучка.

Тя се засмя и каза:

— Добре, квит сме. Още обидни имена?

Той също се засмя и отговори:

— Засега не.

— О, мога да те нарека много неща, Брус, но хубавите са повече от лошите.

— За което трябва да ти благодаря, струва ми се. Е, да се върнем на въпроса. Защо го направи?

Тя пое дълбоко дъх и се озърна. Приятелят й в ъгъла проверяваше телефона си.

— За пари. Бях без пукната пара, задлъжняла, уязвима. По много причини. Винаги ще съжалявам за това, Брус. Извинявай.

Той се усмихна и каза:

— Затова съм тук. Това исках.

— Извинение?

— Да. И го приемам. Без лоши чувства.

— Много великодушно.

— Мога да си го позволя — отговори той и двамата се засмяха.

— А ти защо го направи, Брус? Сега си струва, но навремето беше невероятно рисковано.

— Не беше планирано, повярвай ми. Купувах и продавах редки книги на черния пазар. Това време вече приключи, но тогава просто си гледах работата, когато ми се обадиха. Една стъпка, после втора и нещата набраха скорост. Съзрях възможност, реших да се възползвам от нея и много бързо се сдобих със стоката. Само че бях в неведение и нямах представа колко близо са лошите, докато не се появи ти. Когато осъзнах, че имам шпионин у дома, реших да действам. Случи се благодарение на теб, Мърсър.

— Да не се опитваш да ми благодариш?

— Да. Поднасям ти най-искрената си признателност.

— Няма за какво. Както знаем и двамата, не ставам за шпионка.

Разговорът беше приятен и за двамата, отпиха още по една глътка кафе.

— Брус, прочетох, че ръкописите са обратно в Принстън, и хубавичко се посмях — каза тя. — Почувствах се глупаво, задето съм изиграна така, но си помислих също: „Браво, Брус!“.

— Беше си голямо приключение, но вече приключих с тия неща.

— Съмнявам се.

— Кълна се. Мърсър, искам да се върнеш на острова. Това място означава много за теб. Вилата, брегът, приятелите, книжарницата, аз и Ноел. Вратата винаги е отворена.

— Щом казваш. Как е Анди? Непрекъснато се сещам за него.

— Трезвен и много държи да остане такъв. Ходи на сбирките на „Анонимните алкохолици“ и пише като луд.

— Чудесна новина.

— С Майра си говорихме за теб миналата седмица. Имаше въпроси около внезапното ти заминаване, но никой няма представа. Мястото ти е там и искам да се чувстваш свободна да дойдеш да ни посетиш. Допиши романа си и ще организираме страхотно парти.

— Много мило, Брус, но по отношение на теб винаги съм подозрителна. Може и да се върна, но никакви лудории.

Той стисна ръката й, изправи се и каза:

— Ще видим. — Целуна я по главата и се сбогува: — Довиждане засега.

Тя го проследи с поглед как се промушва между масите и излиза от кафенето.