Джон Гришам
Остров Камино (87)

2

Във вторник цял ден наблюдаваха книжарницата още по-стриктно, но не установиха нищо необичайно. Не се навъртаха други крадци, не бяха изпратени подозрителни пакети. Пикап на Ю Пи Ес достави шест кашона с книги в единайсет без десет, но не взе нищо. Кейбъл беше и горе, и долу, обслужваше клиенти, четеше както винаги на любимото си място и, разбира се, излезе за обяд в дванайсет и четвърт. Върна се час по-късно.

В пет Ламар Брадшо и Дери Вано влязоха в книжарницата и помолиха Кейбъл да поговорят. Брадшо тихо се представи: „ФБР“. Последваха го в стаята с първите издания, където той затвори вратата. Помоли ги да се идентифицират и те извадиха значките си. Вано му връчи заповед за обиск и съобщи:

— Ще претърсим сутерена.

Все още прав, Брус попита:

— Добре, а какво търсите?

— Откраднати ръкописи от сбирката на Скот Фицджералд, собственост на библиотеката в Принстън — отговори Брадшо.

Брус се засмя и невъзмутимо попита:

— Сериозно ли говорите?

— Не изглеждаме ли сериозни?

— Изглеждате, струва ми се. Нещо против да прочета това?

Той размаха заповедта за обиск.

— Моля. От този момент в книжарницата ви има петима агенти, включително ние двамата.

— Чувствайте се като у дома си. Горе има кафене.

— Знаем.

Брус седна на бюрото си и прочете заповедта за обиск. Правеше го, без да бърза, и създаде убедително впечатление на напълно спокоен човек. Когато приключи, каза:

— Добре, съвсем ясно е. — Той се изправи, протегна се и се замисли каква да е следващата му стъпка. — Заповедта се отнася до трезора в сутерена, нали?

— Точно така — потвърди Брадшо.

— Там има много ценни неща, а вие, момчета, сте известни с хаоса, който създавате по време на обиск.

— Гледате твърде много телевизия — отговори Вано. — Разбираме си от работата и ако ни съдействате, никой друг дори няма да разбере, че сме били тук.

— Едва ли.

— Да вървим.

Със заповедта за обиск в ръка Брус ги поведе към дъното на книжарницата, където ги посрещнаха още трима агенти в цивилно облекло. Кейбъл не ги удостои с вниманието си, просто отключи вратата към сутерена. Включи осветлението и каза:

— Внимавайте по стълбите.

В сутерена той запали още лампи и спря пред вратата на трезора, за да въведе кода. Отвори го, светна и след като и петимата агенти се сместиха вътре, махна към стените и каза:

— Това са все редки първи издания. Надали ви интересуват.

Един от агентите извади малка видеокамера и се зае да снима вътрешността на трезора.

— Отворете сейфа — нареди Брадшо.

Брус се подчини. Отвори вратата и посочи горните рафтчета.

— Тези са много ценни. Искате ли да ги разгледате?

— Може би по-късно — отговори Брадшо. — Да започнем с четирите чекмеджета.

Знаеше точно какво търси.

Брус отвори първото. Вътре имаше две кедрови кутии, точно както им беше разказала Мърсър. Той извади едната, постави я върху масата и отвори капака.

— Това е оригиналният ръкопис на „По-тъмен от кехлибар“ на Джон Макдоналд. Купих го преди десетина години и имам фактура за доказателство.

Брадшо и Вано се приведоха над ръкописа.

— Може ли да го докоснем? — попита Вано.

И двамата имаха опит и знаеха какво правят.

— Заповядайте.

Текстът беше напечатан, а листовете бяха в добро състояние. Почти не бяха изсветлели. Агентите поровиха малко и скоро изгубиха интерес.

— А другата кутия?

Брус извади втората кутия, постави я до първата и вдигна капака:

— А това е друг ръкопис на Макдоналд, „Самотният сребърен дъжд“, издаден през осемдесет и пета година. Имам фактура и за този.

И този текст беше четлив и напечатан, с бележки в полетата. За да ги улесни, Брус додаде:

— Макдоналд живял на яхта, почти без електричество. Използвал стара пишеща машина „Ъндъруд“ и бил много прецизен в работата си. Ръкописите му са невероятно чисти.

Двамата не даваха пет пари, но въпреки това разлистиха няколко страници.

