Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Camino Island, 2017 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Надежда Розова, 2017 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,9 (× 21гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Джон Гришам
Заглавие: Остров Камино
Преводач: Надежда Розова
Година на превод: 2017
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: Обсидиан
Град на издателя: София
Година на издаване: 2017
Тип: роман
Националност: американска
Печатница: „Абагар“ АД — Велико Търново
Излязла от печат: 17.07.2017
Редактор: Кристин Василева
Технически редактор: Вяра Николчева
Коректор: Симона Христова
ISBN: 978-954-769-432-3
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2653
История
- —Добавяне
8
На левия бряг на Сена, в сърцето на Париж и на Шести арондисман, на Рю Сан Сюлпис, Гастон Шапел държеше уютна книжарничка, която почти не се беше променила през изминалите двайсет и осем години. Вътре се продаваха редки френски, испански и американски романи от XIX и XX в. През две врати от него негов приятел търгуваше с антични карти и атласи. Зад ъгъла трети продаваше стари гравюри и писма на исторически личности. Общо взето, немного хора посещаваха тези магазинчета — мнозина разглеждаха витрините, но клиентите бяха малко: предимно колекционери от цял свят, а не туристи, които си търсят четиво.
В понеделник, 25 юли, господин Шапел заключи книжарницата в единайсет сутринта и се качи на такси, което го чакаше. Двайсет минути по-късно таксито спря пред офис сграда на булевард „Монтен“ в Осми арондисман и той слезе. На влизане огледа любопитно улицата зад гърба си, но не забеляза нищо необичайно. Мисията му не беше незаконна, поне според френските закони.
Господин Шапел си поговори с прелестната рецепционистка и изчака тя да се обади горе. Разходи се из фоайето и се полюбува на картините по стените, възхищавайки се на мащаба и амбицията на фирмата. „Скъли и Пършинг“, както гласяха бронзовите букви, имаше клонове в четирийсет и четири града, във всяка по-значима държава и в няколко по-малки. Той бе отделил известно време на уебстраницата им и бе узнал, че „Скъли“ със своите три хиляди адвокати се хвали, че е най-голямата адвокатска фирма на света.
След като присъствието му беше одобрено, рецепционистката го пусна да се качи на третия етаж. Той тръгна нагоре по стълбите и скоро се озова в кабинета на някой си Томас Кендрик, старши партньор, избран единствено защото беше учил в Принстън. След това беше продължил със степени от Кълъмбия и от Сорбоната. Господин Кендрик беше на четирийсет и осем години, родом от Върмонт, но вече имаше двойно гражданство. Бе се специализирал в сложни съдебни спорове от международен характер и поне по телефона с неохота се бе съгласил на среща с някакъв незначителен търговец на книги. Господин Шапел обаче беше настойчив.
Двамата заговориха на френски, сковано преминаха през задължителните любезности и не след дълго Кендрик попита:
— И така, какво мога да направя за вас?
— Имате тесни връзки с Принстънския университет — отговори Шапел, — били сте дори в настоятелството му. Допускам, че познавате ректора, господин Карлайл.
— Да. Участвам в работата на университета. Може ли да попитам кое е толкова важно?
— Много е важно. Имам приятел, чийто познат пък познава човека, у когото са ръкописите на Фицджералд. Въпросният човек би искал да ги върне на Принстън, срещу определена сума, разбира се.
Професионалната фасада на Кендрик за хиляда долара на час се пропука и челюстта му увисна леко. Очите му се изцъклиха и той доби вид на човек, когото са изритали в корема.
— Аз съм само посредник, точно като вас. Трябва ни съдействието ви.
Последното, от което имаше нужда Кендрик, беше поредната задача, особено такава, от която няма да получи пари, но ще погълне ценното му време. Но участието в подобна уникална трансакция беше почти неустоимо примамливо. Ако можеше да се вярва на този тип, той, Кендрик, щеше да изиграе съществена роля във връщането у дома на трофей, който университетът ценеше повече от всичко друго. Адвокатът се прокашля и каза:
— Допускам, че ръкописите са на сигурно място и все още заедно.
— Разбира се.
Кендрик се усмихна, а мислите му препускаха.
— Къде ще се осъществи доставката?
— Тук, в Париж. Ще бъде старателно планирана и трябва плътно да се придържате към инструкциите. От само себе си се разбира, господин Кендрик, че имаме работа с престъпник, който притежава нещо безценно и предпочита да не бъде заловен. Той е много умен и пресметлив и при най-дребното объркване, погрешна стъпка или намек за проблем ръкописите ще изчезнат завинаги. Принстън ще има само този единствен шанс да си върне документите. Ще допуснете непоправима грешка, ако уведомите полицията.
— Не съм сигурен, че Принстън ще участва без ФБР. Разбира се, не го знам със сигурност.
— Тогава няма да има сделка. Точка. Принстън повече няма да види текстовете.
Кендрик се изправи и напъха фината си риза по-дълбоко в ушития по поръчка панталон. Отиде до прозореца, погледна навън и попита:
— Каква е цената?
— Цяло състояние.
— Разбира се. Трябва да им дам някаква представа.
— Четири милиона на ръкопис. Не подлежи на договаряне.
Кендрик беше професионалист и водеше съдебни дела за милиони долари, затова сумата го остави невъзмутим. Нямаше да уплаши и Принстън. Съмняваше се, че университетът има подръка толкова много пари, но имаше фонд от двайсет милиарда долара и хиляди богати бивши възпитаници.
Кендрик се отдръпна от прозореца и каза:
— Разбирате, че трябва да проведа някои телефонни разговори. Кога да се срещнем отново?
Шапел се изправи и отговори:
— Утре. Отново ви предупреждавам, господин Кендрик, намесата на полицията тук или в САЩ ще бъде катастрофална.
— Разбрах. Благодаря ви за посещението, господин Шапел.
Двамата се ръкуваха и се разделиха.
В десет на следващата сутрин черен мерцедес седан спря на Рю дьо Вожирар пред Люксембургския дворец. От задната врата излезе Томас Кендрик и закрачи по тротоара. Влезе през портата от ковано желязо в прочутите градини и се понесе с тълпата към Осмоъгълното езеро, където стотици хора, парижани и чужденци, прекарваха сутринта, седнали с книга или просто на слънце. Деца играеха с лодките си в езерото. Млади влюбени двойки се бяха излегнали на ниските бетонни стени и си разменяха ласки. Групи хора си правеха крос, говореха и се смееха. До паметника на Дьолакроа към Кендрик се присъедини Гастон Шапел, без да го поздрави и с куфарче в ръка. Продължиха да крачат по широките алеи към езерото.
— Наблюдават ли ме? — попита Кендрик.
— Да, тук има хора. Човекът с ръкописите има съучастници. А мен наблюдават ли ме?
— Не, уверявам ви.
— Добре. Допускам, че разговорът е минал добре.
— Заминавам за Щатите след два часа. Утре ще се срещна с хората в Принстън. Разбраха правилата. Както можете да се досетите, господин Шапел, биха искали някакво потвърждение.
Без да спира, Шапел извади една папка от куфарчето.
— Това е достатъчно — каза той.
Кендрик взе папката, също без да спира.
— Може ли да попитам какво има вътре?
Шапел отговори с палава усмивка:
— Първата страница на трета глава от „Великият Гетсби“. Доколкото мога да преценя, автентична е.
Кендрик се закова на място и промърмори:
— Мили боже!