Джон Гришам
Остров Камино (80)

14

Планът бе изграден на допускания и предположения и разчиташе на немалка доза късмет. И ето че успя. Разполагаха с доказателството, с отговора, от който се нуждаеха толкова отчаяно, но дали тя щеше да успее да изпълни мисията? Щеше ли да направи решителната стъпка, избора, който да изпрати Брус в затвора за следващите десет години? Мърсър мислеше за падението му, за провала и унижението, за ужаса, че ще го заловят, арестуват, замъкнат в съда и после тикнат зад решетките. Какво щеше да стане с неговата красива и важна книжарница? С дома му? С приятелите? С любимата му колекция от редки книги? С парите му? Предателството й щеше да има огромни последици и щеше да навреди не само на един човек. Може би Кейбъл заслужаваше всичко, което законът предвиждаше, но не и служителите му, нито приятелите му, дори Ноел.

В полунощ Мърсър все още беше на брега, загърната с шал, заровила пръсти в пясъка и загледана в озарения от луната океан — питаше се защо изобщо бе дала съгласието си на Илейн Шелби. Знаеше отговора, но парите вече не й се струваха толкова важни. Разрухата, която щеше да причини, беше много по-голяма от парите зад нея. Истината беше, че харесваше Брус Кейбъл — чаровната му усмивка и непринуденото му поведение, красивата му външност, уникалния му гардероб, остроумието и интелигентността му, възхищението му към писателите, уменията му като любовник, присъствието му край хората, приятелите му, репутацията му, понякога магнетичното му обаяние.

Тайно се вълнуваше от близостта с него, от факта, че е част от приближения му кръг и дори че е просто поредната жена в дългата поредица. Благодарение на него през последните шест седмици се беше забавлявала повече, отколкото през последните шест години.

Една от възможностите в момента беше просто да си замълчи и да остави събитията да следват своя ход. Илейн и хората й, а вероятно и ФБР щяха да продължат да правят, каквото трябва да правят. Мърсър щеше да свърши нещата отгоре-отгоре, да се престори на отчаяна, че не съумява да постигне повече. Беше слязла в сутерена и им беше предоставила изобилни доказателства. По дяволите, дори беше спала с този човек и сигурно пак щеше да го стори. Беше направила всичко по силите си да продължи играта. Може би Брус щеше да продаде „Последният магнат“ точно както й беше казал — без следа, в мътната необятност на черния пазар, а трезорът му щеше да се окаже празен, когато дойдеха федералните. Не след дълго нейните шест месеца щяха да приключат и тя щеше да напусне острова, при това с хубави спомени. Може би дори щеше да се върне на лятна почивка във вилата си или още по-добре — на турне за новата си книга. А после на още едно.

Финансовата уговорка не зависеше от успеха на операцията. Щяха да й платят въпреки всичко. Студентският й заем вече беше в миналото. Половината й хонорар беше в банката. Беше сигурна, че и другата половина ще дойде, както са й обещали.

Мъчеше се да убеди себе си да замълчи, да остави ленивите летни дни да отминат, да не клати лодката. Есента щеше скоро да настъпи и Мърсър щеше да замине.

Имаше ли правилно и грешно от гледна точка на морала? Тя се бе съгласила да участва в план, чиято крайна цел беше да проникне в света на Кейбъл и да намери ръкописите. Накрая го беше постигнала, макар и благодарение на невероятна грешка от негова страна. Операцията, в центъра на която стоеше Мърсър, току-що беше успяла. Какво право имаше сега да се усъмнява в основателността на плана? Брус умишлено се беше замесил в заговор за пласиране на ръкописите, смяташе да ги продаде с печалба, да ги отнеме от законния им собственик. За Брус Кейбъл моралните принципи не означаваха нищо. Носеше му се славата на човек, който търгува с крадени книги, беше го признал пред нея. Познаваше рисковете и, изглежда, охотно ги приемаше. Рано или късно щяха да го заловят — или за това престъпление, или за следващото.

Мърсър закрачи покрай водата, спокойните вълни кротко избутваха морската пяна към пясъка. Нямаше облаци и белият пясък се виждаше на километри. На хоризонта светлинките на десетина корабчета за лов на скариди блещукаха в морето. Неусетно тя стигна до северния пристан — дълъг дървен кей, вдаден навътре във водата. Откакто се беше върнала на острова, избягваше това място, защото тук тялото на Теса беше изхвърлено на брега. Какво търсеше сега нейната внучка?

Качи се по стълбите и стигна до края на пристана, облегна се на перилата и се взря в хоризонта. Какво щеше да направи Теса? Е, първо на първо, Теса никога не би изпаднала в такава ситуация. Никога не би допуснала да бъде компрометирана. Никога не би се поблазнила от парите. За Теса правилното беше правилно, грешното — грешно, нямаше сиви зони. Лъжата беше грях, дадената дума — хвърлен камък, сделката — сделка въпреки неудобството.

Мърсър измъчено крачеше напред-назад, докато бурята бушуваше вътре в нея. И накрая, в безбожно късен час, реши, че единственият начин да си замълчи, е да върне парите и да се махне. Въпреки това обаче щеше да запази тайната, която по право принадлежеше на друг, на добрите. Теса щеше да я презре, ако се отдръпнеше сега.

Легна си към три сутринта, но нямаше шанс да заспи. Точно в пет се обади по телефона.