За да се позабавлява, Брус каза:

— Не съм сигурен, но ми се струва, че Фицджералд е пишел романите си на ръка, прав ли съм?

Не получи отговор.

Брадшо отново се извърна към сейфа и нареди:

— Отворете второто чекмедже.

Брус го издърпа, а двамата агенти се приближиха и се опитаха да надникнат. Чекмеджето беше празно. Третото и четвъртото също. Брадшо се втрещи и стрелна вбесено с поглед Вано, който невярващо се пулеше срещу празните чекмеджета.

Замаян, Брадшо нареди:

— Изпразнете съдържанието на сейфа.

— Няма проблем — отговори Брус, — но поне за мен е ясно, че някой ви е подал невярна информация. Не търгувам с крадени предмети и не съм припарвал до ръкописите на Фицджералд.

— Изпразнете сейфа — повтори Брадшо, без да му обръща внимание.

Брус прибра двата ръкописа на Макдоналд в горното чекмедже, после се пресегна към най-горния рафт и свали „черупката“ със „Спасителят в ръжта“.

— Искате ли да я видите?

— Да — отговори Брадшо.

Брус внимателно отвори предпазната кутия и извади книгата. Вдигна я, за да я видят и заснемат, после я прибра.

— Сигурно искате да видите всички книги.

— Точно така.

— Губите си времето. Това са издадени романи, не ръкописи.

— Знаем.

— Такива кутии се произвеждат обикновено за всяка книга и са твърде малки, за да поберат ръкопис.

Това беше очевидно, но времето беше без значение — трябваше да направят пълен обиск.

— Следващата — нареди Брадшо и кимна към рафтовете.

Брус методично заизважда книгите една по една. Отваряше кутиите, показваше съдържанието им и отново го прибираше. Докато бодро разказваше за бизнеса си, Брадшо и Вано клатеха глава, споглеждаха се ядосано, въртяха очи и изглеждаха толкова шашнати, колкото може да изглеждат двама измамени агенти.

Когато всички четирийсет и осем книги бяха натрупани върху масата, сейфът се изпразни. Само двата ръкописа на Макдоналд бяха в най-горното чекмедже. Брадшо пристъпи още по-близо към сейфа, все едно търсеше тайни отделения, но очевидно нямаше място за подобно нещо. Почеса се по брадичката и прокара пръсти през оредяващата си коса.

— Ами тези? — попита Вано и махна към рафтовете с книги покрай стените.

— Това са редки първи издания, книги, издадени доста отдавна. Събирам тази колекция вече двайсет години. Но и те са романи, не ръкописи. Допускам, че искате да разгледате и тях.

— Защо не? — отговори Вано.

Брус извади ключове и отключи. Агентите се пръснаха и започнаха да отварят стъклените витрини, да разглеждат редиците книги, да търсят нещо, което дори слабо да наподобява обемист ръкопис. Брус ги наблюдаваше внимателно, готов да се намеси, ако извадят някоя книга. Те обаче действаха внимателно и много професионално и след час в трезора обискът приключи. Не бе намерено нищо. Претърсиха всеки сантиметър. На излизане Брус затвори вратата плътно, но не я заключи.

Брадшо се озърна и огледа рафтовете, натъпкани със стари книги, списания, шпалти и сигнални бройки на книги.

— Нещо против да проверим и тук? — попита той като последен опит да открият нещо.

— Е, според заповедта имате право да претърсите само трезора, но какво толкова? Разгледайте. Нищо няма да намерите.

— Щом позволявате.

— Разбира се, защо не? Да изгубим още малко време.

Разпръснаха се в помещението и половин час ровичкаха и надничаха сякаш в опит да отложат неизбежното. Немислимо беше да признаят поражението си. Накрая се отказаха и заявиха:

— Извинете за неудобството.

Брус се ръкува с тях и попита:

— Е, приключихме ли, или още съм заподозрян?

Брадшо извади визитка от джоба си и я подаде на Брус.

— Ще ви звънна утре и ще отговоря на въпроса ви.

— Ако обичате.

След като си тръгнаха, Брус се обърна и забеляза вторачените погледи на двамата си служители.

— От отдела за наркотици — поясни той. — Търсят лаборатория за метамфетамини. Хайде, залавяйте се за работа.